Решение № 269 от 22.08.2024, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 269 гр. гр. Димитровград, 22.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря С. Ив. Д. като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20245610100644 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на сключени между страните договор за паричен заем и договор за предоставяне на гаранция.

Ищецът Т. Т. Ч. твърди в искова молба, че на 08.03.2023г. сключила с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“АД Договор за паричен заем №474282/08.03.2023г., съгласно който й бил предоставен кредит в размер на 600 лева за срок от 6 месеца.

Записаният в Договора ГПР бил в размер на 47,36%, а фиксирания ГЛП – в размер на 40%.

Договорената вноска по кредита била 223,08 лева, а общата дължима сума от потребителя671,94 лева. Съгласно чл.4 от Договора заемополучателят трябвало да обезпечи задължението си с осигуряване на обезпечение: две физически лица-поръчители, всеки от които да отговаря на конкретно посочени изисквания; одобрено от заемодателя дружествопоръчител, което предоставя гаранционни сделки. Във връзка с тези изисквания, ищецът сключила Договор за предоставяне на гаранция от 07.03.2023г. с втория ответник „Файненшъл България“ЕОД, съгласно който трябвало да му заплати сумата в размер на 204,06 лева, разсрочена ведно със задълженията по кредита на 6 равни вноски. Така формираната капитализирана вноска била в размер на 146 лева, включваща задължение за предоставяне на гаранция от 34,01 лева и вноска по кредита 111,99 лева. В резултат на това, за усвоена главница в размер на 600 лева и за период на ползване от под 6 месеца, от ищеца се изисквало да заплати 876 лева, от които 671,94 лева към кредитора „Изи Асет Мениджмънт“АД и 204,06 лева към гаранта „Файненшъл България“ЕООД.

Поддържа, че сключеният договор за паричен заем е договор за потребителски кредит, поради което за него важат изискванията на ЗПК. Този договор бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като противоречал на законоустановените императивни правила, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. В случая нарушени били изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК вр.чл.19 от ЗПК. В договора единствено бил посочен лихвения процент като абсолютна стойност, но липсвало посочване на компонентите включени в него.

Не била посочена ясно разписана методика за формиране на ГПР, в т.ч. кои компоненти са включени в него. При изчисляване на ГПР не било включено дължимото по Договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант. Посочва, че двата процесни договора са 1 сключени в един и същи ден, носят един и същи идентификатор, а двете дружества са свързани лица, като кредитора е включил размера на възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита, като това сочело, че този разход му е бил известен към датата на сключване на договора за кредит. Поради това кредиторът бил нарушил правилото на чл.19 ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не бил включил възнаграждението за гарант в размер на ГПР. При условие, че то е било направено ГПР щял да бъде в размер на повече от 100%.

На следващо място, в Договора бил уговорен лихвен процент в размер на 40% и ГПР в размер на 47,36%, но не ставало ясно какво представлява разликата между тези проценти и кои разходи покрива. Всичко това водело до извод за наличие на самостоятелно основание за недействителност на договора. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало невярна информация и заблуждаваща търговска практика, като потребителя не можел да прецени реалните икономически последици от сключване на договора. От друга страна, договора за паричен заем бил нищожен, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала добрите нрави. Предвидената в договора лихва от 40% годишно, надхвърляла по размер повече от 3 пъти законната лихва в страната. Същевременно клаузата на чл.4 от Договора била нищожна, тъй като с нея се заобикаляли изискванията на чл.19 ал4 от ЗПК, установяващ лимит на ГПР. Същата клауза била неравноправна и нарушавала изискванията на чл.143 ал.2 т.5 и чл.147 ал.1 от ЗЗП. Същата била уговорена във вреда на потребителя, като не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като задължавала последния при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Посочва, че в настоящия случай неприложима била разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора били незаместими по право и сделката не би била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл.19 ал.4 от ЗПК. Поради това, Договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.

На следващо място счита, че Договора за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл.26 от ЗЗД и чл.146 от ЗЗП. При сключването му не били спазени изискванията на чл.11, чл.19 ал.4 вр.чл.22 от ЗПК, както и тези по чл.68е, чл.143 ал.1 и чл.147 от ЗЗП.

Договорът противоречал на добрите нрави, съгласно чл.26 ал.1 от ЗЗД. В настоящият случай, за кредит в размер на 600 лева и срок за ползване от 6 месеца, кредитополучателят трябвало да заплати за допълнителна услуга по поръчителство сумата от 204,06 лева, която е около 2 пъти повече възнаграждение по обезпечителната сделка в сравнение с разхода по главната сделка. По този начин се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорно съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора и поръчителя. Нарушаването на императивно поставените корективи водело до нищожност на сделката. От друга страна, Договорът за предоставяне на гаранция бил нищожен и като нарушаващ и заобикалящ изискването на чл.19 ал.4 от ЗПК. Същият договор бил нищожен и на основание чл.26 ал.2 предл.4 от ЗЗД, поради липса на основание /кауза/. В случая, в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Този извод се подкрепя и от погасителния план, в който е установено, че възнаграждението по договора се заплаща ведно с месечните погасителни вноски по банкова сметка на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“АД или в офисите на последния.

На последно място, клаузите на договора за предоставяне на гаранция нарушавали изискванията чл.143 ал.2 т.19 от ЗЗП и чл.147 ал.1 от ЗЗП, тъй като противоречали на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрирали директно уговорка във вреда на потребителя, което водело до неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Предвид изложеното, иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на Договор за паричен заем №4742822/08.03.2023г., сключен с „Изи Асет 2

Мениджмънт“АД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП; Да прогласи нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №4742822/08.03.2023г., сключен с „Файненшъл България“ЕООД, като противоречащ на императивните изисквания на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП, както и като заобикалящ изискванията на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК и нарушаващ добрите нрави. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“АД счита, че предявения установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес за ищеца. Това било така, тъй като при сключване на договора, по време на изпълнението му и до приключването му, между страните нямало спор относно неговата недействителност. От друга страна счита исковата претенция за неоснователна. Както се виждало от разпоредбата на чл.19 от ЗПК надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР не водело до нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считали за нищожни, а платеното по тях се приспадало при последващи плащания по кредита.

Процесният Договор за паричен заем бил действителен, тъй като съответствал на изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 от ЗПК. Същият бил в съответствие и с изискванията на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, тъй като лихвения процент бил фиксиран и ясно посочен в договора. Този размер на лихвения процент бил в съответствие с изискванията на ЗПК. Процесният договор не нарушавал и изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В настоящият случай ГПР бил в размер на 47,36%, като посочена била общата дължима от потребителя сума от 671,94 лева. Същите били изчислени към момента на сключване на договора, като ГПР бил изчислен по определения в ЗПК начин. Твърденията на ищеца, че не са спазени изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в договора липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, в т.ч.кои компоненти точно са включени в него и как е формиран посочения в договора размер, кои са допусканията, използвани при изчисляването били несъстоятелни. На следващо място, ГПР по договора включвал всички разходи по кредита в съответствие с чл.19 ал.1 ЗПК, изчислен бил съобразно изискванията на чл.19 ал.1 от ЗПК, като неговия размер бил в съответствие с изискванията на чл.19 ал.4 от ЗПК. ГПР включвал всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита и в процесния случай това била само лихвата, като единствен разход на кредитополучателя по кредита. Разликата в стойностите на ГЛП и ГПР се дължала на естеството и начина, по който се определят и изчисляват те. Това не означавало, че в договорите има скрити разходи, неясни за потребителя, нито пък, че всички подлежащи на включване в ГПР разходи не са взети предвид при изчисляването му. На следващо място, твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението по договора за поръчителство, също било несъстоятелно. Това възнаграждение не следвало да се включи при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §1 т.1 от ДР ЗПК. Договорът за предоставяне на гаранция бил отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Възнаграждението на дружеството-гарант не било част от заемното правоотношение и не представлявало пряк разход, свързан с кредита.

Твърдението на ищеца, че клауза 4, предвиждаща представяне на обезпечение е нищожна е също несъстоятелно. Изискването да се предостави обезпечение на кредит било напълно допустимо и законно, както се вижда от разпоредбите на чл.11 т.18 от ЗПК. В случая кредитополучателят можел да избира между три вида обезпечения, които да представи.

Заемателят бил уведомен предварително за условията по кредита и решил да сключи договор за заем при посочените му условия, като поел да представи избраното от него обезпечение в тридневен срок. На следващо място, твърдението, че с клауза 4 от договора за паричен заем се заобикаля нормата на чл.19 ал.4 от ЗПК също било несъстоятелно. Същият договор не съдържал и неравноправни клаузи. Предвид изложеното, иска съдът да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Вторият ответник по делото“Файненшъл България“ЕООД депозира отговор на исковата молба, в който поддържа, че предявения иск е недопустим, тъй като ищецът нямал 3 интерес от реституиране на платеното по нищожния договор и съответно интерес от предявяване на иск. Алтернативно, по основателността на иска, намира същия за неоснователен. Процесният договор за поръчителство не бил част от договора за паричен заем и към него не били приложими разпоредбите на ЗПК. Този договор бил действителен, тъй като отговарял на приложимите изисквания на закона. Същият не страдал от пороците, посочени в исковата молба, а твърдените такива не водели до неговата нищожност.