Решение № 4300 от 11.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4300 гр. Пловдив, 11.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330102668 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Г. Н. Н. срещу „Креди Йес“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 467,24 евро, представляваща неустойка за непредставено обезпечение по Договор за паричен заем № ************* г., сключен между страните.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № ***************** г., по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 2000,00 лева при договорен лихвен процент от 40,80 % и ГПР в размер на 49,20 %.

Съобразно договора била начислена неустойка в размер на 913,84 лева за неизпълнение на задължението на ищеца да представи обезпечение в тридневен срок от сключване на договора измежду банкова гаранция или поръчителство. Посочва се, че ищецът е върнал главницата на ответника. От правна страна се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото липсва яснота за начина на формиране на ГПР. Също така неустойката не била включена в ГПР, което 1 водело до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 ЗПК.

Отделно от изложеното се посочва, че неустойката противоречи на императивните разпоредби на чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК, поради което се явява нищожна на основание чл. 21, ал.1 ЗПК. С оглед изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Креди Йес“ ООД, с който се признава, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ************* г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2000,00 лева, както и че в чл.6 от договора било уговорено задължение за предоставяне на обезпечение, при неизпълнението на което на основание чл. 8 от договора се дължала неустойка. Навеждат се доводи, че ГПР по договора е правилно определен, както и че сумата за неустойка не следвало да бъде включвана в него. Също така се посочва, че клаузата за неустойка е действителна, не противоречи на добрите нрави и не е неравноправна. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответното дружество се присъдят разноски в производството.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между “Креди Йес” ООД и Г. Н. Н. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ********* от *********** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2000 лева, която следвало да бъде върната на седем месечни погасителни вноски в срок до 26.09.2025 г.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 4,100 % месечно, а годишният процент на разходите е 62,313 %.

Съобразно чл. 6, ал.1 от Договора, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на изискванията на общите условия към договора и с едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя. При неизпълнение на посоченото задължение в тридневен срок от сключване на договора, съобразно чл. 6, ал.2 от същия, се дължала неустойка в размер на 2

913,84 лева, равняваща се на 467,24 евро – разсрочено.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между “Креди Йес” ООД като заемодател и Г. Н. Н. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 6, ал.2 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 913,84 лева. Разпоредбата на чл. 6, ал.1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури гарант/и, отговарящ/и на изискванията на общите условия към договора и с едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга в полза на заемодателя. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6, ал.1 и чл. 6, ал.2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6, 3 ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури кумулативно гарант и алтернативно – недвижим имот, върху който да бъде учредена ипотека, имущество, предмет на особено залог, банкова гаранция за цялата сума по договора и ценна книга в полза на ответното дружество. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62,313 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

4

Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за паричен заем № ************ от *********** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С оглед изложеното и на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи на ответника единствено чистата стойност по договора, а именно: сумата в размер на 2000,00 лева.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така 5 предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че начислената сума за неустойка по Договор за паричен заем № ****** от *********** г., сключен между страните, е недължима се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Доказателства за извършени такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 22,04 евро, която следва да му бъде присъдена.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Д. Б. като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л.3 гръб/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Б., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от 6 цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.