Определение № 3303 от 25.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3303 гр. Пловдив, 25.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20245300502946 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК във вр. чл.413, ал.2 вр. чл.410 и чл.411, ал.2, т.3 от ГПК.

Образувано е по постъпила частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, чрез юрисконсулт И. Н., срещу разпореждане №26945/24.09.2024 г., постановено по ч.гр.д. №15486/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХХIV граждански състав, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против Р. И. П., ЕГН **********.

Жалбоподателят твърди, че съдебният акт е неправилен и незаконосъобразен. Съдът е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клаузата за неустойка, на която страната не се е позовала, за да обоснове извода си за недействителност на ДПК. Преценката на съда по основателността на искането е ограничена единствено до проверка на твърденията, изложени в заявлението. Проверката за съответствие на искането с императивна правна норма на закона или добрите нрави, както и за наличие на неравноправни клаузи се отнася само до тези клаузи от договора, на които се основава искането. Погрешно първоинстанционния съд е приел, че са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В процесния договор за кредит са посочени компонентите, включени при определяне на ГПР. Иска се атакуваното разпореждане да се отмени, като въззивния съд да се произнесе 1 по същество.

В съответствие с чл.413, ал.2 от ГПК препис от частната жалба не е връчен на насрещната страна.

Пловдивският окръжен съд, като взе предвид доводите, изложени в частната жалба, и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от лице, имащо правен интерес – заявител в производството пред първата инстанция, срещу подлежащ на обжалване по реда на чл.413, ал.2 от ГПК акт. Внесена е и необходимата държавна такса.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Заповедното производство е образувано по заявление на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжника Р. П. за сумата от 2695.84 лв. главница по сключен между длъжника и „Аксес Файнанс“ ООД (с правоприемник „Аксес Файнанс“ АД) договор за потребителски кредит, 210.39 лв. – договорна лихва, 334.60 лв. обезщетение за забава, законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане и разноски.

С разпореждане №26945/24.09.2024 г. съставът на Районния съд е отхвърлил изцяло заявлението.

Изложил е съображения, че договорът е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК вр. чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Потребителският договор е за отпуснат револвиращ кредит в размер на 200 лв. под формата на разрешен кредитен лимит. Съгласно член 15 от договора, кредитополучателят се задължава да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция с бенефициент кредитодателя или физическо лице поръчител в 5 дневен срок от активиране на банковата карта. При неизпълнение на това задължение, съгласно член 20 от договора кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в общото задължение за месеца.

Неустойката се дължи при неизпълнение на задължението на заемателя да предоставя обезпечение по заема в определен срок. Размерът на неустойката, краткия срок за изпълнение на задължението - 5 дневен, и характерът на 2 самото неизпълнение, за което се предвижда - непредоставяне на обезпечение - определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави.

Носенето на по - голям кредитен риск от заемодателя поради необезпечаването на кредита не е равнозначно на вреди, а може да доведе до по - високо възнаграждение в полза на кредитора. С уговорената неустойка за неизпълнение на задължение, което изначално е трудно изпълнимо в уговорения срок, се цели набавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, чиито размер и характер накърняват добрите нрави. Без реални вреди, същият би се обогатил със сумата на неустойката. При непредоставяне на обезпечение и последвало изпълнение на договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. Предвиждането на неустойката при тези условия и при неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна, а възнаградителна функция. Не е налице и обезпечителна функция на неустойката, тъй като начинът на уговарянето й, с множество изисквания към поръчителя, и с краткия срок за предоставяне, предварително правят трудно изпълнимо предоставянето на това обезпечение.

Съдът е приел за неравноправна клаузата на член 21 алинея четвърта от договора, като същата представлява неустойка за забава, което означава, че тя противоречи на ЗПК, съгласно който при забава длъжникът дължи само законна лихва за забава. За неравноправна е приета и клаузата на член 21 алинея 5 от договора, тъй като неоправдано се възлага такса на потребителя при настъпване на предсрочна изискуемост и същата се дължи за действията на служителите на кредитодателя по администриране на дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.

Кредиторът няма право да начислява такси във връзка с неизпълнението на длъжника, тъй като се нарушават разпоредбите на ЗПК.

Прието е, че сочените неустойка и такса противоречат и на добрите нрави, тъй като задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да плати необосновано високи неустойки и такси, с които се обезщетяват едни и същи вреди и надвишават размера на законната лихва в нарушение на член 33 алинея 2 от ЗПК.

Тъй като тези неустойки и такси имат характер на скрита печалба за кредитора, а не са свързани с предоставяне на реални услуги, същите следва да намерят израз в ГПР по кредита. Уговарянето им като отделно 3 възнаграждение - неустойка и такси - има за цел заобикаляне на разпоредбата на член 19 алинея четвърта ЗПК, касаеща ограничения в размера на ГПР.

Съгласно член 21 алинея 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, каквито са и посочените неустойки и такси. ГПР следва да е посочен в реален размер, а не само формално, за да гарантира правата на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договор.

Поради недействителността на договора и на основание член 411 алинея 2, т.2 и точка 3 от ГПК е прието, че не следва да се уважава искането за присъждане на вземания за договорна и законна лихва върху главниците преди поканата.

Съдът е приел, че не следва да се присъжда и чистата стойност на кредита, тъй като това е вземане на първоначалния кредитор, което възниква на извъндоговорно основание. Заявителят обаче е цесионер, на когото съгласно договор за цесия са прехвърлени вземания, индивидуализирани със своето договорно основание. Касае се за различни основания на вземанията, като това за чистата стойност на кредита не е прехвърлено на заявителя и същият не е титуляр на такова вземане, а и не се твърди. Заявителят може да търси правата си от своя цедент, но нито твърди да му е прехвърлено вземането за чистата стойност на кредит,а нито такова действително му е прехвърлено, като заявлението е отхвърлено и в цялост.

Атакуваното разпореждане е правилно и законосъобразно като краен резултат, макар и съображенията на настоящата инстанция да са по – различни от изложените от състава на районния съд.

По делото не са представени доказателства, че заявителят има качеството кредитор – не са представени доказателства за извършената цесия, респективно – че длъжникът е уведомен за нея. Не е ясно и какво е цедирано на заявителя (явяващ се жалбоподател в настоящето производство). Не се сочи и какво е платено по договора. Сами по себе си тези факти са самостоятелно основание за отказ да се издаде заповед за изпълнение.

Съдът е длъжен служебно да провери дали са спазени всички изисквания относно съдържанието на договора. В този смисъл доводите в частната жалба, че съдът неправилно се е произнесъл, като не е следвало да прави такава преценка, е неоснователно. Нещо повече – именно в посочения смисъл е и цитираното от частния жалбоподател ТР №1/27.04.2022 г. по 4 тълк.д. №1/2020 г. на ВКС, ОСГТК.

Заявителят е претендирал издаване на заповед за изпълнение за вземане за главница и лихва, произтичаща от изпълнение на задължението му по договор за кредит „Бяла карта“, като са налице предпоставките за проверка на договора за наличие на неравноправни клаузи. От съдържанието на същия се установява, че се касае за предоставен кредитен лимит в максимален размер на 200 лева (чл.2, ал.1 от договора). Ето защо е неясно въз основа на какво се твърди, че кредитния лимит е 2700 лв. Такава сума не е отбелязана и в анекса (приложение №1 към договора).

Съгласно чл.15, ал.1 от договора, кредитополучателят се задължава в срок до пет дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инстР.т по чл.4, ал.2, да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения: банкова гаранция за сумата от 304.86 лв. със срок на валидност 2 години от сключване на договора или поръчителство от едно лице, навършило 21 години, което да представи служебна бележка от работодател, при когото работи по безсрочен трудов договор не по – малко от 6 месеца, за размер на трудово възнаграждение не – по малко от 1500 лв.

Поръчителят следва да отговаря и на допълнителни изисквания, посочени в договора. При неизпълнение на това задължение, съгласно чл.20 от договора се начислява неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които, предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – петдневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение както относно физическото лице – поръчител, което следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и др./, а относно банковата гаранция – същата трябва да е в размер на над един и половина пъти главницата.

По отношение на поръчителството - то би следвало да бъде подсигурено преди подписване на договора, защото изисква време лицето, нуждаещо се от кредит/кредитна карта, да разговаря с тези, за които счита, че биха се съгласили да поръчителстват. Тези лица, от своя страна, би следвало да се запознаят с условията на договора за заем, за да преценят възможно най точно рисковете от поръчителството. Не е налице законова пречка да се 5 поръчителства по вече поето задължение, но в конкретния случай обстоятелството, че предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за предоставяне на заема, дава основание да се счита, че заемодателят няма интерес от обезпечението, а от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита печалба - скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви.

С оглед на изложеното клаузата за неустойка при неосигуряване на обезпечение води до извод за обоснована вероятност да е неравноправна, като до този извод е достигнал и първоинстанционния съд.

Не се възприемат доводите в частната жалба, че не могат да бъдат проверявани за неравноправност уговорките между страните, с които съдът не е сезиран – съдът следва да прецени дали се касае за неравноправни клаузи в договора, респективно – дали е налице обоснована вероятност за наличие на такива клаузи.

Макар и формално да са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на ГПР, който да не надхвърля 50% /петкратния размер на законната лихва/, е налице нарушение на посочения текст. Договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.