Определение № 376 от 07.07.2026, Окръжен съд - Видин

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 376 гр. В., 07.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А.М.П.

Членове:

В.Й.М.

Д.М.Н. като разгледа докладваното от Д.М.Н. Въззивно частно гражданско дело № 20261300500330 по описа за 2026 година

Производство по реда на ч л. 413 ал.2 ГПК.

С разпореждане № 1361/08.06.2026 г. по ч. гр.д. № 770/2026 г. по описа на Районен съд-К. е оставено без уважение заявление по чл. 410 ГПК № 2072/21.05.2026 г. от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД ЕИК: 203670940, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин1 0 “ , бул. „д-р Петър Дертлиев“ № 25, вх.офис-сграда „Лабиринт“, общ.

Столична, обл. София (столица) за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Д. П. Х., ЕГН: **********, настоящ адрес: гр. Я.*****, за сумите от 1 533,88 евро, представляваща главница за периода от 02.12.2015 г. до 11.12.2025 г., ведно със законната лихва за период от 21.05.2026 г. до окончателното изплащане на вземането; 64,08 евро, представляваща договорна лихва за периода от 02.12.2015 г. до 11.12.2025 г.; 6 173,63 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 12.12.2025 г. до 21.05.2026 г., както и за направените в производството разноски, а именно: 132,12 евро за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 25,56 евро.

Срещу разпореждането е подадена частна жалба от заявителя. Поддържа се, че постановеният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, като аргументите са следните:

Задължението на заявителя по чл.410, ал.3 ГПК към заявлението да прилага договора, ако вземането е свързано с договор, сключен с потребител, било въведено от законодателя именно, за да даде възможност на заповедния съд да прецени дали искането се основава на неравноправна клауза или не. Във всички останали случаи преценката дали искането противоречи на закона или е в противоречие с добрите нрави била ограничена до информацията, съдържаща се в самото заявление, поради което съдът нямал законово право 1 да тълкува тази норма разширително. Промяната в субектите на облигационното правоотношение, касаеща титуляря на вземането по заема /кредитора-заемодател/, с оглед целта на производството, била да се провери дали вземането е спорно и смисълът на закона бил извън обхвата на хипотезата по чл. 410, ал. 3 ГПК. Затова нито непредставянето на договора за цесия, нито на доказателства за уведомяването на длъжника за нея се явявали нередовност, подлежаща на отстраняване от заявителя по реда на чл. 411, ал.2, т. 1 ГПК.

Твърди се, че нормата на чл. 410, ал. 3 ГПК следвало да се разглежда съвместно с нормата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, като двете норми заедно имали за цел да дадат възможност на съда, до когото е подадено заявлението по чл.

410 ГПК, да извърши служебно проверка за това, дали е налице неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или пък е налице обоснована вероятност за това. Затова именно чл. 410, ал. 3 ГПК въвеждало едно изключение от правилото да не се изискват поначало доказателства за съществуването на вземанията, за които се подава заявление по чл. 410 ГПК, като това изключение касаело само и единствено договорите, сключени с потребител. Тази норма изчерпателно изброявала писмените доказателства, които следва да бъдат представени от заявителя и нямало основание тя да се тълкува разширително, извън буквалния й смисъл. Според нея към заявлението трябвало да се представят договорът с потребителя, ако е сключен в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Целта на законодателя била да направи достояние на съда конкретния договор, сключен с потребител, заедно с неговите приложения и изменения, за да може да се извърши проверка на съдържанието му за това, дали в него има неравноправни клаузи, които да са и нищожни по тази причина. От това следвало, че не било необходимо изискването и представянето на други писмени доказателства за възникването и изискуемостта на претендираното със заявлението вземане, извън изрично посочените в чл. 410, ал. 3 ГПК, а договорът за цесия и уведомлението на длъжника за нея не било сред тях.

Излага, че прехвърлянето на едно вземане с договор за цесия води до промяна по отношение на една от страните по облигационното правоотношение, материализирано в съответния договор, сключен с потребител, но това изменение ставало със сключването на отделен договор, който се сключва с трето лице - цесионер, без да е необходимо участието на длъжника по облигационното правоотношение, произтичащо от потребителския договор. В този смисъл договорът за цесия не можел да се третира нито като договор, сключен с потребител, нито като изменение или приложение на потребителския договор по смисъла на чл. 410, ал. 3 ГПК, за да бъде изискван и той. Сочи, че договорът за цесия е неформален, а евентуалното му доказване следвало да се осъществи в бъдещия исков процес. Едва тогава цесионерът следвало да ангажира доказателства в подкрепа на твърдението, че е придобил даденото вземане посредством договор за цесия. Пак в тази връзка излага, че представянето на документите, установяващи вземането, било достатъчна индиция за договор за цесия. Ето защо в случая посочения в заявлението 2 договор за цесия не попадал в хипотезата на чл. 410, ал. 3 ГПК, доколкото в тесен смисъл не представлявал изменение на съдържанието на договора за кредит, а само водил до промяна на едната страна по облигационното правоотношение, която промяна обаче става чрез сключването на друг договор /договор за цесия/, по отношение на който съдът няма задължение да проверява наличието на неравноправни клаузи, тъй като договорът за цесия не е договор с потребител.

В този смисъл договорът за цесия се явявал ненужен. Липсата на приложено към заявлението доказателство за уведомяване на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането също не била основание да се откаже издаването на заповед за изпълнение. Разпоредбата на чл. 410, ал. 3 ГПК, която изчерпателно изброява какви приложения следва да представи заявителят, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, не предвиждала представянето на такова уведомление да длъжника. Освен това, въпросното уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не било елемент от фактическия състав на договора за цесия и в този смисъл не било условие за неговата действителност и за прехвърлителното действие на договора за цесия по отношение на процесното вземане. Изследването на този въпрос /дали длъжникът е уведомен за цесията/ изобщо не бил предмет на заповедното производство, а би имало значение само в едно бъдещо исково производство за установяване на вземането.

За издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за цедираните вземания не било необходимо да е представен и договорът за цесия, респективно приложение към рамков договор за цесия и уведомлението до длъжника, тъй като, за разлика от производството по чл. 417 ГПК, съдът не разполагал с правомощията по чл. 418, ал. 2 ГПК да преценява дали документите установяват подлежащо на изпълнение вземане спрямо длъжника.

Сочи, че наличието на вземане на заявителя спрямо длъжника и неговата изискуемост били въпроси по същество, касаещи материалноправната легитимация на заявителя, които следва да бъдат разгледани в исковото производство, при наличие на възражение от длъжника, а не в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК съдът отказва да издаден заповед за изпълнение, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това - в случая не следвало да се изисква договора за цесия, тъй като касаел нов договор, сключен с трето лице - цесионер, а не с потребителя.

Във връзка с гореизложеното се иска да се отмени атакуваното Разпореждане № 1361 от 08.06.2026 г. по ч. гр. д. 770/2026 г. на Районен съд К., с което заповедният съд е оставил без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу Д. П.

Х., като неправилно и незаконосъобразно и да се произнесе съдът по съществото на въпроса.

3

Окръжен съд - гр. В. в настоящия си състав, след като обсъди съображенията, развити в частната жалба, и данните по първоинстанционното дело, прие за установено от фактическа страна следното:

Производството е образувано по постъпило заявление по чл. 410 ГПК от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД ЕИК: 203670940, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин-10“, бул. „д-р Петър Дертлиев“ № 25, вх.офис-сграда „Лабиринт“, общ. Столична, обл. София (столица) за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника Д. П. Х., ЕГН: **********, настоящ адрес: гр. Я.*****, за сумите от 1 533,88 евро, представляваща главница за периода от 02.12.2015 г. до 11.12.2025 г., ведно със законната лихва за период от 21.05.2026 г. до окончателното изплащане на вземането; 64,08 евро, представляваща договорна лихва за периода от 02.12.2015 г. до 11.12.2025 г.; 6 173,63 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 12.12.2025 г. до 21.05.2026 г., както и за направените в производството разноски, а именно: 132,12 евро за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 25,56 евро.

В заявлението е посочено, че заявителят основава претенциите си към длъжника на основание договор за цесия, но към заявлението не е са представени доказателства за това, нито доказателства дали цесията е съобщена на длъжника, като не са изложени и обстоятелства в тази връзка. С оглед на посоченото, районният съд е оставил заявлението без движение с Разпореждане № 1195/21.05.2026 г., което е връчено на заявителя и с които съдът му е указал да изложи обстоятелства във връзка с договора за цесия и уведомяването на длъжника за същата, както и да представи доказателства, респ. е предоставил и срок за това. В представения срок заявителят не е изпълнил дадените указания.

При така установената фактическа обстановка Окръжен съд-В. намира, че частната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество, същата е неоснователна поради следното:

Установява се по несъмнен начин, че въпреки дадената му възможност, заявителят не е отстранил констатираните нередовности на заявлението, които касаят активната легитимация на заявителя и изискуемостта на вземането, тъй като от представените доказателства - договор за потребителски кредит, се установява, че длъжникът е сключил договор за кредит с лице, различно от заявителя. Съгласно т. 4г от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС настъпилото преди подаване на заявлението частно правоприемство трябва да бъде установено, тъй като идеята на законодателя е посредством тези документи да се удостоверяват всички индивидуализиращи вземането белези, вкл. субектите по правоотношението. Договорът за цесия е основание за издаване на заповед за изпълнение в полза на правоприемника, поради което следва да се представи. Когато частното правоприемство се основава на договор за цесия, на общо основание трябва да са представени и доказателства за уведомяване на длъжника, тъй като в противен случай прехвърлянето на вземането няма действие по отношение на него /чл.99, ал.4 4

ЗЗД/. Цесията е двустранен договор между цедент и цесионер и длъжникът не участва в него и за да може да породи действие спрямо трето лице - длъжник, следва цесията да му бъде съобщена на него, съответно да се представи доказателство за уведомяване на длъжника за извършената цесия. Посоченото Тълкувателно решение съставлява задължителна съдебна практика.

Въззивната инстанция не споделя доводите на ча стния жалбоподател относно това, че договорът за цесия не следва ло да се представя, тъй като той не можел да съдържа неравноправни клаузи. Както се посочи по-горе, според т. 4г от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 на ОСГТК на ВКС представянето на договора за цесия и на уведомлението за извършената цесия е необходимо, за да се създаде яснота у длъжника относно на стъпилото частно правоприемство.