Решение № 408 от 23.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 408 гр. София, 23.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100509268 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20039239 от 01.06.2022 г. по гр.д. № 40689/2019 г.

Софийски районен съд, 180 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че С. Д. Ц., ЕГН **********, дължи на „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумите, както следва: 1 022.62 лв. – главница за предоставени мобилни услуги, цифрова телевизия и интернет (от които 833.09 лв. – дължими суми за месечни такси, предоставени мобилни услуги, устройство на изплащане и предоставени услуги „телевизия и интернет“ по Рамков договор № Ц0017735/08.10.2001 г., 102.20 лв. – дължими суми за мобилни услуги и мобилен интернет по Рамков договор № М4400729/26.01.2015 г., 87.33 лв. – дължими суми за месечни такси за предоставени услуги „телевизия и интернет“ по Рамков договор № М5284152/13.09.2016 г., всичките подписани към рамков договор № 502669268/10.05.2014 г.), ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.11.2018 г., до окончателно изплащане на сумата, и 160.35 лв. – мораторна лихва върху присъдената сума за предоставени мобилни услуги, цифрова телевизия и интернет за периода 1

09.01.2017 г. – 07.11.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3484/2018 г. по описа на РС-Велико Търново, и отхвърлил предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 030.84 лв. – неустойки, подробно описани в решението. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 370.78 лв. – разноски съразмерно с уважената част от исковете.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С. Д. Ц., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. С. К. от САК, който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът неправилно приел, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, тъй като останало недоказано приемане на общите условия на договорите за предоставените услуги. ЗЗП изисквал доказване с други средства запознаването на потребителя с ОУ, а не формалното подписване на договор в който съществува клауза, че потребителят се е запознал с общите условия. Трите рамкови договора, на които ищецът основавал претенциите си не били представени и исковете останали недоказани. Всички представени договори били между едни и същи лица и с един и същ номер, като разликите били в съдържанието и датите. По тези белези се считало, че следващият договор отменя предходния, при което валиден оставал само последният.

Съдът не се произнесъл и по възражението на ответника за освобождаването му от отговорност, тъй като задълженията били натрупани по вина и на кредитора. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК ****, с отговор по реда на чл.

263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване 2 съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частите, с които са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 022.62лв. – главница за предоставени мобилни услуги, цифрова телевизия и интернет в периода 09.12.2016 г. – 11.07.2017 г. (от които 833.09 лв. – дължими суми за месечни такси, предоставени мобилни услуги, устройство на изплащане и предоставени услуги „телевизия и интернет“ по Рамков договор № Ц0017735/08.10.2001 г., 102.20 лв. – дължими суми за мобилни услуги и мобилен интернет по Рамков договор № М4400729/26.01.2015 г., и 87.33 лв. – дължими суми за месечни такси за предоставени услуги „телевизия и интернет“ по Рамков договор № М5284152/13.09.2016 г.), и с правно основание чл. 86, ал. 1 за сумата от 160.35 лв. – мораторни лихви върху главницата от 1 022.62 лв. за периода 09.01.2017 г. – 07.11.2018 г. (исковете уточнени с молби от 25.03.2021 г. и 17.02.2022 г.). В останалата част, с която исковете за неустойка са отхвърлени, първоинстанционното решение не е обжалвано и освен за валидност не е предмет на въззивна проверка.

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Районният съд правилно е установил фактическата обстановка по спора, към която на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща, а с оглед доводите в жалбата намира решението за правилно в обжалваните части по следните съображения:

По делото се установява от приетите и неоспорени относно тяхната автентичност договори (л. 36 – 92 от делото на РС – Велико Търново), че между страните са съществували валидни облигационни отношения, по силата на които ищецът е предоставял на ответника срещу уговорени месечни абонаментни такси мобилни услуги по четири бр. телефонни номера, услуги „фиксиран интернет и цифрова телевизия“, мобилен интернет и домашен 3 телефон, както и е бил сключен договор за продажба на изплащане на телевизор „Сони“, индивидуализиран в договор от 22.02.2016 г. и с погасителен план в Приложение № 1. Както е посочено в договорите, всички с посочен № 502669268 и от различни дати, те уреждат условията, валидни за всички услуги, ползвани от абоната, като всяка избрана от абоната услуга или пакет от услуги, в т.ч. срок на ползване, ценови и други условия за ползване, се описват в приложения, представляващи неразделна част от договора; В договорите е посочено още, че страните се съгласяват, че съответният договор представлява цялото споразумение, което урежда правоотношенията, възникнали във връзка с ползваните от абоната услуги; Всички предишни договори, подписани от страните преди датата на подписване на съответния договор, стават неразделна част от последния договор и се идентифицират с неговия уникален номер („клиентски номер“ – в случая ID № 502669268);

Условията, посочени в предишните договори запазват силата си, доколкото в следващия не е предвидено друго и доколкото не се изменят от договора и приложенията към него. Поради това неоснователно е възражението на въззивника, че следващият договор отменял изцяло предходния, при което валиден оставал само последният.

За неоснователен съдът намира и довода на въззивника по делото да не било доказано получаването на общите условия от абоната. Действително, съгласно нормата на чл. 147а (Нов - ДВ бр. 61 от 2014 г., в сила от 25.07.2014 г.) ЗЗП, клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя. В случая обаче с представените и неоспорени относно тяхната автентичност декларации (л. 62 – 66 от делото на СРС) ответникът е заявил изрично, че от оператора са му предоставени приложимите ОУ за ползване на съответната услуга, поради което правилно районният съд е приел за доказано получаването на общите условия от ответника.

Неоснователен е и доводът в жалбата за наличие на предпоставките на чл. 83, ал. 1 ЗЗД за освобождаване на ответника от отговорност. С отговора на исковата молба възражението е направено при твърдения, че съгласно чл. 40ж от ОУ, ищецът можел да спре предоставянето на услугата или да прекрати договора при нарушение на задълженията от абоната. След като ответникът 4 спрял плащанията от м. 12.2016 г., ищецът продължил да му предоставя услуги, с което сам бил допринесъл за натрупване на задължения от ответника. Съгласно правилото на чл. 83, ал. 1 ЗЗД , длъжникът може да се освободи изцяло или отчасти от отговорност за обезщетение, когато неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен. В случая такива обстоятелства не са налице, тъй като предвиденото в чл. 40ж от ОУ спиране на предоставянето на услугата е право, а не задължение на оператора, а освен това договорите са прекратени от оператора поради неизпълнението на абоната по предвидения в договорите и в ОУ ред и срокове. Възражението е и изцяло неотносимо към договора за продажба на изплащане от 22.02.2016 г., по който собствеността върху вещта е прехвърлена, а цената е дължима на една първоначална и 23 месечни вноски съгласно погасителния план в Приложение № 1.

Предвид неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която е уважен искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Жалбата срещу решението в частта му по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна, поради което и съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощие да проверява правилността му в тази част, а следва да го потвърди.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата страна, която със списъка по чл. 80 ГПК е претендирала само заплатения депозит за възнаграждение на особения представител в размер на 300 лв.

Съобразно разясненията, дадени с т. 7 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС държавна такса по жалбата в размер на 50.00 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № № 20039239 от 01.06.2022 г., постановено по гр.д. № 40689/2019 г. на Софийски районен съд, 180 състав в обжалваните части, с които е признато за установено по реда на чл. 422, ал.

5

1 ГПК, че С. Д. Ц., ЕГН **********, дължи на „А1 Б.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата 1 022.62лв. – главница за предоставени мобилни услуги, цифрова телевизия и интернет (от които 833.09 лв. – дължими суми за месечни такси, предоставени мобилни услуги, устройство на изплащане и предоставени услуги „телевизия и интернет“ по Рамков договор № Ц0017735/08.10.2001 г., 102.20 лв. – дължими суми за мобилни услуги и мобилен интернет по Рамков договор № М4400729/26.01.2015 г., 87.33 лв. – дължими суми за месечни такси за предоставени услуги „телевизия и интернет“ по Рамков договор № М5284152/13.09.2016 г.), ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.11.2018 г., до окончателно плащане, и 160.35 лв. – мораторна лихва върху присъдената сума за предоставени мобилни услуги, цифрова телевизия и интернет за периода 09.01.2017 г. – 07.11.2018 г., вкл. в частта за разноските.

ОСЪЖДА С. Д. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Велико Търново, ул. ****, да заплати на „А1 Б.“ ЕАД ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****, на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00 лв. (триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.

ОСЪЖДА С. Д. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Велико Търново, ул. ****, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД на основание чл. 77 ГПК сумата 50.00 лв. (петдесет лева), представляваща държавна такса за въззивно обжалване.

В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 40689/2019 г. на Софийски районен съд, 180 състав е влязло в сила.