Акт № 40988 от 05.11.2026, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- 19374/2026
- Подписан
- 05.11.2026
- В сила
- 05.11.2026
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 140, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 140, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1, т. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 153 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 161 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 190 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 190, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 91 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 92а · Граждански процесуален кодекс
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 234 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 234, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 235 · Закон за Министерството на вътрешните работи
- чл. 222, ал. 3 · Кодекс на труда
- чл. 224 · Кодекс на труда
- чл. 359 · Кодекс на труда
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 40988 гр. София, 05.11.2026 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Гражданско дело № 20261110119374 по описа за 2026 година
Производството е по реда на чл. 140, вр. чл. 146, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. П. Т., срещу Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при Министерството на вътрешните работи, с която след направените уточнения са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание 234 ЗМВР и чл. 222, ал. 3 КТ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:
1. Сумата от 2706,85 евро, с левова равностойност 5294,14 лв., представляваща неизплатена част от дължимото обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, определено по реда на чл.
234 ЗМВР вр. с § 71, ал. 1 и ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗМВР, като разлика между действително дължимото и изплатеното обезщетение, изчислено върху по-нисък размер на брутното трудово възнаграждение, ведно със законната лихва от 06.07.2026 г. до окончателното изплащане;
2. Сумата от 318,45 евро, с левова равностойност 622,84 лв., представляваща неизплатена част от дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, като разлика между действително дължимото и изплатеното обезщетение, ведно със законната лихва от 06.07.2026 г. до окончателното изплащане;
3. Сумата от 346,53 евро, представляваща обезщетение за забава върху главницата по първия иск за периода от 22.05.2025 г. до 06.07.2026 г.;
4. Сумата от 40,75 евро, представляваща обезщетение за забава върху главницата по втория иск за периода от 22.05.2025 г. до 06.07.2026 г.
Ищецът е представил писмени доказателства, които са допустими, относими към предмета на спора и приемането им е необходимо за изясняването му от фактическа страна.
Заявеното с исковата молба искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза е основателно, тъй като за определяне на размера на действително дължимите обезщетения и установяване на евентуалната разлика между 1 дължимите и изплатените суми са необходими специални знания в областта на счетоводството. Поставените от ищеца въпроси следва да бъдат преформулирани и допълнени от съда с оглед предмета на спора и приложимата специална правна уредба.
Основателно се явява и искането на ищеца по чл. 190 ГПК за задължаване на ответника да представи намиращите се у него документи относно размера и начина на формиране на трудовото възнаграждение към момента на прекратяване на правоотношението, последващото му преизчисляване и начисляването и изплащането на процесните обезщетения. Същите са относими към спорните обстоятелства и необходими както за изясняване на делото, така и за изготвяне на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза.
В хода на производството исковата молба е оставена без движение с Разпореждане № 82883/08.07.2026 г. и Разпореждане № 87867/20.07.2026 г., като на ищеца са дадени указания за отстраняване на констатираните нередовности.
С уточнителна молба от 15.07.2026 г. и допълнителна уточнителна молба от 24.09.2026 г. ищецът е конкретизирал размера на всяка от главните и акцесорните претенции, както и фактическите обстоятелства относно вида и продължителността на правоотношенията си с ответника, като изрично е заявил, че поддържа и двата осъдителни иска.
В срока за размяна на книжа е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни и недоказани. С отговора не са направени самостоятелни доказателствени искания.
Съдът намира, че така предявените искове са процесуално допустими и подлежат на съвместно разглеждане. Обстоятелството, че ищецът претендира едновременно неизплатени части от обезщетенията по чл. 234 ЗМВР вр. с § 71 от ПЗР на ЗИДЗМВР и чл. 222, ал. 3 КТ, не представлява процесуална пречка за разглеждането им, доколкото разпоредбата на § 72, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗМВР изрично предвижда възможността на лицата по § 70 да бъдат изплатени и двете обезщетения, при установеното в закона ограничение на общия им размер. Дали са налице материалноправните предпоставки за възникване на претендираните вземания и в какъв размер същите се дължат са въпроси по основателността на исковете, които следва да бъдат разрешени с крайния съдебен акт.
Предвид изложеното съдът намира, че са налице предпоставките за насрочване на делото в открито съдебно заседание.
Така мотивиран и на основание чл. 140, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 146 ГПК, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
2
ПРЕДСТАВЯ на страните писмен проект за доклад по делото съгласно чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, както следва:
1. Обстоятелства, от които произтичат претендираните права и възражения:
Предявени са от А. П. Т. срещу Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание § 71, ал. 1 и ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗМВР, вр. чл. 234, ал. 1 ЗМВР, чл. 222, ал. 3 КТ, вр. § 72, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗМВР, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на неизплатени части от дължимите при прекратяване на правоотношението обезщетения и обезщетения за забава.
Ищецът твърди, че е работил в системата на Министерството на вътрешните работи, като първоначално е бил държавен служител по служебно правоотношение по ЗМВР, а впоследствие, вследствие на законодателните изменения, извършени през 2016 г. и влезли в сила през 2017 г., правоотношението му е било преобразувано в трудово такова по реда на Кодекса на труда. Поддържа, че до 03.03.2023 г. е заемал длъжността „младши специалист“ при Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, когато трудовото му правоотношение е било прекратено.
Сочи, че при прекратяване на правоотношението са му били изплатени обезщетения по чл. 234 ЗМВР, чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 224 КТ, като същите са били изчислени въз основа на брутно трудово възнаграждение в размер на 1711,92 лв. Поддържа, че този размер не съответства на действително дължимото му трудово възнаграждение към датата на прекратяване на правоотношението.
Навежда доводи, че след постановяване на Решение № 11840/04.11.2024 г. по адм. д. № 5861/2024 г. на Върховния административен съд и издаването на Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. на министъра на вътрешните работи е признато правото на служителите, заемащи длъжността „младши специалист“, да получат увеличение на трудовите си възнаграждения със задна дата. В резултат на посоченото възнаграждението на ищеца следвало да бъде преизчислено, като размерът на брутното му трудово възнаграждение към прекратяване на правоотношението възлизал на 2023,34 лв., или с 311,42 лв. повече от възнаграждението, използвано от работодателя при първоначалното изчисляване на обезщетенията.
Твърди, че на 22.05.2025 г. е подал заявление с вх. № УРИ 578500-5385, с което е поискал от ответника преизчисляване и изплащане на всички дължими суми за периода от 01.07.2022 г. до 03.03.2023 г., включително и на обезщетенията, чийто размер е обусловен от размера на брутното трудово възнаграждение. Счита, че посоченото заявление представлява покана за изпълнение на дължимото парично задължение.
Поддържа, че на 20.08.2025 г. по банковата му сметка е постъпила сумата от 2729,42 лв., като след проведен разговор със служители на ответника бил уведомен, че същата представлява разликата в дължимите 3 трудови възнаграждения и обезщетението по чл. 224 КТ. Твърди, че обезщетенията при прекратяване на правоотношението по чл. 234 ЗМВР и чл.
222, ал. 3 КТ не са били преизчислени съобразно увеличения размер на брутното трудово възнаграждение.
Сочи, че на 05.09.2025 г. е подал второ заявление с вх. № 812100-16777, с което отново поискал заплащане на дължимите суми, но не получил отговор, нито последващо плащане. Поддържа, че след като работодателят е признал и изплатил разликите в трудовите възнаграждения за минал период, същият е следвало да преизчисли и обезщетенията, определени въз основа на това възнаграждение.
С уточнителна молба от 15.07.2026 г., подадена в изпълнение на указанията, дадени с Разпореждане № 82883/08.07.2026 г., ищецът изрично е заявил, че с исковата молба са предявени два обективно съединени осъдителни иска за заплащане на неизплатени части от обезщетенията по чл.
234 ЗМВР и чл. 222, ал. 3 КТ.
Уточнява, че общият размер на двете главници възлиза на 3025,30 евро, като претенцията по чл. 234 ЗМВР е в размер на 2706,85 евро, с левова равностойност 5294,14 лв., а тази по чл. 222, ал. 3 КТ – в размер на 318,45 евро, с левова равностойност 622,84 лв. Сочи, че заявеното в първоначалната искова молба разминаване относно мораторната лихва представлява техническа грешка, като претендира обезщетение за забава в общ размер на 387,28 евро за периода от 22.05.2025 г. до 06.07.2026 г.
С допълнителна уточнителна молба от 24.09.2026 г., подадена в изпълнение на указанията, дадени с Разпореждане № 87867/20.07.2026 г., ищецът е конкретизирал претенциите си за обезщетение за забава, като е посочил, че върху главницата по чл. 234 ЗМВР претендира сумата от 346,53 евро, а върху главницата по чл. 222, ал. 3 КТ – сумата от 40,75 евро.
Уточнява, че съгласно представената справка за трудов и осигурителен стаж е бил служител със статут по ЗМВР за периода от 14.07.1999 г. до 31.01.2017 г., а считано от 01.02.2017 г. до 02.03.2023 г. е работил по трудово правоотношение по КТ, като последното е прекратено, считано от 03.03.2023 г.
Поддържа, че правото му да получи обезщетения и по двете основания не е било оспорвано от работодателя към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, доколкото съответните обезщетения фактически са били изплатени. Спорът между страните се свеждал до необходимостта от тяхното преизчисляване съобразно впоследствие признатия увеличен размер на брутното трудово възнаграждение.
Твърди, че при действително дължимо брутно трудово възнаграждение от 2023,34 лв. разликата по обезщетението, запазено по реда на § 71 от ПЗР на ЗИДЗМВР, възлиза на 5294,14 лв., а разликата по обезщетението при пенсиониране по чл. 222, ал. 3 КТ – на 622,84 лв.
При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове и да му 4 присъди направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, с който предявените искове се оспорват като изцяло неоснователни и недоказани.
Ответникът не оспорва, че със Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. на министъра на вътрешните работи е предвидено преизчисляване на индивидуалната заплата за длъжност на служители, заемащи длъжността „младши специалист“, включително и на лица с прекратено трудово правоотношение. Поддържа обаче, че последващото определяне на по-висок размер на индивидуалната заплата за длъжност не поражда задължение за преизчисляване на вече изплатените еднократни обезщетения при прекратяване на правоотношението.
Сочи, че от съдържанието на Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. не следва задължение за преизчисляване на обезщетенията по § 71 от ПЗР на ЗИДЗМВР, доколкото същата урежда единствено размера на индивидуалната заплата за длъжност и дължимите възнаграждения за положен труд през минал период.
Навежда доводи, че съгласно § 71, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗМВР размерът на еднократното обезщетение се определя въз основа на месечното брутно трудово възнаграждение към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Поддържа, че тази законова разпоредба установява изрично определен момент за формиране на базата за обезщетението, който не може да бъде изменян чрез последващи административни актове.
В тази връзка сочи, че издадената през 2025 г. заповед на министъра на вътрешните работи, както и последващите индивидуални заповеди, издадени от ръководителите на съответните структури, не могат да изменят вече настъпилите правни последици от прекратяването на трудовото правоотношение. Твърди, че актовете, с които се увеличават трудовите възнаграждения за минал период, не създават ново самостоятелно право на преизчисляване на обезщетенията, изплатени при прекратяване на правоотношението.
Разпечатката съдържа 45 от 95 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0bddf00a-afa2-4b8b-bf57-884a836fb995