Решение № 672 от 22.05.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 672 гр. София, 22.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20221000503031 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 83/19.07.2022 г., постановено по т. д. № 22/2022 г. по описа на СОС, V първоинстанционен търговски с-в, изцяло са отхвърлени предявените от „Ново Финанс” ООД срещу Х. Х. Б. кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК за установяване възникването и съществуването на следните парични вземания: I) по Договор за заем № 191ИХ/20.06.2018 г.: 1) 29500 лв. – невърната главница; 2) 2228,89 лв. – възнаградителна лихва, изтекла от 21.07.2018 г. до 04.11.2019 г.; 3) 5211,67 лв. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 21.07.2019 г. до 04.11.2019 г.; 4) 17700 лв. компенсаторно неустойка пир прекратяване на договора, изтекла за периода от 04.11.2019 г. до 21.11.2019 г. и 5) 147,50 лв. - законна мораторна лихва, изтекла за периода от 04.11.2019 г. до 22.11.2019 г. и II) по Договор за заем № 188-ИХ/19.06.2018 г.: 1) 2500 лв. – невърната главница; 2) 188,89 лв. – възнаградителна лихва, изтекла от 21.07.2018 г. до 04.11.2019 г.; 3) 441,67 лв. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 21.07.2019 г. до 04.11.2019 г.; 4) 1500 лв. - компенсаторно неустойка пир прекратяване на договора, изтекла за периода от 04.11.2019 г. до 21.11.2019 г. и 5) 12,50 лв. - законна мораторна лихва, изтекла за периода от 04.11.2019 г. до 22.11.2019 г., за изпълнението на които е издадена Заповед № 1043/23.12.2019 г. за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 1305/2019 г. по описа на РС-гр. Самоков, 3 с-в.

Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СОС.

Въззивникът поддържа, че незаконосъобразно първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че не е настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на кредитите по двата договора за потребителски кредит, тъй като писменото уведомление до длъжника за преобразуване на отсрочените главни парични задължения в предсрочно изискуеми са 1 достигнали надлежно до неговото знание – преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение. Счита, че и исковата молба, с която се предявяват положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, притежава правното действие на уведомяване на длъжника, поради което, дори и да се приеме, че до знанието на кредитополучателя не е достигнало обявяването на двата кредита за предсрочно изискуеми, този факт е настъпил с подаване на исковата молба, с която се претендират материалноправните последици от преобразуването на отсрочените главни парични задължения в предсрочно изискуеми.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият е подал отговор на въззивната жалба, в който излага подробни правни доводи за нейната неоснователност.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

СОС, V първоинстанционен търговски с-в е бил сезиран с кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК.

За да постанови решението си, първоинстанционния съд е приел, че от представените по делото доказателства не се установява правнорелевантният факт, че до знанието на длъжника е достигнало изявлението на кредитора, че поради неизпълнение на една и повече погасителни месечни вноски той е превърнал отсрочените главни парични задължения в предсрочно изискуеми. Счел е, че исковата молба, с която се предявяват положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не притежава характера на изявление, с което да се упражни преобразуващо право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

От двата процесни договора за заем, сключен и между страните в настоящото съдебно производство, се установява, че са породени облигационни правоотношения, възникнало от договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК.

Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл.

10 ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 19, ал. 1ЗПК, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Този договор може да е едностранен, когато само за една от страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски кредит (за заемателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата (заемодателя) – корелативни на правните задължения на заемателя 2 субективни права (парични притезания), или двустранен – при консенсуалния договор за потребителски кредит (освен по-горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума от кредитодателя на кредитополучателя).

От представените по делото писмени доказателствени средства, а именно от Договор за заем № 191-ИХ/20.06.2018 г. и Договор за заем № 188-ИХ/19.06.2018 г. се установява правнорелевантното обстоятелство, че уговорените сума в размер на 29500 лв., респ. в размер на 2500 лв. са отпуснати от ищеца на кредитополучателя като кредит съобразно постигнатото между страните съгласие.

Съгласно клаузите, уговорени в чл. 7.1. от двата кредитни договора, породените парични задължения по процесните кредитни правоотношения е следвало да бъдат обезпечени чрез учредяване на реално обезпечение (договорна ипотека) върху притежавани от кредитополучателя имоти. Не е спорно обстоятелството, че това вещно обезпечение е било надлежно учредено.

За обезпечение на породените парични задължения по процесните договори за потребителски кредит ответницата е учредила и второ реално обезпечение (залог върху пари), представляващо т. нар. гаранционна вноска по § 3 от договорите (сума в размер на 20% от стойността на кредита, която служи за обезпечаване изпълнението както на главното, така и на акцесорните парични задължения, представляващи уговорената възнаградителна лихва - за първите 12 месеца от действие на договорите за кредит).

Съгласно уговорките, постигнати в чл. 1.2.1. от договорите, с гаранционната вноска може да се извърши прихващане на възникналите лихви, неустойки и такси, като неизползваната част от нея трябва да бъде върната след изтичане на 12 месеца от пораждане на кредитните правоотношения.

Съгласно клаузите по чл. 2.2., б. „в”, б. „е” и б. „з” от процесните договори породеното правно задължение за връщане на усвоения кредит не е разсрочено, а отсрочено за 21.06.2023 г. – в последния ден на действие на тези кредитни правоотношения, като до този момент кредитополучателят се е задължил да заплаща единствено уговорената възнаградителна лихва (помесечно) – в размер на 491,67 лв. по Договор за заем № 191ИХ/20.06.2018 г., респ. в размер на 41,67 лв. по Договор за заем № 188-ИХ/19.06.2018 г., като изискуемостта на тези месечни добавъчни (несамостойни) парични задължения настъпва на всяко 21-во число от съответния месец, за който са дължими.

Съгласно клаузата, уговорена в чл. 2.7. от договорите за заем, страните са постигнали съгласие за автоматична (незабавна) предсрочна изискуемост на отсроченото (до 21.06.2023 г.) главно парично задължение, в случай че кредитополучателят не изпълни което и да е акцесорно парично задължение по учредените кредитни правоотношения (при забава с повече от 30 дни), без да е необходимо кредитодателят да прави определено едностранно волеизявление в този смисъл, т. е. без да упражнява потестативно право, с което да преобразува съществуващото облигационно отношение по отношение периодичността на поетото парично задължение.

Тъй като нормативната цел на заповедното производство е да се установи дали предявеното парично или непарично притезание, което е допуснато до изпълнение, съществува, респ. дали е изискуемо, следва в образувано исково производство по чл. 422, ал. 1 ГПК да се установи дали това вземане е годно за изпълнение. Следователно, предмет на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение могат да бъдат само изискуеми вземания и заявителят трябва да изложи твърдения в тази насока.

Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в т. 18 от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, по т. д. № 4/ 2013 г., вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чието съществуване е предмет на установяване в исковото производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната 3 изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства (при т. нар. автоматична предсрочна изискуемост), какъвто е настоящият случай, или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Наистина, и настоящият съдебен състав възприема изцяло правното съждение, до което е достигнал ВКС в Решение № 10/25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., ТК и други, съгласно което в случай че са настъпили материалните предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита (преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК или след подаването му), изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде обективирано както в исковата молба по чл. 422 ГПК, така и в отделен документ, който е приложен към тази искова молба – в този случай материалноправните последици на това волеизявление настъпват с връчване на препис от исковата молба с приложенията на ответника-длъжник.

Но поради нищожността на клаузата на чл. 2.7., съгласно която отсроченият кредит се превръща в автоматично (незабавно) изискуем – при неизпълнение на което и да е месечно парично задължение над 30 дни, е нищожна поради нейната неравноправност, настоящата искова молба не може да породи последиците на предсрочната изискуемост на отсрочените главни парични задължения (по двата кредитни договора).

Както е изяснено в Определението на САС, постановено по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК, въззивният съд счита, че е налице съмнение клаузите, уговорени и в чл. 2.7. от процесните договори (по отношение на 30-дневния срок на забава, вследствие на което се поражда потестативното право с едностранно волеизявление кредитодателят да превърне отсроченото главно парично задължение в предсрочно изискуемо), да са нищожни поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП (противоречие със задължителните тълкувателни разяснения на общностното право, дадени в Решение на Съда (първи състав) от 26 януари 2017 година по дело C-421/14, респ. съобразно практиката на ВКС – напр.