Определение № 2009 от 17.07.2020, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№2009 17.07.2020 година, гр.Бургас

Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, на седемнадесети юли през две хиляди и двадесета година, в закрито заседание в състав:

Председател: Мариана Карастанчева

Членове: 1. Пламена Върбанова

2 .мл.с. Детелина Д. като разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова частно въззивно гражданско дело № 1111 по описа за 2020 година на Окръжен съд- Бургас, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл.413,ал.2 ГПК и е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, Столична община, район Люлин, бул. “Д-р Петър Дертлиев“№25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4, чрез юрисконсулт Албена Благоева, против Разпореждане № 3351/10.02.2020г., постановено по ч.гр.д.№ 872/2020г. по описа на Районен съд Бургас, с което е отказано издаване на заповед за изпълнение против длъжника Г.М.К., ЕГН **********, от гр. ***, за заплащане на сума в размер на 26,13 лв.

(двадесет и шест лв. и тринадесет ст.), представляваща договорна лихва по Договор за паричен заем № 3437941/30.01.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника, дължима за периода 08.02.2019 г. – 28.06.2019 г., както и частично е отхвърлено искането за присъждане на съдебно-деловодни разноски за сумата над 69,37 лв. до пълния претендиран размер от 75 лв.

С частната жалба обжалваното разпореждане се оспорва като неправилно и незаконосъобразно, като са изложени бланкетни оспорвания. Изразява се несъгласие с извода на първоинстанционния съд, според който клаузата за начисляване на годишен процент на разходите в размер, многократно надвишаващ законната лихва от 10 %, била нищожна като сключена в противоречие с добрите нрави. Позовава се на възприетата от небанковите институции практика да отпускат заеми при по – високи лихви, поради по – високия риск, който същите поемат с оглед категорията на кредитополучателите, които финансират като лица, на които банките не отпускат кредити. С оглед на това, счита, че неправилно съдът приема като критерий при формиране на извода си за многократно надвишение на договорения годишен процент на разходите законната лихва, като според въззивника меродавна е не тази лихва, а пазарната цена на кредитите в този сектор. Позовава се на ПМС № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите, в което било предвидено, че лихвените проценти се договаряли на пазарна основа, и не е предвидена горна граница, до която същите да бъдат ограничени.

Моли се отмяна на обжалваното разпореждане и постановяване на акт по същество на спора.

С

Определение от 01.06.2020 г. съдът е оставил частната жалба без движение като е указал на жалбоподателя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да представи пълно изложение на жалбата, тъй като след проверката за редовност на същата е констатирано разминаване между съдържанието на първа и втора страница и липса на смислова връзка между текстовете на всяка една от тях. В срока за отстраняване на нередовностите, който е изтекъл на 19.06.2020 г., жалбоподателят не е представил пълно изложение на подадената от него жалба, но независимо от това настоящият съдебен състав намира, че е сезиран с процесуално допустима жалба /подадена от надлежна страна и в законния срок/, макар и с формирани в същата бланкетни оспорвания. С оглед на това, съдът намира, че жалбата подлежи на разглеждане по същество, и то при условията на пълен въззив по аргумент от ТР №6 от

15.01.2019г. по тълк.дело №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящата инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата и сам като извърши цялостна проверка по валидността, допустимостта и правилността на обжалваното разпореждане намира за установено следното:

Производството пред първоинстанционния съд, е образувано по заявление на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, за издаване на заповед по чл.410 ГПК против длъжника Г.М.К., ЕГН **********, за заплащане на парични суми, дължими на основание сключен между нея и „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 3437941/30.01.2019 г..

По силата на същия договор заемната сума, получена от заемателя П. Д. Г. е в размер на 300 лева, като същата се е задължила да погаси задължението си за срок от 21 седмици с 21 на брой вноски, като размерът на седмичната погасителна вноска е 15,53 лева;

ГПР е 47,05 %; фиксирания годишен лихвен процент е 40%; лихвения процент на ден е 0,11%. Крайния срок за връщане на заема е до 28.06.2019г., на която дата е била дължима последната погасителна вноска като предвид изтичането му, кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем.

Със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, заявителят претендира следните суми: главница в размер на 300 лева; законната лихва от подаване на заявлението в съда до изплащане на задължението; договорна лихва от 26,13 лева за период от 08.02.2019г. до 28.06.2019г. и лихва за забава от 21,91 лева за периода от 08.02.2019г. до датата на подаване на заявлението в съда. Претендират се и разноски в заповедното производство – държавна такса в размер на 25 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.

Заповедният съд е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410

ГПК за претендираната главница от 300 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, както и за обезщетението за забава от 21,91 лева за периода от 08.02.2019г. до 06.02.2020г./ датата на подаване на заявлението в съда/, и е присъдил общо сумата от 69,37 лева – разноски по заповедното производство.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил заявлението, в частта досежно претендираното вземане за договорна лихва от 26,13 лева и съобразно това е отхвърлил и искането за разноски над присъдената сума от 69,37 лева до пълния размер от 75 лева.

В мотивите си заповедният съд е приел, че клаузата за възнаградителната лихва /чл. 2, т. 6 от договора за паричен заем/, съгласно която фиксирания годишен лихвен процент е в размер на 40 %, е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като уговореният процент надвишавал трикратния размер на законната лихва. Съдът се е позовал на възприетото в съдебната практика трайно становище, че уговорка за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, установена в размер на 10 % годишно, противоречи на добрите нрави.

При установената фактическа обстановка настоящата съдебна инстанция намира от правна страна следното:

Районният съд в изпълнение на служебните си правомощия /чл.411,ал.2,т.2 ГПК/ правилно е извършил проверка дали искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона или добрите нрави, но изводът, до който е достигнал, за да отхвърли заявлението в частта, в която се претендира възнаградителна лихва в размер на 26,13 лева е неправилен.

Видно от представения към заявлението договор за потребителски кредит, какъвто се явява процесния договор за паричен заем по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, в чл. 2 т. 6 от същия, е уговорен годишен лихвен процент в размер на 40 % и годишен процент на разходите в размер на 47,05%. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по договор за потребителски кредит, част от който съставлява и договорната лихва, не може да бъде по- висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. На следващо място максимален размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва по договор за паричен заем не е предвиден нито в Закона за задължението и договорите или в Закона за потребителския кредит, нито в акт на Министерския съвет на основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. В тази връзка в съдебната практика се приема, че същият е ограничен единствено от разпоредбата чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото същото не противоречи на добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на законната лихва, размер на възнаградителната лихва. Цитираната разпоредба от ЗПК е насочена към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50% на годишна база и поради това се явява договорен в рамките на допустимата граница. По тези съображения въззивният съд намира доводът за нищожност на договорената възнаградителна лихва за неоснователен.

В този смисъл е правното разрешение, възприето и по Решение № 869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение № 329 от 30.09.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение № 166 от 23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. № 62/2019 г., Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д.

№ 702/2019г.

На основание гореизложеното и като се съобрази т.1 от ТР № 8 от 02.04.2019г. на ВКС по т.д.№ 8/2017г. ОСГТК, настоящият състав приема, че заявлението следва да бъде уважено и в частта относно претендираната договорна лихва. Разпореждането на РС Бургас подлежи на отмяна, а в полза на частния жалбоподател следва да бъдат изплатени направените в заповедното производство разноски в пълен размер – а именно над уважената част от 69,37 лв., до пълния претендиран размер от 75 лева.

Мотивиран от изложеното

Бургаският Окръжен съд,

О

П Р Е Д Е Л И :

ОТМЕНЯ

Разпореждане № 3351/10.02.2020г., постановено по ч.гр.д.№ 872/2020г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявление по чл.410 от ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД за издаване на заповед за изпълнение против длъжника Г.М.К., ЕГН **********, от гр. ***, за заплащане на сума в размер на 26,13 лв. (двадесет и шест лв. и тринадесет ст.), представляваща договорна лихва по Договор за паричен заем № 3437941/30.01.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника, дължима за периода

08.02.2019 г. – 28.06.2019 г., както и в частта за присъждане на съдебно-деловодни разноски за сумата над 69,37 лв. до пълния претендиран размер от 75 лв. и вместо него ПОСТАНОВИ:

ДА

СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД ЕИК ********* против длъжника Г.М.К., ЕГН **********, от гр. ***, за заплащане на сума в размер на 26,13 лв. (двадесет и шест лв. и тринадесет ст.), представляваща договорна лихва по Договор за паричен заем № 3437941/30.01.2019 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и длъжника, дължима за периода

08.02.2019 г. – 28.06.2019 г., както и за сумата от 5.63 лева, представляваща разликата между присъдените с първоначално издадената заповед за изпълнение разноски в размер на 69,37 лева до пълния претендиран от заявителя размер от 75 лв.