Определение № 1458 от 15.05.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1458 гр. Пловдив, 15.05.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Мария Анг. Ненова като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно частно гражданско дело № 20255300501075 по описа за 2025 година

Производството е по реда на 274, ал.1, т.2, вр. чл.248, ал.3 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Кредирект“ООД против определение № 2254/17.02.2025г. по гр.д.№ 13227/2024г. на ПдРС, XVI гр.с., с което е оставена без уважение молба с вх. 13227/ 05.02.2024 г., подадена от жалбоподателя, за изменение на постановеното решение № 148 от 13.01.2025 г. по гр. дело № 13227/ 2024 г. на ПРС, XVI гр. с-в, в частта за разноските, чрез неприсъждане на ищеца на разноски за адвокатско възнаграждение на пълномощника му, определено по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА. В частната жалба се сочи, че при постановяване на обжалваното определение на първо място районният съд не е отчел обстоятелството, че уважените с първоинстанционното решение искове са предявени с цел увреждане на дружеството- жалбоподател. Против същото били подадени пет искови молби, с които се целяло в негова тежест да бъдат поставени съдебни разноски в прекомерен размер. Били образувани гр.д.№№ 13220/2024г., 13227/2024г., 13228/2024г., 13229/2024г. и 13222/2024г., с един и същ ищец, представляван от един и същ процесуален представител, с идентичен предмет и съдържание на исковите молби- обстоятелствена част и петитум. Сочи се също така, че присъденото адв.възнаграждение не съответства на критериите за обоснованост и справедливост. Оспорва се наличието на основание за начисляване на ДДС върху адв.възнаграждение.

От въззиваемата В. И. е подаден отговор на частната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна.

ПОС, ХІV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по гр.д.№ 13227/2024г. на ПдРС, XVI гр.с. е образувано по искова молба от В. И. против „Кредирект“ООД, с която са предявени искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД. С постановеното по делото решение № 148/13.01.2025г. първоинстанционният съд е уважил предявените искове и е осъдил ответника да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер от 480 лева с ДДС.

По отношение на твърдението в частната жалба за злоупотреба с право от страна на въззиваемата и пълномощника й, чрез завеждане на пет граждански дела с идентичен предмет, следва да се отбележи, че при справка в интернет сайта на Районен съдгр.Пловдив, настоящият състав на ПОС констатира, че по гр.д.№№ 13220/2024г., 1

13227/2024г., 13228/2024г., 13229/2024г. и 13222/2024г. са предявени искове, правото за които произтича от различни договори, като ответник по две от делата- №№ 13220/24г. и 13229/24г., е „Сити кеш“ООД. Идентичността на исковете не дава основание да се счита, че същите подлежат на разглеждане в едно съдебно производство. Освен това адв.възнаграждение се дължи по всички предявени искове, независимо от това, дали същото ще бъде определено поотделно за всеки от тях или върху сбора от материалните им интереси. Ето защо, съдът намира за неоснователен първия довод в частната жалба.

Минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени в приетата с решение на Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Тази наредба е предмет на разглеждане в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16. В т.1 от това решение е записано следното:“Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат- под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката- да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Следователно СЕС не е констатирал директно противоречие на националната правна уредба с правото на ЕС, а е дал указание във всеки един конкретен случай съдът да извърши преценка относно това, дали приложението на предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004г. минимално възнаграждение би довело до ограничаване на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, т.е. дали това не би довело до недопустимо ограничаване на свободата на договаряне.

По първоинстанционното дело са предявени два обективно съединени иска- първият за прогласяване нищожността на договор за кредит № *** от 17.07.2023г., вземанията по който са в общ размер от 9936 лева, а вторият по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за сумата от 500 лева, претендирана като недължимо платена по същия договор. При приложението на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа и съобразно с материалния интерес по исковете, който е в общ размер от 10436 лева, минималният размер на адв.възнаграждение е в размер от 1339,24 лева. В съответствие с Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С- 427/16 и С- 428/16 съдът не следва да се счита обвързан от предвидените в горепосочената наредба минимални размери на адв.възнаграждение. Преценката относно това, в какъв размер следва да бъде определено адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА, ще следва да се извърши на база на правната и фактическа сложност на спора по делото, като предвидения в наредбата минимален размер на адв.възнаграждение се ползва само като приблизителен ориентир.

Както се сочи и в мотивите към Определение № 638 от 18.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 757/2023 г., I т. о., ТК „Постоянната съдебна практика на касационния съд приема, че фактическата и правна сложност на делото, като законоустановен критерий при преценката за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, произтича от извършените от страните процесуални действия, вида на претенцията, обема на събраните доказателства и от подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика“. Спорът по гр.д.№ 13227/2024г. не се отличава с определено ниска фактическа и правна сложност, като този извод не се влияе от факта, че пълномощникът на въззиваемата е изготвил и други идентични искови молби и е водил дела с идентичен предмет. Определеният, съобразно със сбора от материалния интерес по двата иска, а не поотделно за всеки иск, минимален размер на адв.възнаграждение надхвърля повече от три пъти този, определен от 2 първоинстанционния съд. Ето защо, настоящият състав на ПОС намира, че така определеното адв.възнаграждение не може да се приеме за прекомерно.

Предоставената правна помощ по чл.38 от ЗА е безплатна за клиента, но не и за самия адвокат, тъй като на него се дължи възнаграждение, определено от съда в тежест на насрещната страна, и доколкото адвокатът е задължено лице по ЗДДС, то той следва да внесе в приход на Държавата дължимия данък. В случай, че към определеното възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА не бъде добавен дължимия ДДС, то и при това положение данъкът ще е дължим, но в размер от 20% върху адв.възнаграждение, без ДДС.

Както се сочи и в мотивите към Определение № 82/18.02.2020г. по ч.т.д. № 104/2020г. на ВКС, І т.о., „При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.38, ал.2 ЗА във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. следва да включва ДДС.

Съгласно разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Предвид посочената правна норма, върху минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката, включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Предоставените от процесуалния представител – адвокат правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е определено от съда по предвидения в чл.38, ал.2 ЗА ред“. В този смисъл са и цитираните в същия съдебен акт Определение № 521/25.10.2017 г. по ч.т.д. № 1225/2017 г. на ВКС, I т.о., Определение № 306/06.06.2017 г. по ч.т.д. № 2559/2016 г. на ВКС, I т.о., Определение № 699/18.12.2018 г. по ч.т.д. № 2908/2018 г. на ВКС, II т.о., както и много други. Безспорно е, че пълномощникът на въззиваемата е регистриран по ЗДДС. Ето защо, частната жалба ще следва да бъде оставена изцяло без уважение.

Предвид гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „Кредирект“ЕООД частна жалба против определение № 2254/17.02.2025г. по гр.д.№ 13227/2024г. на ПдРС, XVI гр.с., с което е оставена без уважение молба с вх. 13227/ 05.02.2024 г., подадена от жалбоподателя, за изменение на постановеното решение № 148 от 13.01.2025 г. по гр. дело № 13227/ 2024 г. на ПРС, XVI гр. с-в, в частта за разноските, чрез неприсъждане на ищеца на разноски за адвокатско възнаграждение на пълномощника му, определено по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3