Решение № 10 от 15.01.2020, Софийски окръжен съд

Р

Е Ш Е

Н И Е №10 гр. София, 15.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски окръжен съд, търговско отделение, ІV-ти състав, в открито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛИЯ РУНЕВСКА при участието на секретаря Юлиана

Божилова, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 215 по описа за 2018 година на СОС, за да се произнесе, взе предвид следното:

„П. И.” ЕООД е предявило срещу О.К. иск за плащане на сумата от 4209256.89 лв., представляваща неустойка, дължима на основание чл. 9, ал.

2 от сключения между страните договор от

04.09.2009 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет „Инвестиционно консултиране, проектиране и създаване на готовност на о.К. за кандидатстване с проекти до максимално допустимия размер за финансиране, съгласно условията на Национална програма за развитие на селските райони по мярка 321 „Основни услуги за населението и икономиката в селските райони” и за подобряване качеството на живот чрез: строителство, реконструкция и рехабилитация на водоснабдителни и канализационни системи и съоръжения, в населените места: с. Г., с. Д. и с. О., находящи се на територията на о.К.”, поради забавено плащане на главното задължение от 423967.20 лв. за периода от 18.10.2015 г. – датата, предхождаща с три години подаването на исковата молба, до 17.09.2018 г. – датата, на която главното задължение е платено. В исковата молба се твърди, че между страните били налице договорни отношения по горепосочения договор, съгласно условията на който ищецът като изпълнител следвало да извърши дейност по анализ на нуждите от строителство, реконструкция и рехабилитация на водоснабдителни и канализационни системи в с. Голяновци, с. Драговищица и с.

Опицвет, находящи се на територията на о.К. както и дейност по проучване и проектиране, като тези дейности са описани по приоритети в приложение към договора, представляващо график на дейностите, съставляващ част от документацията по проведената обществена поръчка. Ищецът изпълнил качествено и в срок задълженията си по договора и работата била приета без забележки със съответните приемо-предавателни протоколи, като били издадени от ответника и две референции за добро изпълнение – референция за консултантските услуги и референция за проектантските услуги. Ответникът като възложител се задължил да плати на ищеца възнаграждение в размер на 1955830 лв. без ДДС при настъпване на определени условия, предвидени в чл. 4 от процесния договор, както следва:

Първо плащане в размер на 70 % от общата стойност, възлизащо на 1183931.44 лв. без ДДС или 1420717.73 лв. с ДДС, след като са изпълнени следните условия: подписване на договор за финансово подпомагане между о.К. и ДФЗ – Разплащателна агенция; получаване на първото авансово плащане от ДФЗ – Разплащателна агенция;

Второ плащане в размер на 20 % от общата стойност, платимо след получаване на първо междинно плащане към възложителя от ДФЗ - Разплащателна агенция; Трето плащане в размер на 5 % от общата стойност, платимо след получаване на второ междинно плащане към възложителя от ДФЗ - Разплащателна агенция; Четвърто плащане в размер на 3 %, платимо след получаване на окончателно плащане към възложителя от ДФЗ - Разплащателна агенция; Пето плащане в размер на остатъчната стойност от общата стойност, платимо в срок от 5 работни дни след приключване на проекта. В договора била уговорена и неустойка за забавено плащане в размер на 0,1 % на ден за всеки от първите тридесет календарни дни от забавата и след изтичането им в размер на 1 % на ден /чл. 9, ал. 2 от договора/. След осъществяването на двете условия за изискуемост на първото плащане в размер на 70 % от общата стойност „П.И.” ЕООД поканило о.К. да плати дължимите суми чрез внасяне на четири покани вх. № 70 - 00 - 33 от 02.03.2012 г. в деловодството на о.К. като едната от тях била по заявление за подпомагане № 1 (ИН - 23/321/00843) - 353306 лв. без ДДС или 423967.20 лв. с ДДС. С влязло в сила на 13.07.2018 г. решение № 76/21.07.2016 г. по т. д. № 64/2016 г. на СОС /потвърдено с решение

№ 2055 от 25.09.2017 г. по т. д. № 4636/2016 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с необжалваемо определение № 376 от 13.07.2018 г. по т. д.

№ 3035/2017 г. на ВКС/ о.К. била осъдена да плати на ищеца сумата от 423967.20 лв. В решението съдът приел, че по отношение на проектно предложение № ИД - 23/321/00843 от 23.09.2010 г. с наименование „Реконструкция/рехабилитация на вътрешна водопроводна мрежа в с. Драговищица - запад, север и юг”, съответстващо на заявление за подпомагане № 1, бил настъпил фактическият състав, обуславящ изискуемостта на вземането на „П. И.” ЕООД, тъй като е бил сключен договор за безвъзмездно финансиране по мярка 321 и е било извършено авансиране от Разплащателна агенция. Поради това възложителят по договора дължал на изпълнителя първото междинно плащане по чл. 4, ал. 1, т. 1 от договора, което възлиза на 70 % от одобрените разходи за консултиране, проучване, проектиране и предпроектни проучвания за този конкретен подпроект - 70 % от 605667.43 лв. с ДДС или 423967.20 лв. Съдът приел също, че задължението на ответника за плащане е станало изискуемо на 29.12.2011 г. - датата на авансовото плащане от ДФЗ - РА и че от тази дата о.К. в качеството си на длъжник, е в забава. Със същото решение о.К. била осъдена да плати на „П. И.” ЕООД и сумата от 200000 лв., представляваща част от дължима неустойка за забава в общ размер на 4527967.65 лв., дължима на основание чл. 9, ал. 2 от договора за периода от 13.03.2012 г. до 01.04.2015 г., като съдът /възивната и касационна инстанция/ се произнесли и досежно валидността на неустоечната клауза. Съответно била налице сила на пресъдено нещо по отношение на горепосочените факти, която обвързвала страните в настоящото производство, поради което искът бил доказан по основание. О.К. платила присъдените суми по принудителен ред едва на 17.09.2018 г. в хода на изп. д. № 529/2017 г. по описа на ЧСИ Магдалена Стоянова с № 928 на КЧСИ и делото било прекратено с постановление от 19.09.2018 г.

Сумата била платена на „Т. Д.“ ЕООД - цесионер на вземането на основание договор за цесия от 03.11.2017 г., сключен с „П. И.” ЕООД, и взискател по изпълнителното дело. Към момента за „П. И.“ ЕООД бил налице правен интерес да претендира дължимата на основание чл. 9, ал. 2 от договора неустойка за периода от 18.10.2015 г. до 17.09.2018 г., тъй като с договора за цесия били прехвърлени само вземанията, присъдени по т. д. №

64/2016 г. на СОС. Тъй като начисляването на неустойка за забавено плащане било уговорено между страните на ден и без краен предел, а главното задължение било платено по принудителен ред на горепосочената дата, искът за плащане на неустойка бил основателен за размера, изчислен за периода от датата, предхождаща с три години датата на подаване на исковата молба, до датата на плащане на главното задължение.

Искът е с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Ответникът оспорва иска изцяло. Излага съображения в насока, че е спорен въпросът дали е налице сила на пресъдено нещо по фактите, сочени от ищеца, съответно навежда възражение, че не е настъпила изискуемостта на главното вземане, че договорът е развален от ищеца, че е развален и по право, възражение за нищожност на уговорката по чл. 9, ал. 2 от договора на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - поради накърняване на добрите нрави, възражение за прекомерност на неустойката и възражение, че ищецът не е титуляр на претендираното вземане поради прехвърлянето му на трето за спора лице – „Т.Д.“ ЕООД. Твърди, че не дължи на ответника възнаграждение по процесния договор като излага подробни съображения за това, съответно при липса на главно задължение не е налице и акцесорно такова. Твърди също, като отново излага подробни съображения, че договорът е бил развален от ищеца по реда на чл. 87 ЗЗД с изявление № 70-00-207/28.06.2012 г., поради което не се дължи уговорената в чл.

9, ал. 2 от договора неустойка за забава. Твърди още, че договорът е развален и по право на основание чл. 89 ЗЗД поради прекратяването на 28.10.2014 г. на договор № 23/321/00843 от 12.12.2011 г. за отпускане на безвъзмездна помощ, по който ДФЗ е имал задължението да предостави финансовите средства за покриване на допустимите финансови разходи за реализиране на проектното предложение № 23/321/843, в обхвата на одобрението съгласно заповед № 03-РД/2978/12.12.2011 г. на изпълнителния директор на фонда, с която на о.К. за процесния договор изрично бил направен отказ за финансиране на разходите. Подробни съображения и в тази насока са изложени в отговора. Твърди още, че неустоечната клауза е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като е уговорена с цел да обезщети изпълнителя по договора за евентуалните вреди, които би претърпял при забава на плащане към него от страна на о.К. а максималната стойност на възнаграждението и съответно максималната полза, която като изпълнител ищецът е можел да очаква при пълно изпълнение на договора, е в размер на 1955830 лв. без ДДС, докато при така уговорена неустойка за забава от около сто дни ще се генерира неустойка в размер, равен на главницата, а претендираната в настоящото производство неустойка надхвърля почти десеторно размера на забавената главница и е два пъти по-голяма от максималния размер на възнаграждението, което ищецът би получил като изпълнител при пълно плащане по договора, което накърнявало добрите нрави. Твърди също, че неустойката е прекомерна и че в настоящия случай не е приложима разпоредбата на чл. 309 ТЗ, тъй като общината не е търговец по смисъла на ТЗ. Твърди, че размерът на претендираната неустойка не съответства на действително претърпените от ищеца вреди от неизпълнението на задължението на о.К. завишени със стойност, съответстваща на обичайната наказателна функция, присъща на неустоечната клауза, като се има предвид, че сигурна вреда би била невъзможността на ищеца да събира гражданските плодове от вземането си, а именно лихви върху сумата, които „П. И.“ ЕООД би получило при паричен депозит на сумата в банка. Освен това гарантираното обезщетение по чл. 86 ЗЗД за неизпълнение на парично задължение е законната лихва за забава, която в случая, изчислена за претендирания период върху главницата от 423967.20 лв., възлизала на 125580.49 лв. и това би била горната граница, над която неустойката би била прекомерна. А потенциалната вреда, която ищецът би могъл да претърпи от неизпълнението, би било пропускането на ползи от несключването на изгодни за ищеца сделки с тази сума, различни от срочен банков депозит, както и понасянето на непредвидени разходи /неустойки, лихви/ поради собствена забава за плащане. Твърди още, че следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че с договор за цесия от 07.11.2017 г. „П. И.“ ЕООД е цедирало на „Т. Д.“ ЕООД вземането си за главница от 423967.20 лв. и за неустойка от 200000 лв., присъдени с влязлото в сила решение на СОС, и считано от 07.11.2018 г. – датата, на която о.К. била уведомена за извършената цесия, титуляр на тези вземания е „Т. Д.“ ЕООД, а в договора за цесия досежно цедираното вземане за главницата, за разлика от това за неустойката от 200000 лв., макар и определено по основание и размер, липсвала изрична уговорка дали наред с прехвърлянето му са прехвърлени и всички лихви, неустойки, привилегии, принадлежности и обезпечения на вземането като главно такова или цедентът си е запазил същите. В случая била налице хипотезата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД и при липсата на изрична уговорка в противен смисъл „Т.Д.“ ЕООД следва да е придобило наред с вземането за главница и начислената върху нея към датата на договора за цесия /07.11.2018 г./ неустойка по чл. 9, ал. 2 от договора, явяваща се акцесорно вземане. И тъй като предмет на настоящият иск е вземане за неустойка върху цедирано главно вземане, начислена за период, предхождащ датата на договора за цесия и уведомяването на о.К. за цесията, без в договора изрично да е уговорено, че цедентът си запазва вземането за неустойка, дължима за този период, искът е неоснователен.

Съдът след преценка на доказателствата по делото и доводите на страните намира следното ог фактическа и правна страна: