Определение № 4356 от 02.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4356 гр. София, 02.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Касационно гражданско дело № 20248002100328 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Цезар 2001“ ЕООД, чрез адв. Д. А., срещу решение № 1824/07.04.2023г. по в.гр.д.№ 6354/2021г. по описа на СГС, с което, като е потвърдено решение № 76220/26.03.2019г. на СРС, 119 с-в по гр.д. 87338/2018г. в обжалваната част, е признато по реда на чл. 422 ГПК вр. с чл. 232, ал.2 ЗЗД, че дружеството- касатор дължи на И. Х. З. сумата 13065,00 лева – неплатен наем за периода 01.12.2013г. - 01.01.2015г. по договор за наем на недвижим имот от 01.12.2006г.; обезсилено е постановеното от първоинстанционния съд решение № 80649/24.04.2020г. в частта, с която по реда на чл. 250 ГПК е отхвърлено възражението за прихващане, направено от „Цезар 2001“ ЕООД, а в останалата част е потвърдено, и е потвърдено решение № 80647/24.04.2020г. в частта, с която е отхвърлено искането за поправка на ЯФГ и за тълкуване на решение № 76220/26.03.2019г.

Касаторът иска отмяна на въззивното решение като недопустимо и неправилно, излагайки подробни съображения. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се позовава на основанията на чл. 280, ал.2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, както и на това по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат прецизирани и синтезирани в следния смисъл: процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните, вкл. възражението за прихващане, и събраните доказателства, като подложи последните на самостоятелна преценка, обсъди ги поотделно и в тяхната съвкупност и основе изводите си относно фактическата обстановка на съвкупния им анализ; за източника на сила на пресъдено нещо 1 на съдебното решение; за задължението на съда да следи за добросъвестно упражняване на процесуалните права на страните в производството пред него и да не зачита процесуалните действия, представляващи злоупотреба с право; и материалноправния въпрос за солидарността между съпрузите. Твърди се също така, че въпросът за злоупотреба с право от страна на ищеца е решен в противоречие с две решения на КС - № 2/31.03.2011г. по к.д.№ 2/2011г. и №14/04.11.2014г. по к.д.№ 12/2014г., поради което е налице и основанието по чл.

280, ал.1, т.2 ГПК. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса допустима ли е солидарна отговорност между съпрузи въз основа на договорно поети задължения от единия съпруг по договор за управление на търговско дружество и за вреди, причинени от единия съпруг в качеството му на управител на дружеството.

Насрещната страна по касационната жалба и ищец по делото – И. Х. З., чрез адв. М. П., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и оспорва оплакванията в касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд намира касационната жалба за допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване съобрази следното:

За да постанови решението си, въззивният съд, след като изрично е определил първоинстанционното основно решение ( с № 76220/26.03.2019г.) за допустимо, отговаряйки на конкретни оплаквания по въззивната жалба на ответното дружество, е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, според която:

На 01. 12. 2006 година е сключен договор за наем, по силата на който четири физически лица, сред които и ищцата, се задължават да предоставят на ответното дружество съсобствения им недвижим имот (предприятие), представляващо движими и недвижими материални активи, за временно ползване, а ответното дружество се задължава да им плаща цена от 4 020,00 лева, в това число ДДС, до пето число на следващия месец, като всяко едно от физическите лица има право да получи съответна част от договорената наемна цена, съответстваща на фактически заплатената от съответното лице част от цената на приватизационната сделка по договор от 02.10.2001г.

Според заключението на финансово-счетоводна експертиза, на основание на процесния договор за наем в счетоводството на ответното дружество са осчетоводявани ежемесечно по 4 020,00 лева разходи за наем. В счетоводството на ответното дружество не се води партида на името на ищцата. Води се задължение на съпруга на ищцата – Г. З., като пълномощник на ищцата, от 13 012,44 лева.

Съгласно разпитаните по делото свидетели, съпругът на ищцата се представял пред наематели като управител на ответното дружество и получавал от тях плащания на наемна цена.

Въззивният съд е отделил като безспорно между страните, че решението по в.гр.д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в, с което ответникът е осъден на основание чл. 232 ЗЗД за заплати наемна цена на ищцата на основание процесния договор за предходен период, е влязло в сила.

При тази фактическа обстановка въззивният съд е възприел крайните изводи на 2 първоинстанционния съд за: 1/ предмета на договора от 01.12.2006г. – за наем на недвижим имот, а не за наем на търговско предприятие; 2/ качеството на ищцата на наемодател по него, което няма връзка с обстоятелството, че тя не е сред купувачите на имота по силата на приватизационния договор от 2001г. и 3/ размера на договорената наемна цена, дължима на ищцата - 1/4 от общата наемна цена, но с други мотиви - позовавайки се на формираната сила на пресъдено нещо по влязло в сила съдебно решение по гр.д.№ 5949/2016г., по описа на СГС, ІV В отд. По тази причина е отказал да разгледа оплакванията на касатора по въззивната му жалба срещу изводите на първата инстанция за тези правнорелевантни обстоятелства. Възражението на ответника, че е заплащал наемната цена в исковия период, въззивният съд е намерил неоснователно, поради липса на доказателства за плащането, като изрично е посочил, че осчетоводяването на задължението наемна цена и трите счетоводни прихващания, извършени от дружеството ( видни от приетата СЧЕ), не са такива доказателства. Отбелязал е също така, че СЧЕ е констатирала, че дружеството е осчетоводявало за процесния период свои задължения за наем на процесните имоти към Г. З. като пълномощник на И. З..

Като е обосновал, съобразно гореизложеното, извода си за основателност на предявения иск за непогасената по давност част от вземането на ищцата в размер на 13065 лева, въззивният съд е разгледал направеното възражение за прихващане. Констатирал е, че за част от заявените за прихващане суми възражението е недопустимо, предвид обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания пред него е налице влязло в сила решение по в.гр.д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в, постановено между същите страни, по което дело са разгледани и отхвърлени идентични възражения за прихващане. За допустими за разглеждане са определени незаявените по цитираното дело възражения, а именно: за сумата 3280 лева - получени суми от Г. З. в брой за периода 01.01.2012 година до 31.12.2012 година в качеството му на управител на „ЦЕЗАР -2001“ООД от извършени годишни технически прегледи, без Г. З. да отчете и предаде тези суми в касата на дружеството и 2 111.49 лева мораторната лихва върху тези суми считано от 31.12.2012 г. ; за сумата 1100,00 лева за периода 01.01.2012г.-31.12.2012г.- сбор от получени в брой от Г. З., като управител на ответника, суми за паркинги неотчетени в касата на дружеството и 600,00 лева лихва върху тях от 31.12.2012г.; за сума от 63 лв. -изтеглени суми от Г. З. при закриване на банкова сметка в Пощенска банка на „ЦЕЗАР -2001“ООД на 18.02.2013 година и неотчетени в касата на дружеството на ведно с 33.21 лв. мораторна лихва върху тази сума от 18.02.2013 година; за сумата 88 992.50 евро с левовата равностойност на 174 054.20 лева ведно със 86 740.54 лв законна лихва за забава върху тази суми от 01.06.2013 г. -дължими от Г. З. по договор за кредит MRC1-2975 от 12.12.2005г., сключен между „ЦЕЗАР -2001“ООД, Г.

Н. З. и Ц. П. А. - всички като кредитополучатели и „Българо-американска кредитна банка“АД, които нито Г. З. е заплатил, нито И. З.. Цитираните вземания са квалифицирани като такива по чл.55 ЗЗД, а възражението за прихващане с тях е счетено за неоснователно, тъй като длъжник по тях е трето за спора лице - Г. Н. З., съпруг на ищцата, а тя не е солидарно отговорна с него за изплащането им. Посочено е, че фактическите състави на неоснователното обогатяване по ЗЗД не уреждат солидарна отговорност, няма договорно 3 учредена солидарност, а Семейният кодекс урежда солидарност само за договорно поети задължения от единия съпруг за нужди на семейството, каквито посочените не са, включително това по договора за кредит, който е отпуснат на ответника, на Г. З. и трето лице за закупуване на недвижимите имоти ( които са и предмет на процесния договор за наем), които не са жилищни, а производствени.

Въззивният съд е определил за ирелевантно възражението на ответника, че ищцата З. е твърдяла по друго дело между страните, че процесният договор за наем е прекратен.

Изтъкнал е, че самият ответник не прави подобно възражение във висящото пред него производство, а твърденията на страните в други дела не могат да обосноват нито нередовност на настоящата искова молба, нито основание за спиране на делото поради преюдициалност. В този смисъл е прието, че спорът по гр.д. № 28994/2017г. на СРС, 38 ми състав не е преюдициален, независимо, че ищцата е твърдяла в исковата молба, по която е образувано това дело, че договорът за наем е прекратен.

С горните съображения е потвърдено основното решение на СРС.

Допълнителното първоинстанционно решение с № 80649/24.04.2020г. е обезсилено от въззивния съд в съответствие с постановките на ТР № 2/2020г от 18.03.2022г. на ОСГТК на ВКС в частта, с която е държан диспозитив по основателността на възражението за прихващане, а в останалата част, както и решението на първоинстанционния съд с № 80647/24.04.2020г. са потвърдени със следните съответни мотиви: 1/ диспозитив относно законната лихва върху главницата не се дължи, когато последната не е присъдена; 2/ не е допусната явна фактическа грешка в основното решение и 3/ няма неяснота в мотивите и диспозитива на основното решение.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.

1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.

№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба.

По поставения от касатора въпрос за допустимостта на въззивното решение при наличие на висящ преюдициален спор, настоящата инстанция съобрази следното:

Според разрешението на ТР № 1/2017г. ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 8/ 7.05.2014 г. по тълк. д. № 8/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, спирането на 4 производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК е процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск, която е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Спорът по гр. д № 28994/2017г. на СРС, 38 ми състав, впоследствие гр.д.№ 2822/2019г. по описа на СГС, І-20 състав, понастоящем висящо пред САС, 10 ти състав с № 2616/2020г., спряно, е по иск с правно основание чл. 233 ЗЗД, предявен от ищцата и Г. З. срещу „Цезар 2001“ ЕООД за предаване държането на наетия с договора от 01.12.2006т. имот. Част от фактическото основание на иска е твърдението на ищците, че наемният договор е прекратен, считано от 13.06.2013г. Претенцията по настоящото дело е за присъждане на наемна цена по същия договор за периода от 01.12.2013г. до 01.01.2015г., което предполага, че според ищцата договорът е действащ за този период. Ответникът по настоящото дело не е възразявал срещу действието на договора за процесния период т.е. фактът на прекратяване на процесния договор не е общ правнорелевантен факт за двата съдебни спора. Освен това, силата на пресъдено нещо по спора по чл. 233 ЗЗД ще се формира по правото на наемодателя да претендира връщане на вещта, а не по въпроса кога е прекратен наемния договор.