Определение № 5421 от 06.12.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5421 гр. Варна, 06.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Ивелина Владова мл.с. Елица Н. Желязкова като разгледа докладваното от мл.с. Елица Н. Желязкова Въззивно частно гражданско дело № 20243100502306 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 69520/30.08.2024 г. при ВРС, подадена от М. Ц., чрез пълномощника адв. Р. В., срещу Определение № 7436/01.07.2024 г., постановено по гр.д. № 3865/2024 г. по описа на ВРС, с което е прекратено производството на осн. чл. 130 ГПК и е обезсилена издадената заповед за изпълнение на парично задължение № 106/08.01.2024 г. по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 16808/2023 г. по описа на ВРС.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Оспорва изводите на съда, че предмет на делото е публично общинско вземане по смисъла на чл. 162, ал. 3, т. 3 ДОПК, при което относно отношенията между задължените лица и общината, възникнали по повод недължимо внесени или събрани суми за местни данъци и такси, съставляващи публични общински вземания, е приложим чл. 128 ДОПК.

Излага, че първоинстанционният съд неправилно е възприел фактите по делото, респ. неправилно е квалифицирал правния спор. Твърди, че по сметка на ..... е заплатена два пъти такса за издаване на едно удостоверение за данъчна оценка, като причината за повторното внасяне на такса се състои в това, че ..... не е имала достъп до банковата си сметка, респ. не е могла да изпълни исканата услуга в срок. Жалбоподателят твърди, че заявителят на услугата по ЗМДТ е трето лице, което е било представлявано от ищцата, в качеството й на адвокат, поради което внесените от ищцата допълнителни 10 лева за издаване на УДО не следва да се уреждат от правилата на ДОПК, доколкото не тя е била задължено лице по услугата. Поради изложеното поддържа, че сумата от 10 лева следва да й бъде възстановена на осн. чл. 55 ЗЗД, а не както е приел първоинстанционният съд по реда на ДОПК, доколкото и срещу заплащането на таксата не е имало искане за издаване на второ УДО.

Моли за отмяна на обжалваното определение, с което производството пред ВРС е прекратено, както и за даване на указания същото да бъде възобновено.

Отправено е искане за присъждане на разноски по чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Р. В..

1

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна ....., чрез юрк. Живко Хаджиев, в който изразява становище за неоснователност на частната жалба. Твърди, че предявеният пред ВРС иск е недопустим, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Излага, че на 04.10.2023 г. през ССЕВ е депозирано надлежно попълнено искане от И..

И..за издаване на удостоверение за данъчна оценка с приложено платежно нареждане от името на задълженото лице – И.. И.. с посочено основание – такса за издаване на УДО и приложено пълномощно в полза на адв. М. Ц.

/ищец по делото/. Твърди, че поради краткия срок за изпълнение на услугата е предоставен ПИН код и входящ номер, както и инструкция за онлайн плащане на услугата чрез системата за електронно плащане на Общината. След извършеното повторно плащане сумата е отнесена към задължено лице – И..

И.. Ответникът сочи, че заплатената в двукратен размер такса от И.. И..е с прано осн. чл. 110, ал. 1, т. 12 ЗМДТ, като в Наредба на ..... за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на ....., размерът на таксата за издаване на УДО е 10 лева. Споделя възприетото от първоинстанционния съд, че в случая се касае за публично общинско вземане на осн. чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК. Твърди, че по отношение на тези задължения се прилагат специалните правила за установяване, оспорване, погасяване, изпълнение и възстановяване по ДОПК. Твърди, че неправилно на 11.10.2023 г. ищцата М. Ц. е отправила искане за възстановяване на недължимо платени суми от нейно име, като същото е следвало да изхожда от И.. И.. като задължено лице, по която партида са отразени двете плащания от по 10 лева.

Сочи, че от представената информационна справка при ..... не се установява ищцата М. Ц. да е задължено лице. Излага, че отправената от ищцата покана от 11.10.23 г. за възстановяване на таксата от 10 лева по естеството си представлява искане за възстановяване по реда на чл. 128 ДОПК. На осн. чл.

129, ал. 3 ДОПК актът за възстановяване се издава в 30-дневен срок от постъпване на заявлението, в случаите в които не е възложена ревизия. След като органът по приходите е извършил проверка и е установил, че ищцата не е надвнесла суми като задължено лице, на осн. чл. 131, ал. 1 ДОПК е постановил мълчалив отказ, срещу който ищцата е могла да подаде жалба в 14-дневен срок, като обжалването се извършва по реда на обжалване на ревизионен акт – административен и съдебен ред. На осн. чл. 131, ал. 3 ДОПК, твърди, че когато лицето не е обжалвало мълчаливия отказ, може да подаде ново искане за възстановяване. В случая обаче ответникът счита, че такова следва да изхожда не от ищцата, а от нейния доверител И.. И.. По изложените съображения моли жалбата да бъде оставена без уважение.

Съдът намира, че частната жалба е редовна, подадена е в срок, от страна с правен интерес и срещу подлежащ на обжалване акт.

По същество настоящият състав намира, че същата e основателна, като съображенията за това са следните:

Производството пред ВРС е образувано по искова молба на М. Ц. срещу ..... с правно осн. чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1, т.1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане против ответника, в размер на сумата от 10.00 лв., представляваща недължимо платена сума за издаване на удостоверение за данъчна оценка по заявление вх.№ 4643521/04.10.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявление по чл.

410 ГПК в съда – 29.12.2023 г. до окончателното изплащане на задължението.

2

В исковата молба ищцата е изложила твърдения, че на 04.10.2023 г. в качеството си на пълномощник на И.. И..е депозирала заявление чрез ССЕВ до ..... –ДМДТ за издаване на удостоверение за данъчна оценка за имот, собственост на И.. И.. за което е заплатила от собствената си банкова сметка сумата от 10 лева – дължима такса за услугата. Твърди, че преводното нареждане за платената такса било приложено към заявлението за снабдяване с УДО, като на 05.10.2023 г. служител на Община – Варна, дирекция „Местни данъци“ се свързал с нея по телефона и заявил, че от 01.10.2023 г., в дирекцията нямат достъп до сумите по банковите сметки на Общината, поради което не може да бъде потвърдено постъпването на платената сума. Изрично било указано на ищцата, че единственият начин да бъде издадено исканото удостоверение за данъчна оценка, е да се плати повторно такса за това, като плащането е необходимо да бъде извършено чрез системата за електронно плащане на Община – Варна. Ищцата твърди, че на 05.10.2023 г. заплатила повторно такса от собствената си сметка, доколкото била поела ангажимент да се снабди със заявеното УДО поради предстояща сделка с имота. Излага, че на 11.10.2023 г. отправила искане до ..... да й бъде възстановена повторно внесената такса, за което получила отказ. Предвид липсата на възстановяване от страна на ответника на таксата от 10 лева, подала заявление по чл. 410 ГПК, за което й била издадена заповед за изпълнение, оспорена в срока по чл.

414 ГПК от длъжника, предвид което обосновава и правния си интерес от иск по чл. 422 ГПК за вземането.

При така изложеното настоящият състав намира, че производството пред ВРС е допустимо. С исковата молба ищцата е навела твърдения за недължимо заплатена от нея сума за издаване на данъчна оценка на недвижим имот в полза на ответника, като изрично сочи, че е заплатила сумата от своята банкова сметка при липса на правно основание за това. Изложеното води до извод, че се касае за иск с правно осн. чл. 55 ЗЗД. Възраженията на ответника, че в случая производството е недопустимо, защото искането е следвало да бъде направено от И.. И..по реда на ДОПК, касаят основателността на предявения иск, но не и неговата допустимост. В случая възражението за недопустимост би било основателно в случай че искът бе предявен от И.. И.. но в настоящата хипотеза претенцията е предявена от трето лице, което претендира връщане на сума, дадена без основание.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно, като същото следва да бъде отменено.

В производството пред настоящата инстанция разноски не се присъждат на страните, като същите следва да бъдат определени от първоинстанционния съд с оглед изхода на спора по предявения иск. По изложените съображения искането на адв. В. за присъждане на разноски по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да се остави без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 7436/01.07.2024 г., постановено по гр.д. № 3865/2024 г. по описа на ВРС, с което е прекратено производството на осн. чл.

130 ГПК и е обезсилена Заповед за изпълнение на парично задължение № 3

106/08.01.2024 г. по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 16808/2023 г. по описа на ВРС.

Връща делото на Районен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по гр.д. № 3865/2024 г. по описа на ВРС.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4