Решение № 1634 от 28.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1634 гр. София, 28.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева при участието на секретаря Вяра Евг. Баева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20211100506425 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение от 04.03.2021 г. по гр.д. № 75612/2019 г. Софийски районен съд, 51 състав отхвърлил предявения от ЕЛ. Д. Д., ЕГН **********, срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 837.73 лева – получена без основание сума по изпълнително дело № 20138440404307 по описа на ЧСИ С.Я., поради погасяване по давност на вземанията по изпълнителен лист от 17.09.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 9122/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав. На основание чл.

78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата ЕЛ. Д. Д., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон. За да отхвърли иска районният съд приел, че отмяната на ППВС № 3/1980 г., прогласена с Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, няма обратно действие и в този смисъл давността за главница и лихва по процесния изпълнителен лист била спряна до 26.05.2015 г., респ. след тази дата е започнал да тече нов тригодишен 1 давностен срок, който към момента на принудителното събиране на сумите не е бил изтекъл. Според въззивницата това становище било неправилно.

Съгласно меродавната съдебна практика давността върху вземания - предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.05.2015 г., течала от момента на последното валидно изпълнително действие, тъй като давност в изпълнителния процес течала. Приетото в ППВС № 3/1980 г. тълкуване било отменено и отмяната имала обратно действие. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 23.03.2022 г.

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 5 837.73 лв., при твърдения същата да е събрана принудително и получена без основание от взискателя „Т.С.“ ЕАД по изп. дело № 20138440404307 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, поради погасяване по давност на вземанията по изпълнителен лист от 17.09.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 9122/2013 г. по описа на Софийски районен съд, 88 състав. Претендирана е и законната лихва от завеждане на исковата молба в съда на 31.12.2019 г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражение, че вземанията по 2 изпълнителния лист не са били погасени по давност. Искал е от съда да отхвърли иска.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Като краен резултат въззивният съд го намира за правилно по следните съображения:

От фактическа страна: По делото се установява, че процесният изпълнителен лист от 17.09.2013 г. е издаден по гр.д. № 9122/2013 г. на СРС, 88 състав, въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с която длъжникът – ищец в настоящото производство е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата 2 606.66 лв. – главница за доставена топлинна енергия в периода м. 05.2008 г. – м. 10.2012 г., ведно със законната лихва от 04.06.2013 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 732.30 лв. за периода 01.07.2008 г. – 11.04.2013 г., и 306.95 лв. – разноски по делото. Видно от приложеното гр.д. № 9122/2013 г. на СРС, 88 състав, заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 вр. ал. 7 ГПК (в приложимата редакция) на 26.07.2013 г., и с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК (в редакция преди изменението с ДВ бр. 100/2019 г.) на 10.08.2013 г. заповедта е влязла в сила – чл. 416, пр. 1 ГПК.

Видно от приетия заверен препис от изп. дело № 20138440404307 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, същото е образувано въз основа на изпълнителния лист 17.09.2013 г. по молба на „Т.С.“ ЕАД от 27.11.2013 г., с която е извършено възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. С постановление от 16.01.2014 г. ЧСИ наложил възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот, вписана в АВ – Служба по вписванията – София на 21.01.2014 г. След вписване на възбраната в продължение на две години не са извършвани други изпълнителни действия, а от взискателя не е искано извършване на такива до 02.02.2016 г., когато с молба поискал от ЧСИ да наложи запор върху трудовото възнаграждение на длъжника и да насрочи опис на движими вещи на длъжника. С последваща молба от 10.03.2017 г. взискателят поискал 3 налагане на запор по банковите сметки на длъжника, както и запор на трудовото възнаграждение и/или пенсията на длъжника.

С разпореждане от 08.08.2017 г. ЧСИ наложил запор върху банковите сметки на длъжника в три банки, като запорното съобщение е връчено на „ЦКБ“ АД на 23.08.2017 г. На 28.08.2017 г. третото задължено лице е превело по сметка на ЧСИ сумата 5 837.73 лв. На 30.08.2017 г. съдебният изпълнител наредил плащане на взискателя на сумата 5 157.88 лв. С постановление от 26.09.2017 г. изпълнителното производство е прекратено.

От правна страна: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.

Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл.

116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила 4 разпределение и др. Правилата относно спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).

Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

След постановяване на цитираното тълкувателно решение е налице противоречива практика на ВКС по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. По въпроса е образувано тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент няма постановено решение.

С оглед установените по настоящото дело факти обаче, въззивният съд намира този въпрос за неотносим за спора. Установи се, че последното 5 същинско изпълнително действие за събиране на вземанията по изпълнителния лист е от 21.01.2014 г., когато е вписана възбраната върху собствен на длъжника имот. В продължение на повече от две години, считано от 21.01.2014 г. по изпълнителното дело не са извършвани същински изпълнителни действия, а от взискателя не са сочени изпълнителни способи, поради което с изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 21.01.2016 г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, без за това да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. От 21.04.2014 г. е започнал да тече нов давностен срок за вземанията по изпълнителния лист.

Настоящият въззивен състав намира, че по отношение на вземане, за което е налице издадена заповед за изпълнение, влязла в сила в хипотезата на чл. 416, пр. 1 ГПК - поради неподаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД . Същата предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени вземания, вкл. за лихвите. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, както е и в случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал.