Решение № 2806 от 19.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2806 гр. Пловдив, 19.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330100132 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. Д. М. против „Макроадванс“ АД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 10 от договора за кредит, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна като поради противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и в противоречие с нормата на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на *** г. страните по делото са сключили договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 800 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 41,00 % и ГПР 49,65 %. Била постигната договореност съобразно чл. 20 от договора, че същият следва да бъде обезпечен в тридневен срок с поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на заложените изисквания в ОУ. При неизпълнение на посоченото задължение, съобразно чл. 10 ищецът дължал неустойка в размер на 7,68 % плюс 0,320 % от усвоения размер на кредита. От правна страна се възразява, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка е нищожна като противоречаща на 1 добрите нрави, доколкото същата излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навеждат се доводи, че същата представлявала добавък към възнаградителната лихва и скрито възнаграждение, което водело до необосновано обогатяване на ответникът – търговец.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Макроадванс“ АД, с който се признава предявената искова претенция.

Възразява се, че ответникът не дължи разноски на основание чл. 78, ал.2 ГПК, доколкото признава иска. Възразява се, че не са налице и предпоставките за присъджане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Предвид признанието на иска, ответникът претендира да не бъде уважавано доказателственото искане за допускане на ССчЕ.

В срока по чл. 211, ал.1 ГПК е предявен насрещен иск от „Макроадванс“ АД срещу Ц. Д. М. за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 539,27 лева – главница по договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, 19,50 лева – договорна лихва за периода 20.08.2022 г. – 20.09.2022 г., и 27,67 лева – обезщетение за забава за периода 20.08.2022 г. – 28.02.2023 г.

С Определение № 4060/03.04.2023 г., постановено по делото, влязло в сила на 21.04.2023 г., насрещната искова молба е върната и производството по делото е прекратено в частта, с която е предявен насрещен иск.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Макроадванс” АД и Ц. Д. М. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № *** от *** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 800 лева /л. 5-12 от делото/.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 41,00 %, а годишният процент на разходите е 49,65 %.

Съобразно чл. 20 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да обезпечи кредита с поръчителство на 2 едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал.3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход на 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с прострочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „Макроадванс“ АД.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

10, ал. 1 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 7,68 % плюс 0,320 % от усвоения размер на кредита за първия ден забава и 0,320 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Макроадванс" АД като заемодател и ищеца като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 800 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 10, ал.1 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 7,68 % плюс 0,320 % от усвоения 3 размер на кредита за първия ден забава и 0,320 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен. Разпоредбата на чл. 20 от Договора, възлага в тежест на заемателя да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на изискванията на чл. 20, ал.3 от договора, а именно: дееспособно физическо лице с брутен осигурителен доход на 1400 лева, работещ по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в ЦКР с прострочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит с „Макроадванс“ АД. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10, ал.1 и чл. 20 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 20, ал.3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ).

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния 4 потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 41 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 10, ал.1 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно 5 противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът се оскъпява, то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 10 от Договор за потребителски кредит № *** от *** г., следва да бъде прогласена за нищожна.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. И., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 17/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.