Решение № 476 от 31.05.2024, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 476 гр. Сливен, 31.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, I СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Живка К. Желязкова - Спирова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Живка К. Желязкова - Спирова Гражданско дело № 20232230104653 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, вр. чл.23 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, във връзка с чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и ответното дружество е сключен договор за кредит № 9880388007 от 23.07.2023 г., по силата на който е получила сума в размер на 600 лв. при ГЛП 41% и ГПР 49,70 %. Съгласно сключения договор следвало да заплати и такса за бързо разглеждане в размер на 98.52 лв. Твърди, че на 23.07.2023 г. е сключен анекс за допълнителна сума, с който общият размер на кредита е увеличен на 800 лв., за допълнителна сума, която представлява такса за бързо разглеждане на кредите в размер на 165.04 лв., като ищцата е заплатила на кредитора сумата в размер на 1004.60 лв. Твърди, че клаузите за „Таксата за бързо разглеждане след отпускане на допълнителна сума“ и „такса за удължаване“ са нищожни и са изложени подробни съображения в тази насока.

Моли да се постанови съдебно решение, с което да бъде прогласена нищожността на Договора за кредит, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията на договорите, както и ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата в размер на 204.60 лв., представляваща недължимо платена сума във връзка със сключения договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, 1 считано от датата на депозира на настоящата искова молба - 01.12.2023 г. до датата на окончателното й заплащане. Претендира за заплащане на направените по делото съдебни разноски.

При условията на чл. 131 от ГПК ответното дружество е подало отговор на исковата молба в срок, с който изразява становище за неоснователност на предявения установителен иск. Не оспорва обстоятелствата, че между страните е сключен процесния договор за кредит, по силата на който е предоставил на цитираната сума, която е била усвоена от нея в последствие задължението е било погасено. Излага аргументи, че при сключването му са спазени изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Оспорва твърденията на ищцата за нищожност на договора на всички изложени от нея основания, като изтъква, че е спазена изискуемата от закона форма, а изчисленият ГПР по кредита отговаря на изискванията на ЗПК, както и че уговорената клауза за неустойка е компенсаторна и представлява адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да представи обезпечение по договора. Описва, че съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, поради което неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение също не следва да участва при формиране на ГПР по договора. Основава твърденията си, на съдебна практика както посочва решения на ВКС. На изложените основания ответникът моли за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и претендира присъждане на направените по делото разноски.

В о.с.з ищцата не се явява и не се представлява. С постъпила молба с вх.

№ 8727 от 19.04.2024 г., поддържа исковите претенции.

Ответното дружество, не се представлява в о.с.з.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следната обстановка:

Не е спорно, че ищцата и ответното дружество са в облигационни правоотношения по силата на сключения между страните Договор за кредит № 9880388007/23.07.2023 г., по силата на които била договорена главница 600 лв., като същевременно бил сключен и анекс с който общият размер на кредита е увеличен на 800 лв., при ГЛП 41% и ГПР в размер на 49.7 %, за срок от 30 дни. Също така не е спорно, че кредитополучателят и кредиторът са договорили увеличение на размера на таксата за бързо разглеждане след отпускане на допълнителна сума, съгласно „Условия по кредита“, ред 9 от Анекса, като размерът на тази допълнителна такса е определен на 165.04 лв. В чл. 13, т. 1 от Общите условия уговорена е „Такса за удължаване“, чийто размер е посочен в тарифата за таксите и услуги, предоставени от „Вивус БГ“ ЕООД.

2

По силата на горепосочония анекс, се установило е уговорено увеличаване на размера на „Таксата за бързо разглеждане“, като била определена в размер на 165.04 лв. Увеличен е и размера на таксата за бързо разглеждане в размер на 98.52 лв. по ОУ. От представената разписка № 0400019526019340/ 16.08.2023 г., става видно, че ищцата е заплатила сумата в размер на 1004.60 лв.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло като неоспорени от страните.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл. 21, ал.1 от ЗПК, за прогласяване на нищожен като противоречащ на закона ЗПК на договор за потребителски кредит.

Относно прогласянето на нищожността, приложение намират нормите на ЗПК. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Не е спорно, че ищцата, в качеството си на физическо лице, сключило договора е имало качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал.3 от ЗПК, а ответното дружество, в качеството на кредитор, съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато на са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 -12 и т.20, чл.12, ал.1, т.7 -9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Касае се за изначална недействителност при сключването на договора и когато същият бъде обявен за недействителен, то заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвите и другите разходи. Съдът намира, че следва да уважи иска за недействителност на договора за кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума, което е свързано с изискването на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК за 3 посочване на ГПР и общата дължима сума. Това изискване на закона е въведено за да се гарантира правото на потребителя да има яснота по какъв начин се формира неговото задължение. Именно ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото в тази величина са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане, управление до съответната възнаградителна лихва. По тази причина в ГПР следва да бъдат описани всички разходи които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузити на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочен единствено, че той е във фиксиран размер от 49.7 %, а ГЛП е 41 %. Нарушената правна норма е чл. 19, ал.4 от ЗПК.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в чл.4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер- пет пъти размера на законната лихва. Съгласно § 1, т.1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От своя страна, „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя § 1, т.2 ДР ЗПК. В случая ГПР по договора за кредит не е включено задължението, поето по договора за неустойка за представяне в срок на обезпечение.

За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл. 24 ЗПК се прилагат правилата на чл. 143-148 ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП.

Съдът прави извод, че това са банкетни договори за парични заеми, които потребителя подписва без да има възможност да договора съответните 4 клаузи на договора, съгласно глава четвърта от ЗПК. В тази връзка е и съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48ЕО на Европейския парламент и на Съвета касаеща договорите за потребителски кредити, съгласно които … „кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор, с цел избягване на такова поведение, като следва да се приложат необходимите средства на кредиторите, в случаите, в които те процедират по този начин.“ Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив - договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

По тези съображения, съдът намира, че процесния договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и следва да бъде прогласена неговата нищожност, поради релевирани доказателства за наличие на противоречие със закона. В тази връзка съдът намира, че по тежката форма за недействителност на договора, а именно нищожността изключва необходимостта да се обсъждат наведените твърдения и искането за недействителност на договора, поради нарушаване на добрите нрави. Тъй като е налице уважаване на главния установителен иск, то съдът не следва да се произнесе, относно прогласяването на нищожност на клаузата за неустойка по процесния договор за кредит.

Действително се установи и доказа, че договора за потребителски кредит следва да бъде обявен за недействителен, съгласно чл. 23 от ЗПК, тъй като потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи други лихви и разноски по кредита.

Ищцата е погасила изцяло чистата стойност на заема от 1004.60 лв., поради което предявеният иск по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК следва да бъде уважен като основателен и доказан и бъде прогласена нищожността на договора за кредит, като противоречащ на императивните 5 изисквания на закона за потребителския кредит и закона за защита на потребителите и закона за задълженията и договорите. Действително съдът намира, че съгласно чл. 23 от ЗПК когато договора за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита.

Съдът намира, че следва да се уважи претендираният осъдителен иск срещу ответното дружество на осн. чл. 23 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 55, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД сумата от 204.60 лв., представляваща разликата между заплатената по кредита сума в размер на 1004.60 лв. и усвоената главница в размер на 800 лв. недължимо платена сума по сключения договор за потребителски кредит, поради изначална липса на основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба – 01.12.2023 г. до окончателното й изплащане е основателен и доказан и следва да бъде уважен.