Определение № 815 от 12.02.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 815 гр. Варна, 12.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Д. Г. Жекова като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно частно гражданско дело № 20253100500225 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Г. М. Д. от гр. Варна, чрез адв. С. К., срещу Определение № 117/06.01.2025 г., постановено по гр. д. № 5317/2024 г. по описа на ВРС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

В частната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Жалбоподателката оспорва изводите на районния съд, че е налице злоупотреба с процесуални права от нейна страна. Счита, че повод за образуване на съдебни производства дава ответната финансова институция включвайки нищожни и неравноправни клаузи в договорите за кредит, съответно тя следва да понася и съдебните разноски.

Посочва, че ищцата като потребител е по-слабата икономически страна и би следвало да получи адекватна правна помощ за защита на своите интереси. Изтъква и обстоятелството, че адвокатското възнаграждение е реално заплатено. Моли да се отмени определението, като се измени решението в частта за разноските и и́ се присъди заплатеното адвокатско възнаграждение.

С подаден в срока по чл.276, ал.1 от ГПК отговор по частната жалба, насрещната страна „Вивус.БГ“ ЕООД оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена.

Излага факти относно водени от ищцата съдебни дела и развива подробни съображения за наличие на злоупотреба с процесуални права. В условията на евентуалност моли да се присъди възнаграждение в намален размер.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна по следните съображения:

Производството по делото пред ВРС е образувано по предявени от Г. М. Д. срещу „Вивус.БГ“ ЕООД (1) установителен иск за прогласяване нищожността на уговорката за заплащане на „такса бързо разглеждане“ по Договор за кредит № **********/13.11.2023 г.

1 поради противоречие със закона, в условията на евентуалност – поради заобикаляне на закона, в условията на евентуалност – поради накърняване на добрите нрави и (2) осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 38.25 лева, представляваща платена без основание „такса бързо разглеждане“ по Договор за кредит № **********/13.11.2023 г., ведно със законната лихва, считано от момента на депозиране на исковата молба в съда – 30.04.2024 г. до окончателното изплащане на задължението.

С постановеното по делото решение съдът е уважил така предявените искове и е присъдил на ищцата сторените по делото разноски за заплатена държавна такса в размер на 85 лева. В полза на ищцата не са присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение като са изложени мотиви за констатирана от съда злоупотреба с процесуални права.

С подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК молба ищцата Г. М. Д. чрез адв. А. Д. е поискала изменение на постановеното по делото Решение № 4003/11.11.2024 г. в частта за разноските, като и́ бъдат присъдени и сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева.

За да остави молбата без уважение, РС – Варна е потвърдил мотивите, с които е отхвърлено искането на ищцата за присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, а именно: констатирана от съда злоупотреба с процесуални права. Приел е, че сключването на множество договори за кредит за незначителни суми, вземанията по които са погасени изцяло и в срок (в т.ч. и начислените суми въз основа на оспорените като неравноправни клаузи), последвано от инициирането на еднотипни искови производства чрез едни и същи процесуални представители, сочи на стремеж към неоснователно обогатяване посредством генериране на разноски, което не съответства нито на целта на съдебната защита, нито на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права. При наличие на данни за нарушаване на принципа на добросъвестност, закрепен в чл.

3 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че разноски за адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат.

Така изложените мотиви не се споделят изцяло от състава на въззивния съд.

Действително, чл. 3 от ГПК забранява недобросъвестно и при накърняване на добрите нрави упражняване на процесуални права под страх от отговорност за вреди. В този контекст в отговора на исковата молба ответникът е заявил единствено, че претендиране на възнаграждение за всеки от двата иска по отделно може да се окачестви като злоупотреба с права, но не и че воденето на множество дела представлява злоупотреба с процесуални права, т.е. липсва възражение от страна на ответника за злоупотреба с право в смисъла изложен от районния съд. Съображения в тази насока са развити едва в отговора на частната жалба. Релевираното от ответника възражение до приключване на устните състезания, по което съдът дължи произнасяне, е с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК – за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. По това възражение съдът може да присъди понисък размер на разноските в тази им част, но не и изцяло да откаже присъждането им.

Видно от материалите по гр. д. № 5317/2024 г. на ВРС, налице е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адв. А. Д., в който е договорено възнаграждение за процесуално представителство по делото в размер на 480 лева, платени в брой.

Съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24 г. По дело С-438/22 е прието, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по 2 смисъла на тази разпоредба. Прието е още, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.2004 г. минимални размери на адв. възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

В разглеждания случай, съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба и осъществяване на процесуално представителство в проведено едно открито съдебно заседание без събиране на други доказателства, освен вече представените писмени такива. Действително, касае се за потребителски спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела.

Макар и в случая да са предявени два иска – за недействителност на клауза на договора и за връщане на дадено без основание, то извършената работа е една и съща, доколкото исковете почиват на един и същ правопораждащ факт – сключването на един и същ договор, ангажирани са едни и същи доказателства и са извършени идентични правни действия от пълномощника.

Следва да се отбележи още, че са налице данни за наличието на образувани и не малко на брой други дела от ищеца срещу ответника и други кредитори с идентичен предмет, основани на идентични договори. Ето защо, делото не само не се отличава с фактическа и правна сложност, но е еднотипно с други дела, водени от същите адвокати като представители на една и съща страна, поради което извършената от адвоката работа по настоящото дело в голямата си част е по-скоро техническа отколкото високо квалифицирана професионална дейност.

С оглед гореизложеното настоящият състав намира, че в полза на ищцата следва да се присъдят сторени разноски за адвокатско възнаграждение, но същите ще бъдат редуцирани до размер на 100,00 лева.

Разноски в производството по обжалване на определение по чл. 248 от ГПК не се дължат.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ Определение № 117/06.01.2025 г., постановено по гр. д. № 5317/2024 г. по описа на ВРС, и вместо него постановява:

ИЗМЕНЯ Решение № 4003/11.11.2024 г., постановено по гр. д. № 5317/2024 г. по описа на РС – Варна в частта за разноските, като

ОСЪЖДА „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на Г. М. Д., ЕГН **********, от 3 гр. В., ул. „Ц. К.“ № **, ет. *, ап. *, допълнително сумата от 100 /сто/ лева, представляваща заплатени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 5 ГПК.

УКАЗВА на ответника „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, че може да преведе сумите, присъдени в полза на ищеца Г. М. Д., ЕГН **********, по банкова сметка с IBAN ******************.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4