Определение № 5360 от 09.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5360 гр. София, 09.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-Д, в закрито заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска като разгледа докладваното от Виктория В. Грънчарска Въззивно частно гражданско дело № 20241100510681 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т. 2 във вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.

С разпореждане № 118207/21.08.2024г., по ч. гр. д. № 46812/2024г. по описа на 33 състав при СРС, първоинстанционният съд е отхвърлил искането за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, в частта относно посочените в заявлението за издаване на заповед за изпълнение суми, както следва: за сумата от 278, 70 лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение, за периода от 10.11.2018г. до 27.08.2019г., за сумата от 1080, 48 лева, представляваща неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, за сумата от 89, 89 лева, представляваща лихва за забава, начислена за периода от 11.11.2018г. до 27.08.2019г., за сумата от 30 лева, неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране за периода от 25.11.2018г. до 27.08.2019г., за сумата от 400 лева, представляваща неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране, начислени на 27.08.2019г., за сумата от 1145, 99 лева, представляващи лихва за забава, начислена за периода от 27.08.2019г. до 29.07.2024г., както и за присъждане на законната лихва върху главницата по договора за кредит, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.

С постъпилата частна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД Разпореждането се обжалва в частите, с които СРС е отхвърлил заявлението за сумата от 278, 70 лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение, за периода от 10.11.2018г. до 27.08.2019г., за сумата от 1145, 99 лева, представляващи лихва за забава, начислена за периода от 27.08.2019г. до 29.07.2024г., както и за присъждане на законната лихва върху главницата по договора за кредит, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.

Жалбоподателят релевира доводи за незаконосъобразност на обжалваното разпореждане в обжалваната част и моли за неговата отмяна. Поддържа твърдение, че единствения мотив на районния съдия, за да отхвърли искането за издаване на заповед за изпълнение била преценка за наличие на противоречащи на императивни разпоредби на закона, респ. на неравноправни клаузи, основано на чл. 411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК. Според становището на жалбоподателя, районният съдия по принцип бил овластен да осъществява преценка за наличие на неравноправни клаузи в рамките на 1 процедурата по разглеждане на подаденото заявление в рамките на заповедното производство. Заповедният съд не разполагал с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Твърди се, че съдът по заповедното производство е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила. Счита, че уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. В конкретния случай принципът на свободното договаряне ( чл. 9 от ЗЗД) намирал проявление. Спазена била разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая страните са уговорили годишния лихвен процент в индивидуалния договор, който е фиксиран за целия срок на договора, както и годишен процент на разходите в законовите граници.

В договора било ясно посочено, че процентът на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. При условие, че са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то нямало как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза. Това е така и по аргумент от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Също посочва, че не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона с императивна правна норма. Механичното съобразяването със съдебна практика, игнориращи законодателните промени от 2014 г., без да са изследвани в цялост и задълбочено изискванията на закона и фактите по делото би довело до абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори, сключвани от небанкови финансови институции, както и до несъответствие със законодателните изменения от юли 2014 г. Също, присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск и тъй като не се предявява като самостоятелен иск и не се дължало държавна такса. Лихвеният процент по кредита не бил обезщетение за забава, а за ползването на парите за повече време от уговорената дата на плащане и той се начислявал само върху невърнатата част от главницата във вноската.

Независимо от изложеното, жалбоподателят поддържа становище, че осъществения от районния съдия анализ на предпоставките по чл. 143 от ЗЗП бил незадълбочен и по същество бил основан на погрешни изводи.

По всички изложени съображения, жалбоподателят моли след отмяна на обжалваното разпореждане да бъде постановено друго, с което да бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по отношение на процесните вземания срещу посочения в заявлението длъжник.

От съдържанието на приложените документи по ч. гр. д. № 46812/2024г. по описа на 33 състав при СРС се установява следната фактическа обстановка:

Първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК, което е подадено от заявителя „Профи Кредит България” ЕООД срещу М.н Г.Д..

С Разпореждане № 118207/21.08.2024г. районният съдия се е произнесъл по заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а съдържанието на диспозитива насочва към частично отхвърляне на съдържащото се в заявлението искане за издаване на заповед за изпълнение. Разпореждането е мотивирано с прилагане на разпоредбата на чл. 411, ал. 2 т. 2 от ГПК и се основава на възприетите от районния съдия изводи за наличие на конкретни клаузи в потребителския договор, които са в 2 противоречие с императивните разпоредби на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и съответно на чл. 33, ал.1 от ЗПК.

Едновременно с Разпореждане № 118207/21.08.2024г. е била издадена и Заповед за изпълнение № 26087/20.08.2024г., относно друга част от заявените вземания.

При извършване на дължимата проверка по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК настоящият съдебен състав приема, че претендираното вземане се основава на недействителен договор за потребителски кредит - поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т.

10 ГПК относно годишния процент на разходите по кредита, с оглед на което при прилагане на разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по кредита, поради следното:

В чл. 11 ЗПК императивно е установено съдържането на договора за потребителски кредит. Част от това съдържание е годишния процент на разходите по кредита /ГПР/ - чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден праг на ГПР – същият не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Съгласно §1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси.

Според чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

В задължителното за националните юрисдикции решение на СЕС от 21.03.2024г., постановено по преюдициално запитване по дело С-714/22, е прието, че чл. 3, б. „ж” от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага 3 изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „Годишен процент на разходите” по смисъла на посочения чл. 3, б. „и”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит – т.1, както и че чл. 10, параграф 2, б.”ж” и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж” от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

В случая в посочения в договора за потребителски кредит № 3036673664/09.10.2018г. размер на ГПР от 49.90 % не се включват договорените възнаграждения за допълнителните услуги. Тези възнаграждения обаче представляват част от „общия разход по кредита” по смисъла на горепосочените разпоредби и практиката на СЕС и следва да се включват в него. Макар и от начина на формулирането им в процесния договор като „допълнителни незадължителни услуги” и отделното посочване на дължимите възнаграждения в погасителен план, да може да се направи извод, че закупуването на допълнителните услуги не е задължително условие за отпускане на кредита или за получаването му при предлаганите условия, така уговореното възнаграждение за допълнителните услуги очевидно не е предназначено да покрие административните разходи на кредитора при предоставянето на тези услуги. Последните не са различни от основната услуга по предоставяне на кредит – те са свързани само с действия по усвояването и управлението на кредита, за които обаче кредиторът не може да изисква плащането на такси и комисионни, съгласно императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В този смисъл следва да се приеме, че с уговорката за предоставянето на пакет от допълнителни услуги се цели прикриване на част от възнаграждението за заетата сума по начин, че то да не се съдържа изцяло в договора за кредит и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя”, нито на понятието „годишен процент на разходите” по смисъла на Директива 2008/48, респ. по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, което като краен резултат постига заобикаляне на императивното изискване, установено в разпоредбата на чл.