Решение № 157 от 23.05.2024, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. С., 23.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Стефка Т. М.а Маринова

Гергана Огн. Симеонова при участието на секретаря Радост Д. Гърдева като разгледа докладваното от Стефка Т. М.а Маринова Въззивно гражданско дело № 20242200500182 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №149/27.02.2024г. по гр.д.

№2864/2023г. на С.ски районен съд, с което е осъдена С. И. Ж. да заплати на „Неткредит“ ООД, гр. София сумата 154,59лв. падежирала главница, дължима за периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г., ведно с обезщетение за забава, считано от 06.04.2023г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 8,24лв. обезщетение за забава, начислено върху падежиралата главница за периода от 07.09.2022г. до 03.04.2023г.; сумата 2,91 лева падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г., съгласно Договор за кредит №202204051115400108 от 04.04.2022г. С Решението са присъдени разноски на ищцовото дружество в размер на 450лв.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство С. И. Ж. и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение относно присъдената главница над размера на сумата от 100лв., както и в частта относно присъдените договорна и мораторна лихва.

В жалбата си С. Ж. чрез пълномощника адв. Д. М. от АК – П. твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно и 1 незаконосъобразно. Посочва, че договора за кредит от 04.04.2022г. е изцяло нищожен, поради явни нарушения на чл.11, ал.1, вр. с чл.22 от ЗПК, поради което на основание чл.23 от ЗПК дължи само чистата стойност. В случая е получена сумата от 500лв., погасена е сума в размер на 400лв., поради което следва да върне само сумата от 100лв.

Въззивницата излага подробни съображения относно нищожността на договора за кредит. Посочва, че са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Счита, че договорната лихва от 38,75% противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. В договора не било посочено какви разходи се включват в посочения ГПР, нито било ясно как лихвения процент се съдържа и изчислява по отношение на общия ГПР. Въззивницата посочва, че била в невъзможност да разбере какъв е реално процента на оскъпяване на ползвания финансов продукт. Нарушавала се изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Освен това излага подробни съображения относно това как с предвидената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като същата не била включена в разходите и в ГПР. С невключването на неустойката в ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в отношенията между страните. Това се явявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. Излага съображения относно неприложимостта на чл.26, ал.4 от ЗЗД и намира за приложима разпоредбата на чл.22 от ЗПК, водеща до недействителност на целия договор за потребителски кредит. С оглед изложеното, въззивницата моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части над размера на главницата от 100лв., която единствено била дължима на основание чл.23 от ЗПК. Претендира присъждане на направените поделото пред двете съдебни инстанции разноски.

С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – „Неткредит“ ООД, гр. София, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, „Неткредит“ ООД, гр. София чрез пълномощника мл. юриск. Д., оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва, че районният съд е достигнал до правилния извод, че процесния договор за кредит отговаря на императивните изисквания на ЗПК. Посочва, че уговореният лихвен процент е фиксиран за целия срок на договора и е достатъчна само да се посочи. Останалите изисквания касаели хипотеза на уговорен променлив 2 лихвен процент. Погасителният план също отговарял на законовите изисквания.

Посоченият в договора ГПР бил уговорен в допустимите параметри по чл.19, ал.4 от ЗПК, като лихвата съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК е част от компонентите, формиращи ГПР. ГПР и ГЛП не били нищожни. Посочва, че неустойката по чл.6, ал.1 от договора не е елемент от ГПР по кредита и от същественото съдържание на договора, тъй като и без нея договорът би бил сключен, за разлика от уговорката за лихва. Същата представлявала разход при неизпълнение по смисъла на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК.

Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

Съдът с определението си по чл.267 от ГПК е изискал гр.д. №5829/2022г. по описа на СлРС, като относимо към предмета на спора.

В с.з. въззивницата С. И. Ж., редовно призована, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният й представител по пълномощие адв. Д. М. от АК – П., който посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Излага отново съображения относно нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и недействителност на договора на това основание. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв за двете съдебни инстанции.

В с.з. въззиваемото дружество „Неткредит“ ООД, гр. София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по пълномощие мл. юриск. Д., която оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа съображенията, изложени в подадения отговор. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното първоинстанционно решение е незаконосъобразно и неправилно в обжалваната част.

3

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и ПРЕПРАЩА своята към нея.

Същата следва да се ДОПЪЛНИ с установеното от събраното по делото пред въззивната инстанция доказателство, както следва:

С Решение №467/06.06.2023г. по гр.д. №5829/2022г. на СлРС е прогласена нищожността на клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит №202204051115400108 от 05.04.2022г., сключен между „Неткредит“ ООД, гр. София и С. И. Ж..

Видно от доказателствата по гр.д. №5829/2022г. на СлРС, както е прието и в посоченото решение на С. Ж. е била начислявана всеки месец към погасителната вноска по договора за кредит и сумата от 70лв. неустойка за непредставена гаранция за срок от 6 месеца.

Въз основа на установеното от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:

Първоинстанционният е сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД заплащане на суми, дължими по сключен между страните договор за потребителски кредит №202204051115400108 от 05.04.2022г., както следва: 154,59лв. падежирала главница, дължима за периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане; сумата от 8,24лв. обезщетение за забава, начислено върху падежиралата главница за периода от 07.09.2022г. до 03.04.2023г. и сумата 2,91 лева падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 06.09.2022г. до 06.10.2022г.

Съдът намира иска за заплащане на главница, дължима по договор за потребителски кредит от 05.04.2022г. за частично основателен, а акцесорните искове за заплащане на мораторна лихва и възнаградителна лихва в претендираните размери – неоснователни.

С оглед качеството на страните, предмета на договора и характера на правоотношението, съдът счита, че ответницата - въззивник има качество на потребител и приложение намират специалните разпоредби на ЗЗП и ЗПК, във връзка с общите норми на ЗЗД.

В договора са посочени ГЛП - 38,75% и ГПР – 46,42%.

Следва да се отбележи, че погасителния план отговаря на законовите изисквания, съдържа необходимата за потребителя информация относно условията на погасяване на кредита /размер на вноската, брой вноски, дата на плащане на вноските/.

4

В европейското право е предвидено и СЕО приема за достатъчен погасителен план съдържащ тази основна информация за погасяване на кредита. Не е необходимо под формата на погасителен план да се посочва каква част от вноската е предназначена за погасяване на главницата /практиката на СЕО/.

По отношение на лихвения процент, следва да се посочи, че същият е фиксиран и не следва договорът да съдържа методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Освен това съдът не приема и възраженията, че той следва да е до трикратния размер на законната лихва. Такова ограничение в закона не е въведено. Установен е максимален размер на ГПР - чл.19, ал.4 от ЗПК. Щом като лихвеният процент, ведно с всички останали разходи, включени в ГПР, не надвишава максимално допустимия такъв /петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения/, то той сам по себе си не е нищожна клауза.

Съдът обаче намира за основателни възраженията на въззивника, че в договора и общите условия към него не съдържат методиката на изчисляване на ГПР, не са посочени основните данни, взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на ГПР. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, ГПР на кредита и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран размера от 46,42%. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1, т.

10 от ЗПК.

Освен това следва да се посочи, че с влязло в сила Решение №467/06.06.2023г. по гр.д. №5829/2022г. на СлРС е обявена за нищожна клаузата за неустойка по чл.6, ал.1, вр. с чл.4, ал.3 от договора за кредит, която е в размер на 420лв. и е била начислена на длъжника по кредита. Установено е че в период от 6 последователни месеца, кредиторът е начислявал към вноската по договора и допълнително сумата от 70лв. за неустойка за непредставена гаранция.

При това положение, макар ГПР по договора да е 46,42% /като петкратният размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора е включена въпросната неустойка, но същата не е включена в ГПР по кредита. Това, от своя страна, води до нарушение, както се посочи, на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля петкратния размер на законовата лихва и се получава оскъпяване на кредита.

Съдът намира, че в случая се касае за скрита лихва, която следва да се добави към възнаградителната лихва и това е уговорената като неустойка сума, дължима при неосигуряване на договореното в чл.4, ал.3 обезпечение в срок до края на следващия сключването на договора ден. Това вземане, макар и наречено неустойка, според съда 5 няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и размера му – 420лв. при главница от 500лв., няма типичната за неустойка обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. В договора обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя.