Решение № 5192 от 08.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5192 гр. София, 08.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО 2-РИ БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Галя Митова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева в присъствието на прокурора М. Ив. Н. като разгледа докладваното от Галя Митова Гражданско дело №

20241100114899 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е молба от Т. – К. З. по чл. 7, б.”f“, вр. чл. 8, вр. чл. 3 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца (наричана по нататък в Решението Хагска конвенция), чрез Министерство на правосъдието на Република България – Централен орган по смисъла на Хагската конвенция.

Молителят Т.-К. З. прави искане за връщане на дъщеря му М.А. З., родена на ********., в държавата по обичайното й местопребиваване – Федерална република Германия.

В молбата са изложени обстоятелства, че молителят Т.-К. З. – германски гражданин и ответницата В. Д. Б. - български гражданин, не са имали сключен брак, но са живели на семейни начала на адрес: 15566 Шьонайхе Бай, Берлин, Хойвег 10, Германия. От съвместното им съжителство, на ********. в град Берлин, Германия, се ражда детето М.А.

З.. Молителят признал детето с нотариално заверена декларация от 02.12.2022 г., а ответницата е дала съгласие да се извърши припознаването. Със същата декларация родителите са заявили, че ще упражняват родителските права спрямо детето съвместно, съгласно чл. 1626а от Германския граждански кодекс, който се прилага относно положението на дете, чиито родители не са в брак. Според твърденията в молбата, през месец април 2024 г., семейството е пътувало за България с намерение да имат по - дълга ваканция, като в края на месец юли 2024 г. ответницата заявила на молителя, че не възнамерява да се връща с детето в Германия. Молителят твърди, че не е давал съгласието си детето М. да остава в България след края на планувания отпуск, респективно не е давал съгласие да бъде променяно обичайното й местопребиваване.

1

Молбата е поддържана в хода на съдебното производство лично от молителя, както и от Министерство на правосъдието, чрез процесуален представител – Главен юрисконсулт Б., Главен юрисконсулт С. и адвокат В., както и в депозирана по делото писмена защита. Не се претендират разноски.

Ответната страна – В. Д. Б., оспорва молбата в съдебно заседание и в писмена защита. Оспорва твърденията на молителя, че детето М. е незаконно задържано на територията на Република България. Поддържа, че двамата родители съвместно са взели решението да се преместят на територията на град Варна, където да се установят трайно, месеци преди датата, от която бащата твърди неправомерното задържане на детето. Сочи, че по обща воля на страните, обичайното местопребиваване на детето е в Република България, считано от месец април 2024 г. На това основание поддържа, че към момента на подаване на молбата по Хагската конвенция детето е имало обичайно местопребиваване на територията на Република България. От ответницата се релевират доводи, че спорът между нея и молителя, с когото се разделят през м. юли 2024 г. не е относно обичайното местопребиваване на детето М., а относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения, за което има образувани съдебни производства и от майката, и от бащата, обединени в едно съдебно дело по описа на Районен съд – Хасково. Счита, че производството по Хагската конвенция е образувано от молителя само за да бъде майката притискана. Според ответницата, след като бащата е депозирал искова молба пред българския съд по чл. 127 СК, той ясно съзнава, че този съд е международно компетентен да разгледа всички спорове, касаещи детето М. З.. А международната компетентност на съда бива обусловена от обичайното местопребиваване на детето, което е в Република България.

В депозираната пред Районен съд – Хасково искова молба бащата искал детето да има местоживеене при майката в град Хасково. Следователно молителят, според ответницата, всъщност не се и противпоставя реално на оставането на М. в Република България.

Ответницата заявява окончателно становище за неоснователност на молбата в депозирани писмени бележки. Претендира разноски за настоящото производство.

Представителят на Софийска градска прокуратура, като контролираща страна по настоящото дело, заяви становище за основателност на молбата.

Софийският градски съд, като взе предвид данните и анализира относимата към предмета на делото доказателствена съвкупност, доводите и възраженията на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), и по свое убеждение, приема от фактическа и правна страна следното:

Възникването на правото да се върне малолетното дете М.А. З. във Федерална република Германия по реда на Хагската конвенция се предпоставя от следните материални предпоставки (юридически факти): 1) детето да е имало обичайно местопребиваване във Федерална република Германия непосредствено преди неговото прехвърляне в Република България; 2) детето да е било прехвърлено или задържано от неговата майка в Република България в нарушение на установените във Федерална република Германия като държава по обичайното му местопребиваване правила за упражняване на родителски права – съвместно 2 или поотделно; 3) молбата за връщане на детето да е подадена преди да изтече една година от задържането на детето в Република България, респ. детето да не се е приспособило към средата в Република България, ако молбата е подадена след изтичане на периода от една година; 4) бащата да е упражнявал ефективно родителските права по време на прехвърлянето или задържането; 5) бащата да не е дал съгласие за прехвърлянето или задържането на детето в Република България или впоследствие да не е приел прехвърлянето или задържането на детето в Република България; 6) да не съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация (чл. 13, б.“b“ от Хагската конвенция); 7) връщането на детето да не противоречи на основните принципи на Република България в областта на защита на правата на човека и основните свободи (чл. 20 от Хагската конвенция); 8) Детето да не е достигнало възраст и степен на зрялост, при която е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение, когато се противопоставя на връщането, съответно детето да не се противопоставя на връщането, когато е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се взима под внимание и неговото мнение (чл. 13, ал. 3 от Хагската конвенция).

Съобразно с този фактически състав и относимата към изброените предпоставки доказателствена съвкупност по делото, съдът намира, че липсват категорични и безспорни доказателства, посредством които да се достигне до извода, че детето М.А. З. е незаконно прехвърлено и задържано на територията на Република България от неговата майка – ответницата В. Д. Б..

Между страните по делото е спорно дали е налице съгласие на молителя след прехвърлянето на детето М. през месец април 2024 г. в Република България за това, да бъде преместено обичайното местопребиваване от Федерална Република Германия в Република България, и дали страните са взели общо решение след месец юли 2024 г. за трайното установяване на територията на Република България, заедно с детето им, респ. и за преместване на обичайното му местопребиваване – след месец юли 2024 г.

По делото е прието като писмено доказателство копие на искова молба, депозирана от молителя Т.- К. З. от 05.09.2024 г., по чл. 127, ал. 2 СК, по която първоначално е образувано гр. дело № 2415/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково, впоследствие присъединено за съвместно разглеждане с гр. дело № 1940/2024 г. на Районен съд - Хасково.

Последното е образувано по искова молба на В. Д. Б., също по чл. 127 СК, срещу настоящия молител Т.-К. З.. Делото (гр. дело № 1940/2024 г. по описа на РС - Хасково) е спряно.

Исковата молба на молителя З. относно изявленията направени в нея има значение на частен свидетелстващ документ, който в процесния случай се ползва с доказателствена сила, тъй като издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти, а именно, че заедно с ответницата са взели съвместно решение да се преместят от Федерална република Германия в Република България, през месеците март - април 2024 г. и са прекарали лятната отпуска в град Варна през месеците юли и август 2024 г. Молителят се съгласил майката с детето да остане известно време в България. Обмисляли са варианти да се преместят трайно в Кипър, Испания или България, като са избрали град Варна, където са наели апартамент. В същия са живели заедно с детето М..

Свидетелят К. З. – майка на молителя, установява, че й е било известно към м. април 2024 г. страните да са имали намерение да живеят известно време в Република България. Св.

З. дава показания, че не й е споделяно от нейния син – молителят Т. З., че майката и детето ще останат за постоянно в Република България. Същевременно установява, че знае синът й и 3 ответницата да са говорили и обсъждали да останат за постоянно с детето в България, като молителят предлагал различни варианти, но В. ги е отхвърляла и са променили това първоначално тяхно намерение. Впоследствие отношенията между молителя и В. се влошили. Свидетелят не знае дали детето е имало личен лекар в Германия, както и дали е регистрирано там да посещава детска градина и пр. Настощият състав на съда не кредитира показанията на майката на молителя в частта, в която отрича да й е известно, че ответницата с детето и нейният син са имали намерение да останат постоянно в Република България.

Тези показания не са логични, вътрешно противоречиви са и не се подкрепят от останалия доказателствен материал. На свидетеля с категоричност е известно, че няма уговорка между родителите на М. да живеят в Република България трайно, но няма преки впечателния относно съществени обстоятелства като посещавана от детето детска градина и регистрация при личен лекар. Този свидетел също и не установява с нужната конкретика към кой момент точно твърди да се е променила първоначалната уговорка между родителите да се преместят трайно да живеят в Република България.

Свидетелят П.Ц. също дава показания, че през м. април 2024 г. родителите и детето М. са дошли заедно в България, в град Варна. Молителят пътувал, заради бизнеса си в град Берлин, и често се връщал от град Варна до град Берлин, съвместявайки “нещата“. Това било през цялото лято на 2024 г. и окончателно през есента на 2024 г. К. З. се върнал сам в град Берлин. Съдът дава вяра на тези показания, като същите не са годни пряко да установят релевантни за спорните въпроси факти, но са индиция за това, че молителят е живял на територията на

Република България, в град Варна, и след месец април 2024 г.

Същевременно, заявеното от този свидетел съвпада с показанията на св. Б., правейки последните достоверни и незаинтересовани.

При изслушването му молителят изнася пред съда противоречиви данни, като сочи, че намерението им с ответницата било през месец юни 2024 г. да дойдат само за ваканция в България, и след това да се върнат отново тримата в Германия. Тук е мястото да се посочи, че по делото е установено и отделено като безспорно обстоятелството, че страните се намират на тетриторията на Република България от м. април 2024 г., а молителят - до есента на 2024 г., като е пътувал периодично до Германия въ връзка с бизнеса му там. Също така следва да се отчете и факта, че други изявления, различни от посочените, са релевирани в обсъденото копие на исковата молба на Т. К. З., по която е образувано гр. дело № 1940/2024 г. на Районен съд - Хасково. Молителят разказва, че майката на ответницата също живеела в Германия.

На следващо място, от показанията на свидетелите доведени от ответницата – М.на и Д.Б. – родители на В. Б., се установява, че страните са пристигнали в Република България, град Варна, през месец април 2024 г. с намерение да се установят трайно в България. Според св. Б. родителите на М. са направили проучване за други две дестинации - Испания и Кипър, където са били за кратки престои, за да вземат решение. Свидетелят дава показания, че още от месец декември 2023 г. дъщеря й В. Б. и Т. К. З. са правили планове да се преместят да живеят извън Германия, като тези разговори свидетелят е възприела лично, присъствала е на тях. Според св. Б., откакто тримата - родителите и детето са дошли в България през м. април 2024 г., след този период само К. З. е пътувал за Германия, а В. и детето не са – те са останали първоначално в град Варна, където имали нает за 1 година 4 апартамент, а впоследствие, след като Т. К. З. и В. Б. се разделили през месец юли 2024 г., майката и детето заминали окончателно в град Хасково. Според показанията на св. Б. дъщеря й и молителят са пристигнали в България с цялата си покъщнина – 20 кашона и абсолютно всички техни вещи, в това число и креватчето на детето М., като лично майката на ответницата е помагала за събирането им. Разговорите, на които свидетелят е присъствала между страните, са се водили на руски език, за да може тя да разбира. Според бабата на детето М. молителят е дал съгласие след м. юли 2024 г. детето и майката да останат в България за постоянно.Съдът кредитира тези показания, включително и след преценката им по реда на члл 172 ГПК, тъй като са вътрешно непротиворечиви и не се опровергават от други доказателства по делото. Молителят в допълнението си към молбата за връщане на детето е заявил изрично, че владее руски език, следоватено заявеното от св. Б. относно водените пред нея разговори на руски език е и логично и достоверно, а самият молител в исковата молба пред Районен съд – Хасково (на л. 86 от настоящото дело), е направил твърдение, че майката на В. Б. е живяла с тях в Берлин за продължителни периоди от време, за да помага с отглеждането на детето М. след раждането му. В същата искова молба излага, че креватчето на детето също е било изпратено в България, заедно с други неща.