Решение № 1818 от 25.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1818 гр. София, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. И.а

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20211100515409 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК

С Решение № 20159581/19.07.2021г., постановено по гр.д. № 33829/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 41-ви състав, са отхвърлени предявените от И. С. И., с ЕГН:

**********, с адрес гр. Русе, ул. „******* в лично качество и в качеството му на търговец ЕТ „И. -79 – И. И.“, с ЕИК: 205813833 със седалище и адрес на управление гр. Русе, ул.

„******* и Р. Д. С., с ЕГН: **********, с адрес гр. Русе, ул. „******* срещу „Лено“ АД /с предишно наименование „Ленно“ АД/, с ЕИК: 203217465, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „*******, субективно активно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 10 185,54лв., получени без основание от ответника и представляващи разлика между реално предоставените по договор за бизнес кредит клиентски № 6470/18.09.2019г. суми и върнатите на „Лено“ АД по същия договор суми. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 25137490/10.09.2021г., подадена от ищците, с която е обжалвано решението изцяло. Въззивниците навеждат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Молят решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови акт, с който да се уважат изцяло предявените искове. Претендират сторените разноски.

1

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство. Излага правни доводи за неоснователност на въззивната жалба, въз основа на които счита, че същата трябва да бъде оставена без уважение, съответно първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Претендира сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 10 185,54 лева, представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за бизнес кредит клиентски № 6470/18.09.2019г., ведно със законната лихва от 25.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В изпълнение на указанията ищецът е посочил, че сумата от 10 185,54 лева се формира по следния начин – надплатена главница в размер на 1 358,30 лева; неосноватлено платени лихви в размер на 583,85 лева; неоснователно платени наказателни лихви в размер на 791,52 лева, неоснователно платена такса в размер на 1 329,96 лева и неоснователни платени други такси по договора в размер на 6 121,91 лева.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

След съвкупна преценка и задълбочен анализ на събрания по делото доказателствен 2 материал, съдът намира за установени следните факти и обстоятелства: 1) на 18.09.2019г. между страните е сключен Договор за заем Бизнес кредит клиентски № 6470; 2) Солидарното задължение на ищците по процесния договор за кредит в размер на 28 380 лева е погасено на 02.12.2019г. от трето за облигационното отношение лице, на базата на удостоверение 740/27.11.2019г., изходящо от ответника.

Релевантен за преценката относно нищожността на сключения договор или отделни негови клаузи е характера на сключената между страните правна сделка и приложимата нормативна уредба. Независимо от наименованието, което страните са дали, правоотношението по сключения договор следва да се установи чрез тълкуване на съдържанието на договора в цялост и с оглед неговата цел, за да се изясни действителната обща воля на страните. Ирелевантно е, че физическото лице И. С. И. е сключил договора за заем „Бизнес кредит клиентски № 6470“ чрез правната фигура на едноличния търговец.

Едноличният търговец е способ за физическото лице да се регистрира като фирма с оглед обособяването на търговската му дейност, но в никакъв случай не е друг правен субект, различен от физическото лице. Това е отчетено от първоинстанционния съд, но погрешно е заключил, че е без значение качеството на страната И. И., щом другата страна е търговец.

Действително разпоредбата на чл. 287 от Търговския закон (ТЗ) обявява за търговска сделка тази, по която поне една от страните е търговец. Законът за защита на потребителите (ЗЗП) в §13, т.1 от Допълнителните разпоредби въвежда дефиниция, според която Потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В този смисъл именно качеството на едната страна прокарва разликата между абсолютната търговска сделка, подчинена на правилата на ТЗ, и потребителската сделка, подчинена на правилата на ЗЗП.

Съгласно т.2.1 от сключения договор, заемът се отпуска за подробно описано целево разходване, като общата му стойност е 10 000 евро. От отпуснатата сума 992,54 евро са удържани като разходи по сключване на договора, учредяване на обезпечения и погасяване на задължения на ищците И. С. И. и Р. Д. С. съгласно т.2.1. буква „б“ предложение (i), 70 лв. са преведени по сметка на НАП за заплащане на глоба на И. С. И. предложение (ii), 10 702 лева са преведени директно по посочената в договора сметка на „София Комерс Кредит Груп“ АД като основанието е погасяване на задължения на ищците по сключен договор за заем „Договор за кредит“ от 25.06.2019г. предложение (iii) и едва останалата сума е предвидена за оборотни средства според предложение (iv). Първоинстанционният съд е констатирал, че в действителност повече от 51% от заетата сума е била усвоена за погасяване на лични задължения, които не са свързани с упражняване на търговската дейност. От представените справки от Търговския регистър по партидата на ЕТ „И. -79 – И.

И.“ първоинстанционният съд установява, че е регистриран непосредствено преди сключването на процесния договор. Това от своя страна е косвено доказателство, че сключеният договор за заем със „София Комерс Кредит Груп“ АД от 25.06.2019г. не е бил в 3 рамките на търговската дейност на ищците и погасеното задължение от „Лено“ АД съобразно процесния договор е също форма на усвояване на отпуснатия заем, извън търговската дейност на лицата. Поради което въззивният съд не може да сподели направените в първоинстанционното решение изводи, че сделката е търговска, а я квалифицира като потребителска, под приложното поле на потребителското право.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

При физическо лице – едноличен търговец е налице единство в правния субект, но и обособеност на предприятието на едноличния търговец от неговото останало имущество (Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001, ОСГК на ВКС).

Задълженията по процесния договор са били поети от ищеца. в лично, а не в търговско качество. Противно на възраженията на ответника, презумпцията на чл. 286, ал. 3 от ТЗ е оборена. Даденото разрешение съответства на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на 4

Съда на Европейския съюз по прилагането й. Директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях – в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013 г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др.

(С-488/11), ECLI: EU: C: 2013: 341, решение на Съда от 06.07.2017 г., Air Berlin & Co.

Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI: EU: C: 2017: 523, решение на Съда от 17.05.2018 г., Karel de Grote – Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С-147/16), ECLI: EU: C: 2018: 320, решение на Съда от 21.03.2019 г., Henri Pouvin и др. (С-590/17), ECLI: EU: C: 2019: 232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде определено като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015 г., Costea (С-110/14), ECLI: EU: C: 2015: 538, решение от 27.10.2022 г., "С. В. " ООД (С-485/21), ECLI: EU: C: