Решение № 1065 от 16.10.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1065 гр. Бургас, 13.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четИ.десети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно гражданско дело № 20232100501301 по описа за 2023 година

Производството по делото е по чл. 258 и следващите от ГПК, образувано по въззивната жалба на „Неткредит“ ООД ЕИК 201253421, със седалище и адрес на управление: град София ПК 1797, район „Изгрев“, ул.“Лъчезар Станчев“№ 3(Литекс Тауър), ет. 10, чрез главен юрисконсулт Петко Палазов срещу Решение 848/21.04.2023 г. постановено по гр.д. 6837/22 г. по описа на Районен съд Бургас, с което е частично отхвърлен предявеният срещу М. С. насрещен иск за осъждането му като кредитополучател да заплати на дружеството непогасени суми по договор за кредит от 15.08.2022 година, в размер на горницата над уважената главница от 1050 лв. до пълния претендиран в процеса размер от 1090, 76 лв. и за 76, 69 лв. възнаградителна лихва, дължима за периода 15.09.22 година- 19.12.22 година.

В тази част решението се сочи за неправилно по следните съображения:

Възразява се срещу решаващия извод на РС, че процесният договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) поради несъответствие на съдържанието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Страната счита, че изискуемата съгласно посочената разпоредба информация за размера на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от договора (49, 31%), а общата сума, дължима от кредитополучателя е посочена в чл. 11, ал.5 от договора, като 1325 лв.

ГПР бил изчислен при базово допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок, че страните ще изпълнят задълженията си по него при спазване на договорените условия и срокове, като това положение било императивно уредено в чл.19, ал. 3 от Директива 2008/48/ЕО.

От горното се извежда, че в договора за кредит е необходимо да се посочат единствено 1 допълнителните допускания, ако такива са били направени от кредитора при изчисляване на ГПР, каквито в конкретния случай няма.Тук договарянето е при базови допускания.

Доколкото базовото допускане е уредено в нормативен акт, според страната, то не следва да бъде отново пресъздавано в договора за кредит(в тази връзка цитира практика на СЕС). Счита също, че подобен пропуск не би се отразил на възможността на кредитополучателя да направи информирано сравнение между различни кредитни продукти на база посочения ГПР.

Намира приемането на договора за недействителен, при съвпадение на ГПР, посочен в него и този от Европейския формуляр, предоставен на кредитополучателя, за тежка санкция, противоречаща на принципа за пропорционалност, съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО.

Съответствието на ГПР, посочено по-горе било доказано от икономическата експертиза по делото и отчетено в мотивите на съда, но не е взето предвид при разрешаването на спора.

Поддържа се, че националният закон и цитираната директива не поставят като изискване към съдържанието на договора посочването на компонентите на годишния процент на разходите, тъй като те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респективно в Приложение №1 към същия закон, освен това и доколкото в процесния кредитен договор размерът на ГПР е посочен в процент ясно и недвусмислено, липсата на конкретни данни, съобразно посоченото приложение, не би могла да попречи на преценката на потребителя за обхвата на задълженията му.В този смисъл се цитира практика на БОС.

В обобщение се моли за отмяна на първоинстанционното решение на БРС в обжалваната част, както и за постановяването на друго, с което БОС уважи осъдителния иск срещу М. С. за горницата над присъдената главница от 1050 лв. до пълния претендиран размер от 1090, 76 лв. и за 76, 69 лв. падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода 15.09.2022 г.-19.12 22 г.

Дири се присъждането на юрисконсултско възнаграждение за представителството на въззивника по делото, в размер на 100 лв. Не се ангажират нови доказателства.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба , подаден от адвокат Д. М. от АКПловдив, в качеството му на пълномощник на въззиваем М. Т. С. ЕГН **********, с адрес: ****, и съдебен адрес: гр. Пловдив, бул.“ Пещерско шосе“№ 81, ет.3, ап. Б.

В отговора се оспорват като неоснователни всички оплаквания на въззивника, а обжалваното решение се сочи за законосъобразно, като се твърди правилно приложение на материалния закон, относим към спора. Договорът за потребителски кредит от 15.08.22 година се сочи за неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, от което страната извежда, че потребителят не е разполагал с необходимата информация за това как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата по договора сума. Посочен като абсолютна стойност, ГПР в конкретния договор не бил обоснован с ясно разписани методика с оглед елементите и компонентите, включени във формирането му.Това според страната създавало предпоставки кредиторът да кумулира съставните елементи на ГПР, визирани в закона, завишавайки цената на продавания ресурс. Според страната не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителянастоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на възнаграждение за поръчителство.

Липсвала яснота от какво произтича разликата в размерите на ГЛП и ГПР над 10%, доколкото ответната страна е посочила, че в случая ГПР не включва възнаграждението за неустойка. Неясен бил и начинът, по който е формиран горният, т.к. има математически алгоритъм, определящ годишното оскъпяване на заема, но в случая не било посочено какво е включено в допълнителните компоненти, оскъпяващи цената на финансовия ресурс.

2

Поддържа се и довод за недействителност на кредитния договор на основание чл.11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, за което се развиват подробни съображения. Наред с това се твърди недействителност на същия договор, поради заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и поради неправилно приложен ГПР, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В тази връзка се поддържат изложените от първата инстанция в обжалвания съдебен акт мотиви. Поради невключване на уговорките за неустойка в размера на ГПР, страната счита че последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение такъв и това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.

68Д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП. Страната цитира практика на СЕС в този контекст, като сочи, че непосочването на действителния размер на ГПР можело да обоснове преценка за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и следващите ЗЗП, т.к. това подвеждало потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 ЗПК и му пречело да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Развива и теза за неприложимост на нормата на чл.26 ал. 4 от ЗЗД в случая, т.к. не били налице нито една от предпоставките, визирани в нейната хипотеза- заместване на нищожни клаузи от повелителни правила в закона или предположение, че сделката би била сключена и без недействителните уговорки.Затова приема, че не части, а целият договор за кредит е недействителен. Страната се позовава и на чл. 22 от ЗПК, прогласяващ пълната недействителност на кредитните правоотношения при изчерпателно изброени основания, сред които са и тези по чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за определяне на ГПР. От тук извежда допълнителен довод за недействителността на цялото правоотношение. В тази връзка цитира и практика на БОС и ВКС.

В обобщение се моли решението на първата инстанция да бъде потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.Дирят се деловодни разноски.

Не се ангажират допълнителни доказателства.

Проверката на БОС по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за допустима.

Служебната проверка по чл.269 от ГПК определя съдебното решение на първата инстанция изцяло за валидно и като допустимо в частта, в която се обжалва.

По съществото на спора, с оглед въведените оплаквания за неправилност на горното в обжалваната част, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред БРС е било образувано по искова молба от М. Т. С. против „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с която е предявен установителен иск за прогласяване нищожност на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и противоречие с императивни правни норми, като и като неравноправна по смисъла на чл.143 и сл. от ГПК, на клауза за неустойка в размер от 630 лв. по чл.6 от договор за потребителски кредит(ДПК), сключен от страните на 15.08.22г.чрез онлайн сайта на търговеца.

В това производство са приети за разглеждане (с Определение № 7335/22.12.2022г.) и насрещни осъдителни искове на „НЕТКРЕДИТ“ ООД против М. Т. С. за следните суми: за падежирала главница по същия договор за кредит в размер на 834,47 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск(20.12.22г.); за предсрочно изискуема главница по същия договор в размер на 256,29 лева, ведно със законната лихва от датата на връчване на насрещния иск(16.01.23г.) до окончателното изплащане; за обезщетение за забава върху 3 падежиралата главница в размер на 9,76 лева за периода от 16.09.22г. до 19.12.22г.; за падежирала възнаградителна лихва в размер на 76,69 лева за периода от 15.09.22г. до 19.12.22г. и за обезщетение за забава върху възнаградителната лихва в размер на 0,86 лева за периода от 16.10.22г. до 19.12.22г..

Производството по делото по първата претенция е вече приключило с необжалваната и влязла в сила част от съдебно решение №848/21.04.23г. , с което БРС е прогласил нищожността на клаузата за неустойка (чл.6 от ДПК), поради противоречие със закона, на осн. чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Висящ пред БОС е само спорът по основателността на насрещните искове за отхвърлена главница в размер от 40,76 лв. и 76,69 лв. отхвърлена възнаградителна лихва за периода 15.09.22г.- 19.12.22г.

Претенциите на търговеца за горните суми са основани на следните факти:

В изпълнение на задълженията си по чл.1 от сключения Договор за кредит № 202208150748280005 от 15.08.22 г., изменен с Анекс от същата дата, кредиторът бил предоставил в заем сума от 1200лв. на кредитополучателя по следния начин: 1000 лв. послужили за погасяване на главница по предходен договор на страните(от 05.08.22г.) чрез рефинансиране; 11.41 лв. послужили за погасяване на лихва по същия договор, а 33.55 лв. погасили неустойка по него. Т.е. сума в общ размер от 1044,96лв. била предоставена за погасяване на стари задължения на С. към кредитора. Разликата от 155. 04 лв.между сумата 1044, 96 лв.и пълния размер на заема от 1200 лв., била преведена на М. С. посредством системата за електронни плащания еPay.bg. Според чл. 3 от Договора за кредит, М. С. се задължил да върне заетата сума ведно с договорената възнаградителна лихва на пет равни месечни вноски, всяка в размер от по 265 лв., в периода от 15.09.22 година до 15.01.23 година.

С уточнение на исковете от 23.12.22г. е заявено, че дружеството претендира от физическото лице плащането на главница в общ размер от 1090,76лв. за периода от 15.09.22г. до 15.01.23г., 256,29 лв. от които са с ненастъпил към момента на предявяване на насрещната искова молба падеж.

Заемополучателят бил направил по този договор само едно плащане в размер от 150лв. на 08.10.22 г., погасявайки така възнаградителните лихви в размер 40.76лв. от първата вноска и частично главница, от която останала непогасена част в размер на 115 лв.

Поради неплащане и на останалите вноски, кредиторът счита, че е възникнало правото му по чл. 8 от Договора да обяви кредита за предсрочно изискуем. С насрещния си иск изрично заявява това си потестативно право пред длъжника.С оглед това претендира за присъждането на горните суми.

В отговора на насрещния иск се оспорва обявяването на кредита за предсрочно изискуем, поради лиса на предпоставки за това и защото съдържанието на чл.7, т.2 от договора е неясно според страната, което пък е самостоятелно основание за недействителност на същата клауза, заради нарушение на чл.147 от ЗЗП(изискваща ясно и недвусмислено съдържание на договора), като съществено ограничаваща правата на кредитополучателя; клаузата се сочи за нарушаваща и чл.146 от ЗЗП, т.к. не е индивидуално уговорена; освен това се сочи за недействителен целият договор, на основание чл.22 от ЗПК, защото в него макар ГПР от 49,31 % да е посочен като величина, не се посочва какви точно разходи са включени в него, а също дали лихвеният процент от 40,76% е фиксиран за целия срок на договора или е променлив, как е формиран и как се 4 изчислява по отношение на посочения ГПР, а също откъде произтича разликата от 9 пункта между ГЛП и ГПР. Нищожност се твърди и поради неспазване разпоредбата на чл.11,ал.1,т.11 от ЗПК, защото липсвала информация как са формирани вноските по кредита, въпреки наличието на погасителен план.