Решение № 2171 от 05.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2171 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ИЛЧ. ИЛИЕВА Гражданско дело № 20241110155232 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Ищецът М. Б. В., е предявила срещу ответника „Б.....“ ДП, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в гр. С......., осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл.

1 от ЗЗД във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „Б.....“ ДП, ЕИК ....., да й заплати сумата в размер на 28800 лева, представляваща обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение на работника за шест месеца, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.09.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, и сумата от 7163,13 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главницата за обезщетението за периода от 03.10.2022 г. до 16.09.2024 г., съединени по реда на чл. 212 от ГПК с инцидентен установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 8 КТ, предявен от ответника „Б.....“ ДП, ЕИК ....., срещу М.

Б. В. за обявяване за недействително, на т. 1.4 от Допълнително споразумение № 472/28.06.2022 г. към Трудов договор № 55/02.03.2022 г., според която „при прекратяване на трудовия договор независимо от основанието за това, с изключение на основанията по чл.

326, чл. 327, ал. 1, т. 12, чл. 328, ал. 1, т. 10, т. 10а, т. 10б, т. 10в, чл. 330, ал. 1 и ал. 2 от КТ, работодателят дължи на работника обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника за шест месеца, ведно с други дължими съгласно трудовото законодателство обезщетения. Обезщетението по предходното изречение е платимо в срок от един месец след прекратяването на трудовото правоотношение“, по изложените доводи и на посочените в отговора основания.

Ищецът по делото чрез процесуалния си представител, твърди, че с ответника били обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение по Трудов договор № 55 от 1

02.03.2022 г., по който ищцата бил назначена при ответника на длъжност „Експерт маркетинг“, срещу основно месечно възнаграждение в размер на 3800 лева, изменено по съгласие на страните на 4800 лева считано от 03.05.2022 г. с Допълнително споразумение № 294 от 03.05.2022 г. На 28.06.2022 г. страните подписали Допълнително споразумение № 472 от 28.06.2022 г., по силата на което се съгласили, че при прекратяване на трудовия договор независимо от основанието за това с изключение на основанията по чл. 326, чл. 327, ал. 1, т.

12, чл. 328, ал. 1, т. 10, т. 10а, т. 10б, т. 10в, чл. 330, ал. 1 и ал. 2 от КТ, работодателят дължи обезщетение в размер на 6 брутни работни заплати, платимо в срок от един месец от прекратяването на трудовото правоотношение. На 01.09.2022 г. със Заповед № 243 от 01.09.2022 г. трудовото правоотношение на ищцата било прекратено на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, считано от 02.09.2022 г., като понастоящем обезщетението по т. 1.4 от Допълнително споразумение № 472/28.06.2022 г. към Трудов договор № 55/02.03.2022 г. не е изплатено. С оглед изложеното прави искане да й бъде заплатена описаната сума, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 03.10.2022 г. до 16.09.2024 г. в размер на 7163,13 лева. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна. В представени по реда на чл. 149, ал. 3 от ГПК писмени бележки излага подробно доводи за основателността на претенцията.

В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК такъв е постъпил от ответника чрез упълномощения адвокат, в който оспорва предявените искове. Не оспорва, че страните са били в трудово правоотношение с описаното съдържание. Твърди, че със Заповед № ЗА181/28.06.2022 г. актуализирал Вътрешните правила за работна заплата в ДП като според чл.

21 „Правото за получаване и размерите на възнаграждението за платен отпуск и обезщетенията, които могат да получават работниците и служителите в ДП БТС са тези, определени в нормативната уредба.“, а подписаното в същия ден споразумение с ищцата пряко го нарушава. Предявява инцидентен установителен иск за обявяване за недействително, на т. 1.4 от Допълнително споразумение № 472/28.06.2022 г. към Трудов договор № 55/02.03.2022 г., според която „при прекратяване на трудовия договор независимо от основанието за това, с изключение на основанията по чл. 326, чл. 327, ал. 1, т. 12, чл. 328, ал. 1, т. 10, т. 10а, т. 10б, т. 10в, чл. 330, ал. 1 и ал. 2 от КТ, работодателят дължи на работника обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника за шест месеца, ведно с други дължими съгласно трудовото законодателство обезщетения. Обезщетението по предходното изречение е платимо в срок от един месец след прекратяването на трудовото правоотношение“. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Възразява за прекомерност на разноските на насрещната страна. В представени по реда на чл. 149, ал. 3 от ГПК писмени бележки излага подробно доводи за основателността на претенцията.

В срока за отговор на исковата молба по инцидентния установителен иск по чл. 131 от ГПК, такъв е постъпил от насрещната страна чрез упълномощен адвокат, в който оспорва предявения иск и излага доводи, че клаузата е валидно уговорена, а обезщетението се дължи, 2 след като служителят е добросъвестен. Излага, че уговорката не противоречи на императивна правна норма – чл. 21 от Вътрешните правила за работна заплата е ДП „Б.....“, нито че е налице злоупотреба по чл. 8, ал. 2 КТ. Прави искане предявеният по реда на чл. 212 ГПК инцидентен установителен иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбата на чл. 235 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съединени с иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 8 КТ, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че между страните е възникнало трудово правоотношение с посоченото съдържание, че трудовото правоотношение е прекратено на соченото основание, пораждащо правото на обезщетение, размера на търсеното вземане и както и че е поставил длъжника в забава и размера на обезщетението за забава за посочения период.

В тежест на работодателят е да установи твърдяното превратно упражняване на права в нарушение на чл. 8, ал. 2 КТ, както и че е погасил вземанията.

Между страните не са спорни, поради което и отделени като ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК, са обстоятелствата, че между тях е сключен Трудов договор № 55 от 02.03.2022 г., по който ищцата бил назначена при ответника на длъжност „Експерт маркетинг“, срещу основно месечно възнаграждение в размер на 3800 лева, изменено по съгласие на страните на 4800 лева считано от 03.05.2022 г. с Допълнително споразумение № 294 от 03.05.2022 г., което е прекратено със Заповед № 243 от 01.09.2022 г. на основание чл. 328, ал. 2 от КТ, считано от 02.09.2022 г. Съгласно чл. II, т.

1 договорът е сключен за неопределен срок, а уговореното предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение е едномесечен за двете страни.

Между страните не е спорно и се установява, че с Допълнително споразумение № 472 от 28.06.2022 г. към Трудов договор № 55 от 02.03.2022 г., работодателят и работника са уговорили създаване на нова точка в подписания между тях трудов договор „т. 1 Други условия“, по силата на която са установени обезщетения и за двете страни и е уговорен редът за реализиране на имуществената отговорност на работника, в т. ч удръжки за обезщетения за неспазено предизвестие по чл. 220 от КТ и чл. 221, ал. 2 КТ, за наложени дисциплинарни наказания, за превишаване на лимити на служебен телефон и разходи за гориво, стойност на загубено, увредено или унищожено по вина на работника/служителя на поверено му имущество, възстановяване на заплатена сума от работодателя за наложени му административни наказания, произтичащи от действия на работника/служителя по Закона за хазарта, Закона за движение по пътищата и др.

В т. 1.4. от Допълнителното споразумение е уговорено, че „при прекратяване на трудовия договор независимо поради какво правно основание, с изключение на основанията по чл. 326, чл. 327, ал. 1, т. 12, чл. 328, ал. 1, т. 10, т. 10а, т. 10б, т. 10в, чл. 330, ал. 1 и 2 КТ, работодателят дължи на работника и обезщетение в размер на брутното трудово 3 възнаграждение за шест месеца, ведно с други дължими съгласно трудовото законодателство обезщетения. Обезщетението по предходното изречение е платимо в срок до един месец след прекратяване на трудовия договор.“

За да възникне правото на ищеца да претендира уговореното обезщетение в сочения размер следва същото да е уговорено писмено и да е настъпило предвиденото в договора основание за плащане. Уговорката за обезщетения е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. Фактът на двустранно уговаряне на обезщетението сам по себе си е ирелевантен и законът не му отдава правно значение при преценката за валидността на клаузата, ако не съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските правоотношения, поради което свободното договаряне е ограничено освен от забраната по чл. 66, ал. 2 КТ, да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор, и от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на уговорката не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.

Съгласно Решение № 81 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на I V ГО на ВКС е допустимо по реда на чл. 66, ал. 2 КТ страните по трудовото правоотношение да договорят обезщетения, различни от тези, които се дължат на различни основания във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, установени в раздел III на глава X от Кодекса на труда и в частност при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 KT (в този смисъл и решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на III ГО на ВКС), поради което постигната между страните уговорка е допустима, тъй като е поблагоприятна за работника като по-слабата страна в правоотношението и не ограничава негови гарантирани от закона права. Доколкото същата е уговорена двустранно, в полза на работника и с негово съгласие, без да се установяват пороци във волята на страните, тя ги обвързва, независимо от евентуалното й противоречие с текста на чл. 21 от приетите едностранно от работодателя Вътрешните правила за работна заплата в ДП, върху съдържанието на които работникът не може да влияе. Ето защо по-неблагоприятните норми от тях не могат да се противопоставят на работника, с когото работодателят е решил да договаря индивидуално, а нарушаването им от страна на Изпълнителния директор, който ги е утвърдил, би се явило основание за ангажиране на неговата отговорност спрямо субекта, който представлява по арг. от пара. 5 от тях, но не е основание за отпадане на правата на работника, придобити по споразумението добросъвестно (чл. 8 КТ).

Добрите нрави, от друга страна, не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС). Уговорката за обезщетение следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване на 4 примерно изброени критерии като естество и размер на обезпеченото задължение; обезпечаване на задължението с други, различни правни способи; съотношение между обезщетението и очакваните вреди и др.

Разпечатката съдържа 26 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0c52ac55-17c6-44a0-b6cf-9bcee318532b