Решение № 35 от 01.03.2024, Районен съд - Брезник

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. Брезник, 01.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БРЕЗНИК, I -ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: РОМАН Т. НИКОЛОВ при участието на секретаря МАРИЯНА Р. ГИГОВА като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Гражданско дело № 20231710100159 по описа за 2023 година

По изложените в исковата молба обстоятелства ищецът В. С. С., с ЕГН:

**********, с адрес: гр. ************ моли съдът да постановите решение, с което да признае за установено по отношение на ответника И. С. С., с ЕГН: **********, с адрес: с. ************, съществуването на вземане в полза на ищеца по Договор от 01.12.2021 г. за наем на помещение в производствено хале в гр. Брезник, **********, в размер на 3039,80 лв., от които – 2920 лв. – главница, (1800 лв. наем и 1120 лв. неустойка за не освободен имот след прекратяване на договора) и 119,80 лв. – лихва за забавени вноски за неплатен наем, ведно със законната лихва върху главницата от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за парично задължение по реда на чл. 410 ГПК – 20.02.2023 г. до изплащане на вземането. Претендира и направените по делото разноски.

Ответникът И. С. С., чрез назначеният му от съда особен представител – адвокат М. М. от АК Перник е подал отговор, с който заявява, че предявения иск е допустим, но неоснователен. Направено е възражение за нищожност сумата от 1120 лв. – неустойка за неосвободен имот след прекратяване на договора. Алтернативно е посочено, че същата е прекомерна. Възразява срещу начисляване на лихва върху сумата за неустойка, като твърди, че е налице анатоцизъм.

Районният съд, преценявайки събраните по делото доказателства, по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено и доказано следното:

На 01.12.2021 г. е сключен в писмена форма договор за наем на помещение в производствено хале в гр. ************ между ищеца В. С. С. и ответника И. С. С..

Съгласно договора С. се е съгласил да плаща на наемодателя сумата от 180 лв. всеки месец, до 5 число на текущия месец. Ответникът е платил наема само за първите два месеца и не е изпълнил задължението си за месеците от февруари 2022 г. до ноември 2022 г. когато е изтекъл срокът на договора, като не е изплатил сумата от 1800 лв.

1 дължими наеми за 10 месеца,. Съгласно т. 5.1, буква „б“, във връзка с т. 3.3 от Договора при изтичане срока на договора на 30.11.2022 г. наемателят е бил длъжен да освободи имота незабавно, но същият не го е освободил и е продължил да го ползва до м. февруари, 2023 г., включително. Ищецът претендира и заплащане на лихва в размер на 119,80 лв. за всеки просрочен наем след 5-то число на месеца на изплащане на съответната сума - от 06.02.2022г. до 15.02.2023 г.

Поради незаплащане на посочените суми на 20.02.2023 г. В. С. С., депозира заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу И. С. С. в резултат, на което е образувано ч.гр.д. № 45 по описа на Районен съд Брезник за 2023 г. и е издадена Заповед за изпълнение с № 16 от 21.02.2023 г., за сумите посочени в Заявлението. Заповедта за изпълнение не е връчена на С., нито лично, нито чрез друго лице от кръга на лицата по чл. 46, ал. 2 ГПК, съгласило се да я приеме със задължение да уведоми длъжника. Предвид това и съдът е разпоредил връчването да се извърши чрез залепване на уведомление, в 14-дневния срок от залепването ответника не се е явил в канцеларията на Районен съд гр. Брезник за да получи заповедта за изпълнение, поради което с Разпореждане № 143 от 25.04.2023 г. съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си по чл. 422 от ГПК в едномесечен срок. В изпълнение на дадените указания В. С. С. е предявил настоящите искове.

Не е спорно между страните, че помежду им е бил сключен договор за наем на помещение в производствено хале от 01.12.2021 г., въз основа на който ищецът е предоставил за временно възмездно ползване описаното в договора помещение. В чл.

2.1 от представения договор е уговорен месечен наем в размер на 180 лв., дължима до 5-то число на текущия месец, за който е дължим. Съгласно чл. 3.2 договора е със срок от 01.12.2021 г. до 30.11.2022 г., а съгласно чл. 3.3 след 30.11.2022 г. договора се прекратява. Видно от чл. 5.1, буква „б“ при изтичане срока на договора на 30.11.2022 г. наемателят е длъжен да освободи имота незабавно. В чл. 7.1 от договора е предвидено, че ако наемателят не изпълни задължението си да освободи имота незабавно същият дължи неустойка на наемодателя в утроен размер на наемната цена за всеки месец.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените обективно кумулативно съединени искове по чл. 422 от ГПК, вр. чл.

79, ал. 1, вр. чл. 232 от ЗЗД чл. 422 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД за установяване на парично вземане са допустими като е налице правен интерес от предявяването им.

Разгледан по същество съдът намира иска по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 232 от ЗЗД за основателен.

Съгласно чл. 232, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че той е изправна страна по този договор, което и е направено, тъй като е налице представен по делото писмен договор, който не е оспорен от ответника, липсват каквито и да са доказателства, че ищецът е бил неизправна страна по същия договор. Ответникът не е 2 доказал твърдението си, че е налице нищожност на договора като цяло или на отделни негови клаузи, за да се приеме, че ищеца е неизправната страна. Ищецът не следва да доказва неизпълнението, произхождащо от ответника, тъй като се касае до нещо което не съществува и няма как да бъде доказано, а на доказване подлежи изпълнението, но то следва да се докаже от този, който го твърди, в случая от ответника, но последният не е ангажирал доказателства, в тази насока, още повече съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, подобно изпълнение, може да бъде доказано само с писмени доказателства, каквито в случая няма. С оглед на това следва да се приеме за доказано, че за периода от февруари 2022 г. до ноември 2022 г. наемна цена не е плащана и ответникът дължи на ищеца сумата от 1800 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 20.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

Ищецът е посочил, че претендира лихва за забавени вноски за неплатен наем за периода от 06.02.2022 г. до 15.02.2023 г. Предвид уважаването на предявения иск за неплатени наемни възнаграждения на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ответникът дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неизпълнените парични задължения, считано от датата на забавата. Задължението на наемателя за заплащане на наемната цена е обвързано със срок – 5-то число на месеца, за който се дължи наемът, поради което в съответствие с нормата на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД ответникът е изпаднал в забава с изтичането на срока за плащане, без да е необходимо да бъде поканен да изпълни задължението си. Като се вземе предвид, че договора е с фиксиран краен срок – 30.11.2022 г., съдът с помощта на специализиран софтуер изчисли законната лихва за периода от 06.02.2022 г. до 30.11.2022 г., за всеки месец по отделно.

Въз основа на направените изчисления, настоящият съдебен състав счита, че искът като основателен и доказан следва да бъде уважен за сумата от 40.35 лв. за периода от 06.02.2022 г. до 30.11.2022 г. върху за неплатения наем за периода от февруари 2022 г. до ноември 2022 г., а за разликата до пълния предявен размер от 119.80 лв. – отхвърлен като неоснователен.

Разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, както и допълващата я съдебна практика категорично установяват функцията на неустойката като обезпечаваща изпълнението на задължението и служеща като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Съгласно т. 3 на тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, клаузата за неустойка е нищожна когато тя е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, каквито обстоятелства не се установяват по делото. Даденото с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. ОСТК ВКС е доразвито в практиката на Върховния касационен съд, съгласно която въпросът доколко клаузата за неустойка е уговорена в нарушение на добрите нрави следва да се разрешава чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на фактори като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, 3 функциите на неустойката, възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване и пр. фактори, относими за конкретното правоотношение.

В този смисъл Решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. І т. о. ВКС;

Решение № 229 от 29.06.2017 г. по т. д. № 3550/2015 г. ІІ т. о. ВКС; Решение № 104 от 26.06.2017 г. по т. д. № 2559/2016 г. ІV г. о. ВКС; Решение № 122 от 18.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3238/2018 г., IV г.о. По дефиниция неустойката служи за обезщетение за вреди от неизпълнението, вкл. и за пропуснати ползи, без да е необходимо те да се доказват, поради което обезщетителната функция на неустойката за забава не е равнозначна на законната лихва. Самият имот е такъв, че чрез него могат да бъдат реализирани приходи и в този смисъл неплащането на наем лишава наемодателя от приход, който той при други условия би получил в пълен размер без забава във времето и би могъл да използва този приход незабавно в друга своя дейност. От друга страна, неустойката има не само обезщетителна, но и обезпечителна и наказателна функция. При така изразената ясна договореност категорично става ясно, че страните са целели да се обвържат със задължения, при неизпълнение на които от страна на наемателя се дължи компенсаторна неустойка с оглед присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а определеният й размер не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави само с оглед заявеното в тази насока твърдение от въззивника. В допълнение следва да се изтъкне и обстоятелството, че при възражение за намаляване на неустойката поради прекомерност доказателствената тежест за установяване на претърпените вреди носи длъжникът, а не кредиторът (в този смисъл Решение № 12 от 203. 2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на І т.о. на ВКС), а в случая такова доказване не е проведено.

С оглед изложеното съдът счита, че в случая са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, чрез заплащане на договорена неустойка от 1120 лв., респективно че предявения иск за неустойка е основателен и следва да бъде уважен.

По разноските:

Съгласно ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото производство, съобразно изхода на спора разпределя отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.

Ищецът доказва разноски в исковото производство общо в размер на 1360.98 лв., от които 61 лв. за държавна такса, 602.98 лв. за особен представител на ответника и 450 лв. адвокатско възнаграждение. Направените от ищеца разноски в заповедното производство в размер общо 461 лв., от които 61 лв. държавна такса и 400 лв. адвокатско възнаграждение, които с оглед уважените искове следва да му бъдат заплатени от ответника.

4

По изложените съображения районният съд,

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на В. С. С., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ************, че И. С. С., с ЕГН: **********, с адрес: с. ************, дължи на ищеца, сумата от 1800 лв. представляваща незаплатен наем за месеците от февруари 2022 г. до ноември 2022 г. съгласно сключен на 01.12.2021 г. договор за наем на помещение в производствено хале в гр. ************, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 20.02.2023 г. до окончателното изплащане на задължението.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на В. С. С., с ЕГН: **********, с адрес: гр. ************, че И. С. С., с ЕГН: **********, с адрес: с. ************, дължи на ищеца, сумата от 1120 лв. представляваща неустойка съгласно сключен на 01.12.2021 г. договор за наем на помещение в производствено хале в гр. ************.