Решение № 5952 от 22.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5952 гр. София, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100505461 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 4319/21.03.2023 г., постановено по гр.д. № 60653/2022 г. по описа на СРС, 157-ми състав е отхвърлен предявеният от ищцата И. Д. Д. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 439 ГПК срещу „К.И.И. БГ“ ЕАД, че ищцата не дължи на ответника чрез принудително изпълнение, поради погасяването им по давност, следните суми: 1532.32 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 10.07.2012 г., ведно със законната лихва от 12.02.2014 г. до окончателното изплащане на задължението;

771.90 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.09.2012 г. до 18.10.2013 г.; 200.12 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 19.10.2013 г. до 28.01.2014 г.; 50.09 лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С решението си, съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът е възложил в тежест на ищцата разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата И. Д.. Излагат се подробни съображения във връзка с обстоятелството, че давността на вземането по изпълнителен лист от 11.12.2014 г., издаден по ч.гр.д. № 7672/2014 г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав е изтекла. Изтъква се, че призовките за принудителното изпълнение са изпращани на грешен адрес и че взискателят не е плащал начисляваните авансово такси за извършване на описи на движимите вещи, което е било основна причина за неизвършването им, като СРС не е обсъдил нейните възражения в тази насока. Сочи, че съдът необосновано е приел, че давността относно вземането е прекъсната с молбата на взискателя за насрочване на опис от 25.09.2019 г. Поддържа, че действията следва да бъдат извършени в рамките на валидно изпълнително дело, а след 22.01.2017 г. изпълнителното дело било прекратено, поради което всички предприети изпълнителни действия се 1 обезсилвали по право. Иска се отмяна на първостепенното решение и постановяване на друго, с което предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен. Претендира разноски.

В предвидения от закона срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „К.И.И. БГ“ АД, в която се съдържат доводи за неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа се, че бездействието на съдебния изпълнител не следва да е санкция за взискателя, както и че не е необходимо предприетото от същия действие в рамките на изпълнителния способ да е успешно, за да се счита давността за прекъсната. Въззиваемата страна намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно и моли последното да бъде потвърдено в цялост. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Софийският районен съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 439, ал. 2 ГПК. , с който ищцата отрича вземането на ответника по издадения в полза на неговия праводател „БНП П.П.Ф“ ЕАД изпълнителен лист от 11.12.2014 г. чрез принудително изпълнение, поради погасяването по давност на сумите, както следва: 1532,32 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 10.07.2012 г., ведно със законна лихва от 12.02.2014 г. до окончателно изплащане на задължението, 771,90 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.09.2012 г. до 18.10.2013 г., 200,12 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 19.10.2013 г. до 28.01.2014 г., 50,09 лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Първоинстанционният съд с доклада по делото е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че в полза на първоначалния кредитор „БНП П.П.Ф“ ЕАД срещу ищеца И. Д. Д. е издаден изпълнителен лист от 11.12.2014 г. по ч.гр.д. № 7672/2014 г. по описа на СРС, 66 с-в въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, за сумите: 1532,32 лв. – главница, представляваща неизпълнено парично задължение по договор за потребителски кредит от 10.07.2012 г., ведно със законната лихва от 12.02.2014 г. до окончателно изплащане на задължението, 771,90 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.09.2012 г. до 18.10.2013 г., 200,12 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 19.10.2013 г. до 28.01.2014 г., 50,09 лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, които вземания са прехвърлени от първоначалния кредитор „БНП П.П.Ф“ ЕАД на ответника „К.И.И. БГ“ ЕАД с Договор за прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г., като за извършената цесия ищецът е надлежно уведомен.

От приетите в препис в хода на производството пред първия съд изпълнителни дела се установява следното:

Въз основа на молба от 12.01.2014 г. по искане на първоначалния кредитор „БНП П.П.Ф“ ЕАД за събиране на сумите по издадения изпълнителен лист е образувано на изпълнително дело № 20158500400038 по описа на ЧСИ А.Б.. С процесната молба взискателят е възложил на ЧСИ правата по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ без да е посочил изпълнителен способ.

На 22.01.2015 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на ищеца – „Б.****“ ЕООД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение, като същото е връчено на 24.01.2015 г.

На 22.01.2015 г. са изпратени запорни съобщения до различни банки за налагане на запор върху банкови сметки на ищеца.

На 02.07.2015 г. и на 10.01.2017 г. са изготвени призовки за принудително изпълнение до ищеца за насрочване на опис на движими вещи за дата 16.07.2015г., 2 респективно за 07.02.2017 г.

С молба от 07.03.2017 г. ответникът, в качеството си на цесионер е поискал да бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело. В молбата е направено искане за насрочване на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника. Налице е и оправомощаване на съдебния изпълнител по реда на чл. 18 ЗЧСИ да извършва всички необходими действия за нормалния ход на изпълнителното производство.

На 18.05.2017 г. и на 24.07.2018 г. са изготвени призовки за принудително изпълнение до ищеца за насрочване на опис на движими вещи за дата 06.06.2017 г., респективно за дата 28.08.2018 г.

На 25.09.2019 г. ответникът като взискател е подал молба с искане за насрочване на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника. По делото няма данни насроченият опис да е извършен.

С молба от 21.01.2021 г. взискателят прави искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника. Запорното съобщение до работодателя на ищеца – „Юробанк България“ АД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение е връчено на 15.03.2021 г. В отговор на същото работодателят е отговорил, че ще прави удръжки от работната заплата.

Изпълнително дело № 20158500400038 по описа на ЧСИ А.Б. е прекратено с постановление от 20.05.2021 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК , като е вдигнат и наложения запор върху трудово възнаграждение на длъжника.

С молба от 29.08.2022 г. ответникът инициирал образуване на изп. дело № 202285000400788 по описа на ЧСИ А.Б. за принудително събиране на сумите по цитирания по-горе изпълнителен лист. С процесната молба взискателят е възложил на ЧСИ правата по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, като е посочил изпълнителен способ – опис на движими вещи.

На 13.10.2022 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на ищеца – „Юробанк България“ АД за налагане на запор върху трудовото възнаграждение, връчено на 14.10.2022 г., в отговор на което работодателят е отговорил, че ще прави удръжки от работната заплата.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира следното:

С постановеното решение, СРС е приел, че с образуването на изпълнително дело № 38/2015 г., съгласно ППВС 3/1980г. давността за процесното вземане е прекъсната и не е текла до 26.06.2015г., като от този момент е започнала да тече нова давност, която била прекъсната с депозирането на молба от 25.09.2019г. за насрочване на опис на движими вещи. От тази дата започнал да тече нов давностен срок, който бил прекъснат на 05.03.2021 г., когато по искане на взискателя с молба от 14.01.2021 г., бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. След прекратяването на изп. дело № 3

20158500400038 по описа на ЧСИ А.Б. е образувано ново изп. дело № 20228500400788, в рамките на което на 13.10.2022 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Юробанк България“ АД, с което действие отново е прекъсната давността за вземането и до приключване на съдебното дирене по настоящото дело същата не е изтекла. Поради това и искът по чл. 439 ГПК е отхвърлен.

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В настоящия случай ищцата И. Д. Д. се позовава на факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене и издаването на процесния изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изп. дело № 38/2014 г. по описа на ЧСИ А.Б.. Същата поддържа да е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, да е настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и да е изтекъл давностния срок за вземането, т. е. позовава се на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства (в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК).

Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл. 252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.