Решение № 3686 от 17.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3686 гр. Пловдив, 17.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330117388 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. А. В. против „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между тях, е недействителен.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 14 000 лева при фиксиран лихвен процент от 30,39 % и ГПР в размер на 34,72. В договора била предвидена и застраховка “Bank 66+ Защита на клиента” в общ размер на 4200,00 лева, като тази сума се превеждала от кредитора към застрахователя. Така общият размер на кредита възлизал на 18200,00 лева. От правна се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, т. 10, 11 и 14 ЗПК. Навеждат се доводи, че застраховката не е включена в ГПР, което водело до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 ЗПК. Навеждат се доводи, че клаузата за заплащане на застраховка е неравноправна и е нищожна на основание чл. 21, ал.1 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ти Би Ай Банк“ АД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Признава се, че сумата за застраховка не е включена в ГПР, но се посочва, че това не е необходимо, защото тя не представлява общ разход по кредита. Навеждат се доводи, че в полза на ищеца е сключена застраховка, като му е предоставена услуга по КЗ. Възразява се и срещу доводите на ответника, че в договора не бил посочен правилният ГПР, като същият бил определен съобразно Приложение № 1 към ЗПК. Били изпълнени и всички изисквания на чл. 11, ал.1, т. 9, 11 и 12 ЗПК. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответника се присъдят разноски.

В отговора на исковата молба е обективиран насрещен иск за осъждане на ищеца да заплати на ответника сумата в размер на 1083,21 евро, представляваща остатъчна чиста стойност по Договор за потребителски кредит № **/** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 17.02.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

По отношение на насрещния иск се излагат твърдения, че ако съдът приеме, че договорът за кредит е недействителен, ищецът дължи на ответника чистата стойност по договора, а именно: сумата в размер на 14 000 лева.

Признава се, че към настоящия момент същият е заплатил сумата в размер на 11 881,43 лева, равняваща се на 6074,88 евро, поради което останалата главница възлиза на 2118,57 лева, равняваща се на 1083,21 лева. Поради изложеното се предявява насрещната искова претенция и се претендират разноски в производство.

В указания срок е постъпил отговор по насрещния иск от ищеца М. В., с който се пресъздават съображенията, изложени в исковата молба за недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит.

С Определение №5206/28.04.2026 г., постановено по делото, е приет за съвместно разглеждане в настоящото производство насрещният иск на ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу ищеца М. А. В. за заплащане на сумата в размер на 1083,21 евро, представляваща остатъчна чиста стойност по Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно 2 със законната лихва от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 17.02.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

От представения по делото Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, се установява, че ответникът е отпуснал на ищеца финансов ресурс в размер на 14000 лева, който следвало да бъде издължен на 60 равни месечни вноски за периода 25.06.2024 г. – 25.05.2029 г., при фиксиран ГЛП от 30,39 % и ГПР от 34,72 %. В чл. 7 от договора е предвидено заплащане на застраховка в размер на 4200,00 лева.

По делото е приобщено заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от вещото лице П. Н., от което се изяснява, че в посочения в договора за кредит ГПР са включени главница и лихва. Ако застрахователната премия се включи като разход по кредита в ГПР, същият би нараснал на 55,52 %. Според информацията, предоставена от ответното дружество, ищецът е заплатил по процесния договор за кредит сумата в размер на 6074,88 евро (11881,43 лева).

Съдът кредитира заключението по допуснатата ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна счита следното:

Предвид изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 14000 лева. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези 3 императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочен стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, между страните липсва спор, а и от приобщеното по делото заключение по допуснатата ССчЕ се установява, че договорената застраховка не е включена в ГПР, респ. налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР от 34,72 % и реалният такъв от 55,52 %.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно 4

(като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поради изложеното и така предявения иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По насрещния иск:

Предявеният насрещен иск е с правно основание чл. 23 ЗПК. За основателността на същия ответникът следваше да установи при условията на пълно и главно доказване, че е предоставил на ищеца сумата в размер на 14000 лева по Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, от която дължима се явява сумата в размер на 1083,21 евро (2118,57 лева).

Както бе посочено, предвид пороците, от които страда договора за потребителски кредит, същият се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Поради тази причина ищецът дължи на ответника единствено чистата стойност по договора, а именно: сумата в размер на 14000 лева. От приобщената по делото ССчЕ се изясни, че ищецът е заплатил по посочения договор за кредит сумата в размер на 11881,43 лева.

Поради изложеното ищецът дължи на ответника сумата в размер на 2118,57 5 лева, равняващи се на 1083,21 евро, или предявеният насрещен иск се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК, то се поражда право на разноски в полза и на двете страни.

Доказателства за извършени такива от страна на ищеца са представени за заплатена държавна такса в размер на 372,22 евро, за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2300 лева (равняващи се на 1175,97 евро), и за депозит по допуснатата ССчЕ в размер на 150,00 евро. От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно. Съдът, като взе предвид цената на иска, липсата на фактическа сложност на делото, обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание, в което са събрани единствено писмени доказателства и е изслушано заключение по допуснатата ССчЕ, съдът счита, че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на сумата в размер на 400,00 лева, равняваща се на 204,52 евро. С оглед изложеното следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 726,74 евро.

От страна на ответника са представени доказателства за извършени разноски за заплатена държавна такса в размер на 46,19 евро, като в полза на същия следва да се определи и юриконсултско възнаграждение по насрещния иск основание чл. 78, ал. 8, вр. чл. 37 ЗПП. Предвид изложените съображения за липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че юрисконултското възнаграждение следва да бъде определено в минимален размер от 200 лева, равняващи се на 102,26 евро. Или ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата в размер на 148,45 евро, представляваща разноски по делото по предявения насрещен иск.