Решение № 677 от 06.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 677 гр. София, 06.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20221100508359 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20033346 от 03.05.2022 г., постановено по гр.д.№ 32657 по описа на СРС за 2022 г., 170 състав, МВР е осъдено да заплати на А. И. К. на основание чл.234,ал.1 от ЗМВР сумата от 4604,60 лв., представляваща незаплатен остатък от еднократно парично обезщетение в размер на двадесет месечни възнаграждения при прекратяване на служебното правоотношение на 16.05.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 22.07.2022 г. до окончателното плащане на дължимата сума, както и на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД сумата от 902,97 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 17.08.2018 г. до 22.07.2020 г., както и на основание чл.78,ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 700 лв.

Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна жалба, подадена от МВР против решението в неговата цялост. В жалбата са изложени оплаквания за липса на процесуална и материална легитимация на ответника да отговаря по предявените искове. Жалбоподателят сочи, че МВР е самостоятелно юридическо лице по смисъла на чл.2 от ЗМВР, като съгласно чл.37,ал.2 от ЗМВР неговите областни дирекции - ОДМВР, каквато била и СДВР, също били самостоятелни юридически лица и след като ищецът бил служител на СДВР, то последното юридическо лице следвало да отговаря по предявените искове.

Разпоредбата на чл.27,ал.2 от ГПК предвиждала, че съдопроизводствените действия срещу висшестоящото учреждение се извършвали само когато учреждението не било разпоредител с бюджет. В т.39 на списък-приложение към член единствен на ПМС № 73/27.03.2015 г. за определяне на второстепенните разпоредители с бюджет към Министъра на вътрешните работи, директорите на ОДМВР, каквато била и СДВР, 1 били посочени като второстепенен разпоредител с бюджет. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковите претенции бъдат изцяло отхвърлени срещу ответника.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна по въззивната жалба, в който излага доводи за неоснователност на въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Въззивният съд намира, че решението е и правилно, като с оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба, следва да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание чл.234,ал.1 ЗМВР и чл.86,ал.1 от ЗЗД.

Във въззивното производство е безспорно между страните, че със заповед № 812К-5956/27.04.2018 г., издадена от Министъра на вътрешните работи, на основание чл.226,ал.1,т.6 от ЗМВР е прекратено съществуващото служебно правоотношение, по което ищецът е полагал труд в 07 РУ при СДВР - началник група "Териториална полиция" - Студентски град в сектор "Охранителна полиция" поради незаемане на длъжността, на която е бил възстановен с влязло в сила решение № 15197/11.12.2017 г. на ВАС - 5-членен състав, считано от датата на връчване на заповедта. Препис от заповедта е връчен на ответника на 16.05.2018 г. Безспорно е и че ищецът има повече от 20 прослужени години в системата на МВР, че размерът на последното му трудово възнаграждение към момента на прекратяване на служебното правоотношение /16.05.2018 г./ възлиза на сумата от 1652 лв., представляваща сбор от основното месечно възнаграждение в размер на 1180 лв. и допълнително възнаграждение за прослужено време в размер на 40 % - 472 лв.

Единственият спорен между страните въпрос е кой е процесуално и материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове.

Исковете съдът намира, че са процесуално допустими, доколкото процесуалната легитимация на страните, в случая тази на ответника, произтича от твърденията, изложени в исковата молба. Ищецът твърди, че е бил в служебно правоотношение с ответника с конкретна месторабота СДВР, като твърди, че именно МВР му дължи заплащане на претендираното обезщетение.

По отношение на материална легитимация в съдебната практика настоящият състав се позовава на възприетото в Решение № 14 от 17.02.2011 г. по гр.д.№ 625/2010 г., Г.К., 3 Г.О. на ВКС /по което е разгледан идентичен за спора преюдициален въпрос с настоящия/, в което се приема, че организацията и управлението на структурите и звената в МВР е на принципа на централизма - чл.29 от ППЗМВР, поради което легитимирано да отговаря по исковете е МВР като администрация на органа по назначаването, който е страна по държавно служебното отношение и по 2 имущественият спор. Понятието работодател сочи на страна по трудово отношение, вкл. възникналото по чл.61,ал.2 от КТ и е неотносимо при служебен характер на правоотношението и отчитане кои са страните по него. Държавните служители в системата на МВР се назначават и освобождават от Министъра на вътрешните работи чл.185 и чл.246 от ЗМВР. Служебното правоотношение е комплексно. От един юридически факт - индивидуален административен акт, възникват задължително две правоотношения - административно и трудово. Административното е водещото и определя специфичното проявление на трудовоправните институти. Ето защо настоящата инстанция намира, че пасивно легитимиран да отговаря по исковете, предявени от ищеца като държавен служител в МВР за обезщетение, произтичащо от прекратяване на служебно правоотношение, е именно МВР като администрация на органа по назначаването, а не тази на дирекцията, в която държавният служител е изпълнявал длъжността си. Съгласно чл. 227 от ЗМВР, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител се издава от съответния орган по чл. 158 или 159 от ЗМВР. Заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца е издадена от Министъра на вътрешните работи, поради което следва да се приеме, че той е органът по назначението. С оглед на това, МВР като администрация на министъра, е пасивно материално легитимирано да отговаря по искове за права, свързани с прекратяване на служебното правоотношение, вкл. по предявения иск за заплащане на обезщетение по чл. 234,ал.1 от ЗМВР.

С оглед изложеното, решението като правилно следва да бъде изцяло потвърдено.

По отношение на разноските:

С оглед неоснователността на подадената въззивна жалба, право на разноски има въззиваемият. Същият е поискал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., като е представил доказателство за заплащането му, поради което следва да му бъде присъдено.

Такава мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО Решение № 20033346 от 03.05.2022 г., постановено по гр.д.№ 32657 по описа на СРС за 2022 г., 170 състав.

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на А. И. К., ЕГН:

********** сума в размер на 600 лв. – разноски във въззивното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3