Определение № 816 от 05.03.2021, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 816 гр. Варна , 05.03.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на пети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Диана Д. Митева

Членове:

Пламен А. Атанасов мл.с. Ивалена О. Димитрова като разгледа докладваното от мл.с. Ивалена О. Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20213100500292 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Oбразувано е по частна жалба вх. № 265909/26.01.2021 г. от Д. М. Л., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, *******, чрез адвокат Десислава Филипова – САК, против Определение № 263952/01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13555/ 2020 г. по описа на РС - Варна, XVIII състав, с което е прекратено производството по горецитираното дело, на основание чл. 130 от ГПК.

Жалбоподателят счита атакувания съдебен акт за незаконосъобразен и неправилен.

Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че наличието на влязло в сила арбитражно решение и формираната по него сила на пресъдено нещо съставляват абсолютна процесуална пречка за разглеждане на предявения иск.

Излага подробни съображения за липсата на идентичност в предмета на арбитражното споразумение и предмета на настоящото производсто. Твърди, че в депозираната искова молба ищцата е посочила, че е заплатила доброволно на кредитора „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 2270,00 лв., като впоследствие преустановила плащанията си. Въз основа на последното, кредиторът е образувал арбитражно дело № 1864/2013 г. по описа на Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ – гр. София, като претенцията за основателността на горепосочената сума не е била предмет на производството пред арбитражната юрисдикция, респективно, не е обхваната от пределите на силата на пресъдено нещо на арбитражното решение.

Сочи още, че не е обхваната от силата на пресъдено нещо претенцията за възстановяване на всички плащания с източник възнаградителна лихва по нищожния договор за кредит, като твърди, че същите не съставляват погасяване на присъдените с арбитражното решение номинал в размер на 7315,77 лева, лихви - 16,15 лева, и неустойка 3657,89 лв. Предвид изложеното, счита, че предявената претенция с исковата молба е допустима и спрямо нея не намира приложение нормата на чл. 299, ал. 1 от ГПК.

Навежда доводи за неравноправност на арбитражната клауза, обективирана в чл. 13 от ОУ към Договор за револвиращ заем № 500000373, съгласно чл. 143, т. 16 от ЗЗП. В същата е предвидено арбитражът да се осъществява от арбитри, чиито седалища са в гр.София - т.е. в седалището на доставчика на финансовата услуга, което улеснява същия организационно и финансово при явяването му в съда, но поради отдалеченост от 1 местоживеенето на потребителя, затруднява явяването на последния в съда и му налага значителни допълнителни разходи. Сочи, че поради нищожност на арбитражната клауза, държавният съд е компетентен да разгледа предявения иск.

Настоява за отмяна на обжалваното определение. Претендира разноски.

Съдът, след преценка на данните по делото, приема следното от фактическа страна:

Частната жалба е депозирана в рамките на законоустановения преклузивен срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Производството е образувано по искова молба вх. №2030015/13.11.2019 г., уточнена с молба вх. № 285469/30.11.2020 г., подадена пред Софийски районен съд, от Д. М. Л., чрез адв. Д.Ф., срещу „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074792, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх В, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание, а именно сумата от 2069,34 лева, заплатена в изпълнително производство по издаден изпълнителен лист въз основа на влязло в сила арбитражно решение, при твърдение за нищожност на договора за револвиращ заем, предмет на решението, поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва.

В исковата молба се излага, че между страните на 15.08.2011 г. е сключен Договор за револвиращ заем № 500000373, по силата на който на Д.Л. е предоставена сумата от 2250,00 лв., при годишен лихвен процент 97,87%, ГПР от 139,57%, с общо задължение в размер на 9205,00 лв. Сочи се, че ищцата заплатила доброволно на кредитора сумата от 2270,00 лв., като впоследствие преустановила плащанията. Въз основа на последното, кредиторът е образувал арбитражно дело № 1864/2013 г. по описа на Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ – гр. София, и с решение от 28.08.2013 г. Д.Л. била осъдена да заплати на ответното дружество сумата в общ размер от 10 989,81 лв. и разноските по делото. Въз основа на горецитираното решение кредиторът се снабдил с изпълнителен лист по гр. д.

497/2014 г. на СГС и било образувано изпълнително дело № 2014856040060 по описа на ЧСИ Биляна Богданова. Твърди се, че по изпълнителното дело ищцата е заплатила сумата от 2069,34 лв. Излага се, че горецитираната сума се явява платена без основание поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, обективирана в договора – с размер, повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва, което води и до изначална недействителност на кредитната сделка, като в този случай, съгласно чл. 22 от ЗПК, потребителят дължи да възстанови на кредитора само чистата стойност на заема, без да дължи лихви и разноски. Излагат се подробни съображения за неприложимост на нормата на чл. 299, ал. 1 от ГПК, поради липса на идентичност между предметния обхват на материалното право, заявено с депозираната искова молба, и арбиражното решение.

Постъпил е отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявения иск по допустимост и основание.

С Определение от 22.09.2020 г. по описа на СРС, LXXXVIII състав, производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на РС - Варна.

С Опреление № 263952/01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13555/2020 г. по описа на РС - Варна, XVIII състав, производството по горецитираното дело е прекратено, на основание чл. 130 от ГПК.

Настоящата инстанция счита, че частната жалба се явява основателна по следните съображения:

Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В конкретния случай първоинстанционният съд е бил 2 сезиран с иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. При така предявената претенция, по общите правила за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже настъпване факта на плащане, а в тежест на ответника - наличие на правно основание, даващо му възможност да иска плащането на определената сума, както и да задържи полученото.

Възможно е ответникът да направи възражение, че платената сума е предадена с оглед на бъдещо основание или въз основа на съществуващо между страните основание.

При второто - възражение за наличие на съществуващо между страните основание, в тежест на ответника е да докаже съществуването на това основание, а ищецът, освен предаването на вещта или плащането на сумата, следва да докаже и евентуалните си насрещни възражения за обстоятелствата, водещи до отпадане на основанието - нищожност, унищожаемост, разваляне. В настоящия случай ищецът е предявил в исковата молба реплика за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, обективирана в процесния довогор за револвиращ заем. По този начин е въвен преюдициален за предявения иск въпрос.

Съгласно т.18 от ТРОСГК № 1 от 04.01. 2001г. по гр.д. № 1/2000г., със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на решението по отношение на спорното материално право, въведено като предмет на делото чрез основанието и петитума на иска, но не и мотивите, които по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК не са иманентна негова част, а съдържат данни относно исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Обективните предели на силата на пресъдено нещо, с която се ползва арбитражното решение, са същите като тези на съдебно решение – обхващат съществуването или несъществуването на правото на кредитора, което е предмет на делото. Те не обхващат правоотношенията, които обуславят съществуването на спорното право - т. нар. преюдициални правоотношения.

Въпросът за действителността на клаузата за възнаградителна лихва, като реплика срещу посочено основание за получено плащане, е преюдициален и по отношение на иска по чл.

55 от ЗЗД и по него съдът, разглеждащ този иск, дължи произнасяне . Дали вече постановеният акт на арбитража подлежи на зачитане по това преюдициално отношение е въпрос по същество по настоящния спор. В конкретния случай липсва пълен идентитет в предмета на арбитражното решение и предмета на настоящото производство, поради което и силата на пресъдено нещо няма препятстващо действие по настоящия спор. Предвид изложеното не са налице предпоставките по чл. 299 от ГПК.

Въз основа на горното, предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество. Атакуваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено.

По разноските:

Съдът намира, че в настоящото производство разноски не следва да бъдат присъждани, тъй като постановеният съдебен акт не е заключителен по своя характер.

Същите ще бъдат възложени при приключване на делото, с оглед изхода на материалноправния спор (в този смисъл Определение № 529 от 29.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4300/2015 г., III г. о., ГК; Определение № 256 от 12.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1306/2015 г., I т. о., ТК).

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

3

ОТМЕНЯ Определение № 263952/01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13555/2020 г. по описа на РС - Варна, XVIII състав.

ВРЪЩА делото на РС – Варна, за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4