Решение № 1687 от 24.11.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1687 гр. Русе, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Ст. Стефанов при участието на секретаря Милена Й. Симеонова като разгледа докладваното от Николай Ст. Стефанов Гражданско дело № 20244520101910 по описа за 2024 година

М. Е. И. с ЕГН:**********, чрез пълномощника си адв.Е. И. твърди, че на 01.04.2023г. сключила с ответното дружество „Ютекредит България“ ЕООД с ЕИК:205559807 договор за кредит, по силата на който са й предоставени заемни средства в размер на 1500,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 22,00% и ГПР (годишен процент на разходите) - 56,3% . Твърди, че съгласно договора заемателят дължи и такса за разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 445,13 лева, която той следва да престира заедно с месечната погасителна вноска.

Ищцата поддържа, че договорът е нищожен, тъй като не с а спазени изискванията на чл.22 о т ЗПК. В тази връзка сочи, че не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В разрез с разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, годишният процент на разходите бил посочен единствено като абсолютна стойност, без да е разписана методика на формирането му. Кредиторът не указал, по ясен и разбираем за потребителя начин, какви разходи са инкорпорирани в ГПР и дали допълнителната такса е включена в него. По този начин кредитополучателят бил поставен в невъзможност да разбере какъв е реалния процент на оскъпяване на ползвания финансов ресурс. Счита, че допълнителната такса следва да бъде отнесена като елемент от общия разход по кредита. Приема, че това не е сторено, 1 поради което вписания ГПР не е реално прилагания. Позовавайки се на решения на СЕС, твърди, че е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

Ищцата твърди, че допълнителната такса е нищожна на основание чл.10а, ал.1 от ЗПК, тъй като по своето естество представлява такса за услуги, свързани с усвояване и управление на кредита. Излага доводи свързани с недействителността на клаузата.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за кредит №L319545 от 01.04.2023г., поради неспазване изискванията на чл.22 от ЗПК.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди, на основание чл.55, ал.1 о т ЗЗД, ответника „Ютекредит България“ ЕООД с ЕИК:205559807 да й заплати сумата 609,49 лева - недължимо платена по недействителния Договор за кредит №L319545 от 01.04.2023г.

Претендират се разноски и възнаграждение за адвоката оказал безплатна правна помощ на ищцата на основание чл.38а от ЗА.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи досежно неоснователността на претенцията. Не оспорва наличието на облигационна връзка, основана на визирания в исковата молба договор за кредит, както и параметрите на последния. Моли съда да отхвърли претенциите на неоснователни и недоказани. Претендира разноски по делото.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

По делото няма спор, че страните са били обвързани от облигационни правоотношения, основани на Договор за кредит №L319545 от 01.04.2023г., по силата на който ответникът предоставил в заем на ищеца сумата от 1500,00 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 22,00% и ГПР (годишен процент на разходите) - 56,3% . Съгласно договора заемателят дължал и такса за разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 445,13 лева, която той следва да престира заедно с месечната погасителна вноска.

По делото няма спор, че ищцата е погасила изцяло задълженията си, 2 произтичащи от контракта.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване недействителността на договор за паричен заем, а в условията на евентуалност - прогласяване нищожността на отделни негови клаузи, както и с осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД.

По иска с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК:

Изхождайки от предмета на Договор за кредит №L319545 от 01.04.2023г и страните по него - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.З, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

Това е така, тъй като, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност – 56,3%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Тук следва да се отбележи, че ГЛП е 22,00% и не става ясно 3 какво друго е включено в ГПР (56,30%) извън фиксирания ГЛП. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК.

Съдът приема, че уговорката в договора за заплащане на такса за разглеждане е нищожна. Това е така, тъй като опциите при сключване на договора за паричен заем са или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса за това при разглеждане в срок от 15 минути до 2 часа или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни. Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса е уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата е във фиксиран размер - 445.13 лева. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Поради и което съдът приема, че клауза има неравноправен характер по смисъла на чл.144, т.9 о т ЗЗП, както и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.

По изложените съображения, такса за разглеждане е излязла в разрез с добросъвестността. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва.

Не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърдим, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че 4 кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 56,3 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Уговореното възнаграждение за такса експресно разглеждане е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 56,30% разходите, които следва да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за разглеждане.

Поради невключването на възнаграждението за такса разглеждане в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Изложеното дава основание на съда да формулира извод, че процесния договор за кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл.22 от 3ПК.

По иска с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД.

5

Облигационноправната уредба на неоснователното обогатяване са съдържа в разпоредбите на чл.55 - чл.59 от ЗЗД. Неоснователното обогатяване почива на принципа на справедливостта, който препятства разместването на имущество при липса на признато от закона основание.

В настоящия казус, предявеният осъдителен иск е обоснован с твърдения, че с оглед недействителността на процесния договор за кредит, кредитополучателят е платил сума, надвишаваща размера на задължението, съобразно действителните уговорки.

Първият фактически състав на чл.55, ал.1 о т ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа нищожен акт. (Постановление №1/28.05.1979г., Пленум на ВС). След като договорът за кредит е недействителен, то съгласно чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи.

Не се спори, че освен главницата 1500,00 лева, ищцата е заплатила сума която е сбор от договорна лихва и такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит в общ размер на 2359,49 лева. Съобразно разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и предвид изложените съображения разликата над 1500,00 лева, т.е. сумата от 859,49 лева е получена при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

В настоящия казус ищцата е предявила претенция само за сума в размер на 609,49 лева, която като основателна следва да бъде уважена изцяло.