Решение № 261558 от 09.03.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№…………. гр. София, 09.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,

ГО, IV-Г въззивен състав, в закрито съдебно заседание на девети март през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА

2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА като разгледа докладваното от младши съдия Стоева ч.гр.д. № 11635 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.

435, ал. 2, т. 7 от ГПК.

Постъпила е частна жалба с вх. № 2809/16.03.2020 г., подадена от С.Б.И. и уточнена с молба с вх. № 307259/30.12.2020 г., с която се обжалват разноските по изпълнително дело № 20168490400839 по описа на ЧСИ А.П., с рег. № 849, обективирани в запорно съобщение до „О.Б.” ЕАД с изх. № 2526/20.02.2020 г., таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ, разноските по фактура № **********/28.04.2020 г., действията и бездействията на съдебния изпълнител, изразяващи се в протакване на производството, непрекратяване на производството и непроизнасяне по същество.

В жалбата се правят оплаквания за недължимост на разноските в размер на 197,00 лева, като се твърди, че същите са прекомерни спрямо главницата в размер на 100,00 лева и не отговарят на извършените действия от съдебния изпълнител. Възразява се, че дългът в размер на 100,00 лева е бил заплатен на 16.05.2016 г. по сметка на „Център за градска мобилност”. Посочва се, че разноските са определени в разрез с разпоредбата на чл. 79, ал. 2 от ЗЧСИ при липса на посочено правно и фактическо основание за начисляването им, като не е посочена нормативната разпоредба за начисляването им, не е ясно дали са внесени от взискателя и дали са дължими по конкретното дело. Посочва се, че въпреки сезирането на съдебния изпълнител с молба от 25.05.2016 г. за прекратяване на изпълнителното производство, същият е продължил производството. Поддържа се, че по делото не е налице основание за начисляване на такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, тъй като няма събрани суми от съдебния изпълнител. Моли се за отмяна на разноските.

Не е постъпило възражение в срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК от взискателя – Столична община.

В мотивите по чл.

436, ал. 3 от ГПК съдебният изпълнител посочва, че жалбата досежно разноските в размер на 197,00 лева се явява неоснователна, а в останалата ѝ част жалбата е недопустима поради липса на произнасяне на съдебния изпълнител. Съдебният изпълнител поддържа, че жалбоподателката макар да е платила главницата, продължава да е отговорна за разноските в изпълнителното производство съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК. Посочва се, че остатъкът от дълга по делото, представляващ непогасени разноски по изпълнението, погрешно е бил посочен в запорното съобщение в размер на 197,00 лева, като всъщност е в размер на 198,00 лева.

Софийски градски съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в жалбата, намира следното от фактическа страна:

От материалите по делото се установява, че изпълнително дело № 20168490400839 е образувано от взискателя Столична община срещу жалбоподателката в качеството ѝ на длъжник за събиране на сумата в размер на 100,00 лева, представляваща наложена с наказателно постановление № 238838/20.10.2014 г. глоба.

С покана за доброволно изпълнение, обективирана в съобщение за започване на изпълнително производство, връчено на жалбоподателката на 18.05.2016 г., последната е поканена в 7-дневен срок да заплати доброволно глобата в размер на 100,00 лева, разноски по изпълнението в размер на 60,00 лева и такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 12,00 лева.

С платежно нареждане от 20.05.2016 г. жалбоподателката е заплатила в полза на Столична община сумата в размер на 100,00 лева.

С жалба от 30.05.2016 г. жалбоподателката е изпратила жалба до съдебния изпълнител, заедно с копие от платежно нареждане за платената сума в размер на 100,00 лева, и е поискала прекратяване на производството. Със съобщение от 27.03.2018 г. съдебният изпълнител е изпратил препис от платежното нареждане на взискателя.

В началото на производството за длъжника са направени справка за данни за осигурени лица – актуално състояние и от 23.03.2018 г. справка за регистрирани трудови договори (л. 10, 19).

Впоследствие са изготвени още две справки за осигурени лица (л. 28 и 29) и една справка за регистрирани трудови договори (л. 27) през 2020 г..

До работодателя на жалбоподателката - „Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ Н.“ ЕООД е било изпратено по Български пощи запорно съобщение с изходяща дата от 27.03.2018 г., връчено на дружеството на 05.04.2018 г.

Със запорно съобщение до „О.Б.” ЕАД с изх. №

2526/20.02.2020 г., връчено на дружеството на 27.02.2020 г., е наложен запор на трудовото възнаграждение на жалбоподателката.

С оглед приетото от фактическа страна, съдът достигна до следните изводи от правна страна:

Недопустимо се явява произнасянето на съда по уточнителната молба от 30.12.2020 г. в частта, с която се обжалва на самостоятелно основание разноските, обективирани във фактура № **********/28.04.2020 г. Доколкото частната жалба е депозирана преди издаването на фактура № **********/28.04.2020 г. и изявлението за самостоятелното ѝ обжалване е направено за пръв път с уточнителната молба от 30.12.2020 г., съдът счита, че е недопустимо по пътя на уточняването на волеизявлението на жалбоподателката в първоначално депозираната жалба да се разширява предмета на съдебен контрол.

В частта от жалбата, с която се обжалват действията и бездействията на съдебния изпълнител, изразяващи се в протакване и непрекратяване на производството, и непроизнасяне по същество, съдът отбелязва, че тези действия и бездействия се свеждат до непроизнасянето на съдебния изпълнител с изричен акт, въпреки сезирането му от жалбоподателката-длъжник с искане за прекратяване на изпълнителното производство, направено с молба с вх.

№ 2978/30.05.2016 г. Към настоящия момент по делото не се намират данни в изпълнителното производство в тази насока, а съдът не може за първи път да се произнесе по искането за прекратяване на изпълнителното производство. Поради това жалбата в тази част следва да бъде върната, като преждевременно изпратена, на съдебния изпълнител за произнасяне по направеното искане за прекратяване на изпълнителното производство. Съдът отбелязва, че едва тогава в хипотезата на постановен отказ би било налице обжалваемо действие или акт на съдебния изпълнител по смисъла на чл. 435 от ГПК, подлежащ на съдебен контрол.

Що се отнася до останалата част от жалбата, а именно тази досежно разноските, обективирани в запорно съобщение до „О.Б.” ЕАД с изх. № 2526/20.02.2020 г. и таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ, съдът счита, че жалбата е подадена в срок, доколкото видно от данните по делото жалбоподателката се е запознала със запорното съобщение и материалите по делото на 28.02.2020 г., от легитимирано лице, имащо интерес да обжалва и е насочена срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите. Разгледана по същество същата е частично основателна.

Всеки акт, в който частният съдебен изпълнител разглежда въпроса, касаещ дължимостта и размера на разноските, може да бъде атакуван пред съд от длъжника. Липсва норма, която да изключи приложението на този извод в разглеждания случай. В запорно съобщение до „О.Б.” ЕАД с изх. № 2526/20.02.2020 г. сумата в размер на 197,00 лева не е посочена като разноски, а като остатък от дълга. Предвид изричното посочване в мотивите на съдебния изпълнител, че тази сума представлява именно дължима и несъбрана сума за разноски в изпълнителното производство, и обстоятелството, че с платежно нареждане директно в полза на взискателя - Столична община, е била заплатена цялата сума за глобата в размер на 100,00 лева, следва да се приеме, че споменатата в запорното съобщение сума в размер на 197,00 лева представлява именно дължими и незаплатени разноски, макар това да не е изрично упоменато. Упражняването на правото на обжалване на разноските в изпълнителното производство не е поставено в зависимост от предварително подаване на искане до съдебния изпълнител за изменение размера на разноските и постановяването на изричен отказ. Съгласно тълкувателната практика на ВКС „постановление за разноски” следва да се тълкува не в буквалния смисъл, а като всеки акт на съдебния изпълнител, с който той се произнася по задължението на длъжника за разноски по изпълнението.

Съдът не споделя възражението на жалбоподателката относно недължимост на разноските, предвид извършеното плащане на задължението за глобата в пълен размер. Видно от материалите по делото глобата е заплатена по сметка на взискателя два дни след връчване на жалбоподателката на поканата за доброволно изпълнение. С оглед на постановките в т. 11 от ТР № 2 / 26.06.2015 г. по т.д. № 2 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се приеме, че въпреки извършеното плащане на сумата по наказателното постановление, жалбоподателката-длъжник продължава да е задължена за разноските в изпълнителното производство, които са останали непогасени. Дължимите на частния съдебен изпълнител такси са частно вземане за възнаграждение за положен труд, а частният съдебен изпълнител е кредитор. Предварителното внасяне на таксите от взискателя няма значение за законосъобразността на извършените от съдебния изпълнител изпълнителни действия. Съгласно трайно установената практика и закона, в изпълнителния процес разноските по изпълнението са за сметка на длъжника – чл. 79, ал.

1 от ГПК. Три са хипотези, които съставляват изключение от това правило - тези по чл. 79, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Дори когато длъжникът е платил в срока за доброволно изпълнение, той отговоря за разноските в изпълнителното производство. Когато изпълнителният лист е предявен пред частен съдебен изпълнител и длъжникът плати в срока за доброволно изпълнение, от него се събират както дължимите от взискателя авансови такси (дори и да не са заплатени предварително от взискателя) за извършените необходими действия по изпълнителното дело, така и таксата по чл. 26 от ТТРЗЧСИ. В този смисъл неоснователно е възражението в жалбата за недължимост на посочената пропорционална такса. Съобразно размера на глобата в размер на 100,00 лева, таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ за изпълнение на парично вземане възлиза в размер на 10,00 лева.

Неоснователно се явява възражението в жалбата, че определянето на разноските е при липса на посочена нормативна разпоредба за начисляването им, без да е ясно дали са внесени от взискателя и по кое дело конкретно. Обжалва се обективирането на разноските в запорно съобщение, в което изрично е посочено по кое изпълнително дело се дължат. Не е налице закононоустановено изискване в запорното съобщение да се посочи на кое правно основание са начислени и се дължат същите - това се посочва в сметката, изготвена от съдебния изпълнител.

По изложените по-горе съображения става ясно, че за дължимостта им не е необходимо да са внасени предварително авансовите такси от взискателя.

Съдът счита за частично основателно възражението, че начислените такси не отговарят на извършените действия от съдебния изпълнител. В мотивите съдебният изпълнител посочва, че макар в съобщението дължимите разноски да са посочени в размер на 197,00 лева, същите възлизат в размер на 198,00 лева и разбивката им по суми е съгласно изготвената по делото фактура № **********/28.04.2020 г.

По делото са изготвени две сметки - №

**********/03.05.2016 г. и № **********/28.04.2020 г. Първата обективира разноските по т. 1 и 5 от ТТРЗЧСИ в размер на 40,00 лева без ДДС за образуване на делото и за изготвяне и връчване на покана за доброволно изпълнение, за които по делото има данни да са извършени действия. Втората включва разноските в размер на 150,00 лева, разбити в 10 пунктна. С оглед извършените до момента на узнаване за разноските в запорното съобщение от жалбоподателката – 28.02.2020 г., не се установяват да са извършени всички действия, за които са начислени разноски. От друга страна, длъжникът не следва да носи имуществена отговорност за разноските във връзка с предприетите несъразмерни изпълнителни способи - които не са били необходими и които не са довели до удовлетворяване на вземанията съгласно чл. 79, ал. 1, т. 3 от ГПК и по аргумент от постановеното по т. 5 от Тълкувателно решение № 3/2015 от 10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Разпоредбата на чл. 79, ал. 1, т. 3 от ГПК определя задължението за възстановяване на таксите, относими към същинското принудително изпълнение като функция от постигнатия резултат. Задължението на длъжника за заплащане на дължимите такси възниква едва когато от осигурения чрез тази такса изпълнителен способ по сметка на съдебния изпълнител е постъпила сума. В тази връзка съдът не счита, че следва да се възлагат в тежест на длъжника таксите, кумулирани във връзка с наложения запор на трудовото възнаграждение на длъжника при работодателя ѝ „Амбулатория за индивидуална практика за първична дентална помощ Н.“ ЕООД. Запорът обезпечава възможност за насочване на изпълнението върху установеното вземане на длъжника, като това обаче предпоставя наличието на секвестируемо вземане.

Разпечатката съдържа 38 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0c3202da-88b5-47a2-97ed-905a198182fa