Решение № 2604 от 20.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2604 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседА.е на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20251100503115 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 22936/17.12.2024 г. по гр.д. № 38299/2023 г. по описа на СРС, 161 състав е отхвърлен предявения от А. И. А. против В. Т. Н. иск с правно основА.е чл. 45 ЗЗД за осъждането на ответницата да заплати сумата от 1000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение в извършване на домашно насилие, за което била издадена заповед за незабавна защита на 16.04.2020 г. по гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС, изразяващи се в психически стрес, главоболие, безсъние, притеснение за периода от 02.03.2020 г. – 27.04.2022 г., като А. И. А. е осъден да заплати на основА.е чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1500 лева – разноски, сторени в производството.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 20296/21.01.2025 г., подадена от А. И. А., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че в решението си съдът е възпроизвел твърденията в исковата молба, като в мотивите си приел, че доколкото в ЗЗДН липсва специална уредба, свързана с отговорността за вреди от неоснователно подадена молба за защита и с оглед препращането на §1а от ДР на ЗЗДН, 1 приложение намирала разпоредбата на чл. 3 от ГПК. Въз основа на това, съдът приел, че ищецът носи отговорност за неоснователно подадена искова молба или друго искане за защита, ако е упражнил правото си на иск или на молба за защита недобросъвестно – знаейки, че претенцията му е неоснователна.

Посочва, че видно от всички материали по гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС, В. Н. подвела съда умишлено за извършен акт на домашно насилие, няколко пъти сменя твърденията си кога и как е извършено домашното насилие, а впоследствие се установява и че майката на ответницата е дала неверни показА.я пред съда, твърдейки, че е свидетел на домашно насилие, а е била на работа по това време. Според районния съд ищецът А. А. не бил провел подобно доказване, че ответницата В. Н. е знаела към датата 02.03.2020 г., когато е подала молбата, че твърденията й за актове за насилие са неоснователни. Посочва, обаче, че районният съд не е приобщил гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС, поради което извел и неправилен извод относно това, че исковата молба е неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК са постъпили отговори на въззивната жалба с вх. № 85588/11.03.2025 г., подаден от В. Т. Н., с който заявява, че я оспорва и излага съображения за правилност на постановеното решение и моли то да бъде потвърдено.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събрА.те по делото доказателства и обсъди доводите на стрА.те, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 38299/2023 г. по описа на СРС, 161 състав е образувано по искова молба, подадена от А. И. А. против В. Т. Н., с която са предявени искове с правно основА.е чл. 45 от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът твърди, че с ответника В. Н. се запознали през 2016 г., като през 2017 г. след като тя забременяла, заживели при нейните родители и нейния брат в гр. София, ж.к. ****. Редовно помагал с пари, като плащал и наем на майката на ответницата, за да живеят там. На 12.03.2018 г. се родила дъщеря му А.М.А. И.а. При съвместното им съжителство установил, че е допуснал 2 грешка. Майката на ответницата непрекъснато се бъркала в отношенията им и постоянно искала от ищеца да дава пари, които не били за детето, а за В. и майка й. След много скандали, през есента на 2019 г. отишли да живеят при родителите на ищеца в гр. София, ж.к. ****. На 29.02.2019 г. В. Н. напуснала жилището с детето и не се върнала. При напускането останал лаптоп, в който имало кореспонденция с майка й и приятелка, от които ищецът узнал, че ако започнел да търси детето, ще се оплачат от домашно насилие и така да не го принудят да предприеме действия. След като не установил контакт с ответницата, завел дело за упражняване на родителските права и определяне на лични отношения и контакти с детето А.-М. – гр.д. № 14284/2020 г. по описа на СРС – 149 състав.Твърди, че В. Н. завела дело по ЗЗДН, като обвинила ищеца, че спрямо нея е упражнил психическо насилие на 27.02.2020 г. около 17,30 часа пред дома, като казал „Ще те убия“, „Ще те заколям“, „Детето ще живее в приют“, „Двамата няма да сте жими, за да е при някой от вас“, а на 28.02.2020 г. в дома на родителите си, заедно с баща си казал“ ще извадя оръжието и ще ги ликвидирам всички, ще ги отлежа“. Това дело било заведено от В. Н. на 02.03.2020 г., както и с последващи молби – уточнения, въз основа на които била издадена заповед за незабавна защита № 73888/06.04.2020 г. по гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС, 92 състав, с която ищецът бил задължен да се въздържа от домашно насилие, забранено му било да доближава В. Н. на разстояние по-малко от 100 метра, бил задължен да посещава специализирана програма за лица, извършители на домашно насилие. След издаване на заповедта по заведеното от него дело получил привременни мерки, с които имал определени дни, в които да взима А.М. от дома на майка й В. Н., но детето не му било давано под предтекст, че трябвало лично да го вземе от майката, но не можело да я приближава. След множество съдебни заседА.я успял да докаже, че е невинен и не е извършвал домашно насилие над В. и детето. Решението влязло в сила на 27.04.2022 г. В продължение на 2 години и 11 дни бил заклеймен като насилник. Посещавал специализирана програма, било опетнено името му, бил възпрепятстван да вижда детето си. Претърпял голяма обида от тази клевета, унижение, уронване на доброто име. Започнал да страда от безсъние и главоболие, мислейки постоянно за тази неправда и това, че бил обвинен в домашно насилие.

Претърпял големи неимуществени вреди, голям стрес и напрежение. Моли ответницата да бъде осъдена да заплати обезщетение в размер на 10000 лева 3 за причинени неимуществени вреди, настъпили в резултат на обвинение за извършено домашно насилие, за което е издадена Заповед за незабавна защита от 16.04.2020 г. в периода от 02.03.2020 г. до влизане в сила на решението, с което е установено, че ищецът не е извършил домашно насилие.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника В. Т. Н., с който заявява, че оспорва предявения иск. Посочва, че не оспорва твърдението, че стрА.те са живеели заедно и че имат общо дете, както и че по нейно искане е образувано гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС и по него е издадена заповед за незабавна защита. Поддържа, обаче, че преценката дали да бъде издадена такава заповед за незабавна защита, както и мерките, които да бъдат определени с нея, е на съда, който разглежда искането. Твърди, че ищецът не е посещавал специализираната програма на Център за индивидуални и фамилни психологически консултации. Поддържа, че при подаване на молбата за защита от домашно насилие е действала добросъвестно. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.

В първоинстанционното производство са събрА. писмени и гласни доказателства, въз основа на които районният съд е приел, че не е спорно между стрА.те, че ответницата е направила искане за защита от домашно насилие, по което е образувано гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС и то е било отхвърлено, но е направил извод, че не се установявало, че е налице злоупотреба с права, при което да са причинени вреди на ищеца.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е огрА.чен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от стрА.те. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно.

Решението е и правилно като на основА.е чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение.

По доводите, изложени във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:

4

Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Задължението за обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане възниква, когато е налице виновно действие или бездействие на ответника, от което са причинени вреди (имуществени и неимуществени) на ищеца, както и причинната връзка между тях. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, предвидени в чл. 154, ал. 1 от ГПК, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, а именно противоправното деяние на ответника, вредите и причинната връзка между тях.

СтрА.те не спорят, а и се установява, че с молба вх. № 8000124/02.03.2020 г. В. Т. Н. е направила искане да бъдат постановени мерки за защита от домашно насилие по отношение на А. И. А.. По искането е образувано гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС, по което е издадена заповед за незабавна защита № 73888/16.04.2020 г. като А. И. А. е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на В. Т. Н., забранява му се да приближава до В. Т. Н. на разстояние по-малко от 100 метра и А. И. А. е задължен да посещава специализирана програма за лица, извършители на домашно насилие, финансирана от Министерство на правосъдието. С Решение № 20203906/27.10.2021 г. молбата на В. Т. Н. за издаване на заповед за съдебна защита срещу А. И. А. е оставена без уважение и то е влязло в сила на 27.04.2022 г.

Спорният въпрос между стрА.те е дали с подаване на сигнал до компетентен орган ответницата е осъществила противоправни действия.

Всеки граждА.н има право на жалби, приложения и петиции до държавните оргА. (чл. 45 от Конституцията на Република България). Законът за защита от домашно насилие има за цел да даде бърза и ефективна защита и да осигури помощ и подкрепа на лицата, пострадали от домашно насилие или в риск, и да упражни превантивно и възпиращо действие върху извършителя на насилието, като в чл. 4, ал. 1 от закона изрично е посочено, че в случай на домашно насилие пострадалото лице има право да се обърне към съда за защита. За постигане на целта на закона е предвиден специален ред за разглеждане на искането, както и в чл. 18 е предвидено, че когато молбата съдържа данни за пряка, непосредствена или последваща опасност за живота 5 или здравето на пострадалото лице, районният съд в закрито заседА.е без призоваване на стрА.те издава заповед за незабавна защита в срок до 24 часа от получаването на молбата, като тя подлежи на незабавно изпълнение.

Следователно и доколкото правото да бъдат подавА. жалби, сигнали, съобщения е основно и е уредено, както в Конституцията, така и в специалния закон, то и преценката дали и кога да бъде упражнено е предоставено на неговия носител. В този смисъл, упражняването на това право е правомерно действие. (Решение № 758/11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/09 г. на ВКС, IV ГО) Упражняването на правото да бъде подадено искане за защита от домашно насилие, следва да бъде добросъвестно, т.е. да не цели увреждане на определено лице. Именно поради това, на конституционно ниво, в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, е предвидено, че не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.

Недобросъвестното упражняване на процесуални права е противоправно. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 3 от ГПК.

Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, недобросъвестността при упражняване на процесуални права е в тежест на ищеца (в този смисъл Решение № 189/20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013 г. по описа на ВКС). Извод за недобросъвестност не може да бъде изведен от това дали искането е основателно или не. Противоправно поведение би било налице само, когато от събрА.те по делото доказателства се установява, че молителката - ответника е действала недобросъвестно, т.е. упражнила е правото си с намерение да бъдат причинени вреди на ищеца. Правилно първоинстанционният съд при анализ на събрА.те по делото доказателства е приел, че не се установява тази недобросъвестност, като подробно и всестранно са анализирА. показА.ята на разпитА.те свидетели и приетите писмени доказателства. Неоснователни са доводите, изложени във въззивната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си, тъй като не е изискал гр.д. № 11490/2020 г. по описа на СРС в неговата цялост. Такова доказателствено искане не е направено от стрА.те в първоинстанционното производство и съответно не е възникрало задължение за съда служебно да събира доказателства в подкрепа на твърденията на ищеца.