Решение № 5249 от 20.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5249 гр. София, 19.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

М. Г. Шейтанова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20231100501777 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 18.11.2022 г., постановено по гр.д.№ 13847/ 2022 г. на Софийски районен съд, І ГО, 125 състав, по предявен от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД- гр. София /ЕИК *******/ срещу М. К. Г. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК е признато за установено, че М. К. Г. /ЕГН **********/ дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД /ЕИК *******/ сумата 41.25 лева- неплатена главница по Договор за паричен заем № 5516837 от 25.03.2019 г., сключен с "В.К." ООД, вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 4.05.2020 г., ведно със законната лихва от 7.01.2021 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 856/ 2021 г. по описа на СРС, 125 състав. С решението са отхвърлени предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД срещу М. К. Г. искове по чл.422 ГПК за установяване на следните вземания за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 856/ 2021 г. на СРС, 125 състав: за главница- за горницата над сумата 41.25 лева до пълния предявен размер от 835.13 лв., за договорна лихва- в размер на 171.43 лв., претендирана за периода от 8.04.2019 г. до 18.05.2020 г., и за обезщетение за забава- в размер на 38.32 лв., претендирано за периода от 19.05.2020 г. до 22.12.2020 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата М. К. Г. е осъдена да заплати на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД сумата 8.88 лева- разноски по делото. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД е осъден да заплати на ответницата М. К. Г. сумата 14.41 лева- разноски по делото. На основание чл.38, ал.2 ЗАдв ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД е осъден да заплати на адв. А. Л. от САК сумите 192.10 лева и 388.52 лева1 адвокатски възнаграждения за осъществено в заповедното и в първо-инстанционното производства безплатно процесуално представителство на ответницата М. К. Г..

Постъпила е въззивна жалба от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД- гр. София /ищец по делото/, с променена в хода на въззивното производство правно- организационна форма: „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД /ЕИК *******/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са отхвърлени исковете, и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на останалата част от претендираните по делото вземания, с присъждане на разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба срещу цитираното първоинстанционно решение и от ответницата М. К. Г., която моли да бъде постановена отмяна на същото в частта му, в която е уважен предявеният срещу нея установителен иск, и в частта за разноските, и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.

Насрещните страни взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата на ищеца, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Жалбата на ответницата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По същество обжалваното решение е неправилно в частта, в която предявеният от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу М. Г. установителен иск по чл.422 ГПК е уважен за сумата 41.25 лв.- главница, представляваща дадена в заем от „В.К.“ ООД на М. Г. на 25.03.2019 г. сума, предмет на извършена на 4.05.2020 г. в полза на ищеца цесия, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащането й, и следва в тази част да бъде отменено. В останалата частотносно отхвърлените искове за сумите 793.88 лв.- главница /горница над сумата 41.25 лв. до претендираните 835.13 лв./, 171.43 лв.- договорна лихва, и 38.32 лв.- лихва за забава, обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.

Съвкупният анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на въззивния съд, че ответницата М. Г. и третото за спора лице „В.К.“ ООД са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на сключен на 25.03.2019 г. договор за паричен заем /под № 5516837/, регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, по силата на който „В.К.“ ООД предоставило възмездно в заем на ответницата М. Г. сумата 1 000 лева за срок от 60 седмици, а последната се задължила да върне заетата сума, ведно с 2 възнаградителна лихва, на 30 равни вноски от по 62.90 лева всяка, платими на посочените в договора дати, като падежът на първата погасителна вноска е определен на 8.04.2019 г., а падежът на последната- на 18.05.2020 г. Уговорени са между страните по договора фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ по заема от 40.32 % и годишен процент на разходите /ГПР/- в размер на 49.37 %, като общата подлежаща на връщане от ответницата- кредитополучател сума, посочена в приложения кредитен договор, възлиза на 1 887 лв. /чл.2, т.7 от договора/, която сума включва „всички плащания“, включая главницата от 1 000 лв.- размер на потребителския заем, както и „такса за експресно разглеждане“.

От страна на ответницата не е заявено оспорване автентичността на приложения договор, поради което и същият като валидно сключен е породил съответни правни последици. Предвид установеното по делото обстоятелство, че е усвоила посочените в процесния договор заемни средства, насрещното задължение на ответницата да погасява вноските по договора за кредит безспорно също е възникнало.

Вземанията- предмет на цитирания кредитен договор, са прехвърлени въз основа на Рамков договор за цесия от 1.12.2016 г. и приложение към него от 4.05.2020 г. на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД /цесионер/, който на 7.01.2021 г. подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за процесните суми, представляващи неизплатена част от главничния дълг, възнаградителна лихва по договора и лихви за забава. Вземания за неустойка и „такса за експресно разглеждане“ не са предявени със заявлението по чл.410 ГПК и не са предмет на разглежданите по настоящото дело установителни искове по чл.422 ГПК.

Анализът на събраните в процеса доказателства не може да обоснове извод на въззивния съд, че към настоящия момент ответницата Г. има положението на неизправна страна по сключения с посочения кредитодател договор за потребителски кредит и дължи плащане на част от дълга по кредита, предявен от ищеца за сумата 835.25 лв. /главница/ и признат с обжалваното решение до размер на сумата 41.25 лв.

Това е така, тъй като според направените в заявлението по чл.410 ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД фактически твърдения, преди подаването му ответницата е направила погашения по кредита в общ размер на 496.90 лв., а според посоченото в исковата молба по чл.422 ГПК, в рамките на образуваното въз основа на издадения по ч.гр. д.№ 856/ 2021 г. на СРС, 125 състав /заповедно производство/ изпълнителен лист изпълнително дело принудително са събрани суми от ответницата, като по сметка на ищеца е разпределена общо сумата 655 лв. /60 лв. + 335 лв. + 260 лв./. Този изпълнителен лист, обаче, е обезсилен с въззивно определение от 23.11.2021 г. по ч.гр.д.№ 12942/ 2021 г. на СГС, VІ състав, поради което и извършените при липсващо изпълнително основание плащания следва в случая да се зачетат като доброволно извършени от страна на ответницата. Общата заплатена от последната по процесния кредитен договор сума следователно възлиза на 1 151.90 лв.

/496.90 + 655 лв./ и с нея е погасено цялото задължение за главница от 1 000 лв.

Други задължения по процесния кредитен договор не са валидно възникнали за ответницата, поради което и не може да се приеме, че с плащане на горепосочената сума са извършени погашения на такива. Това е така, тъй като договорните клаузи, регламентиращи възнаградителната лихва по договора, посочената в чл.2, т.5 от договора неустойка и посочената в чл.1, ал.3 от договора „такса за експресно разглеждане“ на искането за кредит, са нищожни и въз основа на тях валидни задължения за кредитополучателя Г. не са възникнали. Обстоятелството, че цедентът и цесионерът са отнасяли плащанията на ответницата счетоводно по друг начин е ирелевантно за приемане изводите на настоящия съд по съществото на спора.

Относно възнаградителната лихва: Предвид договорения размер от 40.32 %3 годишен лихвен процент /ГЛП/, посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за заем е със срок от 60 седмици, с главница от 1 000 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 40.32 %, възлизаща на 258.20 лв. за срока на действие на договора /съгласно справка на л.58 от делото на СРС/. Размерът на уговорената между страните по кредитния договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.

В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.