Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1715 от 03.02.2025, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 8654/2024
Вид
Решение № 1715
Подписан
03.02.2025
Състав
ИНА МИЛЧЕВА ГЕНЖОВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.214 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 2 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл. 25, ал. 2 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл. 3 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл. 8 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл. 9, ал. 1 · Закон за данък върху добавената стойност
  • чл.22 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.23 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 5 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал. 1, предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.10, ал.1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл.21, ал.1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 1715 гр. София, 03.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110108654 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Предявени са от И. К. Д. , чрез адв. М., срещу „..“ ЕООД при условията на обективно кумулативно съединяване установителен иск по чл. 26, ал. 1, предл.

1 ЗЗД за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит № ../27.01.2020 г., както и частичен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, чието увеличение до пълния заявен размер от 2414,98 лева е допуснато с протоколно определение от 04.11.2024г.

Ищецът твърди, че на 27.01.2020 г. сключил с ответника договор за предоставяне на потребителски кредит № .., по силата на който му била предоставена в заем сума в размер на 3500 лв., при уговорен 12 месечен срок за погасяване на заема, при ГЛП от 23% и ГПР от 49,11%. На 26.04.2020г. между страните бил сключен анекс, с който била отпусната допълнително сумата от 800 лева. Съгласно чл. 5 от договора, задължението по кредита се обезпечавало с предоставено от „Ф.” обезпечение в полза на кредитодателя.

Ищецът сочи, че му била начислена и такса за обезпечение с поръчителство – услуга, предоставяна от партньор на „..“ ЕООД в размер на 2695 лева. Твърди, че е погасил задълженията си по кредита. Излага съображения за 1 недействителност на процесния договор за кредит, в който не били посочени дължимите вноски по договора за поръчителство, както и че сключването на договора за гаранция представлявало задължително условие за предоставяне на кредит. Сочи, че не е подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му е бил предоставян.

Счита процесния договор за кредит за недействителен поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в същия липсвала информация относно механизма на формиране на ГПР и общата стойност на дълга. Твърди, че посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния, както и че същият надхвърлял законоустановения максимум в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка, поддържа че кредитодателят е ограничил възможността му да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Счита, че дължимото възнаграждение по договора за поръчителство представлявало разход, който следва да бъде съобразен при формиране на ГПР. Навежда доводи за неравноправност на клаузата по чл. 5 от договора за кредит. Ето защо моли съда да прогласи нищожността на клаузата по чл. 5, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на поръчителство от „Ф.”. Претендира осъждането на ответника за сумата от 5 лв. - частична претенция от общия дълг на стойност 2695 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за кредит, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрисконсулт ., е подал отговор на исковата молба. Взема становище за неоснователност на предявените искове. Потвърждава наличието на облигационно отношение с ищеца по процесния договор за кредит. Твърди, че съгласно чл. 5 от същия, ищецът е бил длъжен да даде подходящо обезпечение за изпълнението на задълженията му по договора, като същият е избрал поръчителство от „Ф.”.

Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на процесния договор, за което излага подробни съображения. Сочи, че възнаграждението, което ищецът се е задължил да заплати в полза на трето лице не следва да бъде включено при формирането на разходите по кредита. Поддържа, че договорът съдържа необходимите реквизити съгласно законовите изисквания.

Твърди, че на ищеца са били предоставени различни възможности за обезпечение на задълженията по договора, като същият сам е избрал сключването на договор за поръчителство с „Ф.”. Оспорва твърденията на 2 ищеца, че сключването на договор за гаранция представлявало задължително условие за възникване на кредитното правоотношение. Сочи, че клаузата по чл. 5 от договора е индивидуално договорена, съобразно избора на потребителя. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.

Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

С определение от 29.07.2024г. са обявени за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелствата: 1/ наличието на сключен помежду им договор за предоставяне на потребителски кредит № ...2020 г., задълженията по който са погасени от кредитополучателя; 2/ постигната между страните уговорка, че изпълнението на задълженията по кредита ще бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство от трето лице; 3/ изплащането на възнаграждението на поръчителя за предоставената гаранция ведно с погасителната вноска по кредита, което се установява и от представените по делото доказателства. Въз основа на сключения договор за предоставяне на потребителски кредит № ...2020г., ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 3500 лева, като така възникналото правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.5 от сключения между страните договор за кредит изпълнението на задълженията по същия се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф.”“, като въз основа на посочената клауза е сключен договор за гаранция (поръчителство) между ищеца и „Ф.”, като е уговорено възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 2695 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка.

Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за 3 потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „ Ф . ” е посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му.

Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно от представения договор за потребителски кредит със същия е уговорено, че след като се избере обезпечението на кредита да е чрез поръчителство от „Ф.”, обезпечението не може да се отмени, нито от получателя, нито от лицето, предоставило обезпечението, като заплащането на възнаграждението е уговорено във фиксиран размер от 2695 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит. Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая, ако към параметрите на договора се включи и таксата към дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер многократно надвишаващ установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер, имайки предвид, че размерът на заемната сума е 3500 лева, а размерът на възнаграждението 2695 лева, което е над 75 % от главницата.

Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

4

По изложените мотиви съдът приема, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща такса за обезпечение с поръчителство от партньор на „..“ ЕООД, е нищожна.

От кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 5874,45 лева по договора за кредит, с което е погасил 2414,98 лева за допълнително избрана услуга към Ф..

Вещото лице е установило, че сумата е преведена от „..“ на „Ф.” с 9 броя превода. Доколкото по делото се установи нищожност на уговорката, предвиждаща такса за обезпечение с поръчителство от партньор „..“ ЕООД е нищожна, като заплащането на таксата е извършвано по сметка на ответника, то същият е получил сумата без правно основание, като е неотносимо дали същата е останала в неговия патримониум.

Основателен е и предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от 2414,98 лева, съобразно допуснатото увеличение по реда на чл.214 ГПК в о.с.з. на 04.11.2024г.

При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в общ размер на 504,40 лева.

Пълномощникът на ищеца адв. Д. М. е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена на ищцата безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие адв. М. е предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В такива случаи съдът осъжда другата страна да заплати възнаграждението на съответния адвокат. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ урежда, че минимално възнаграждение следва да се определя по отделно за всеки от исковете. В конкретния случай по делото са предявени два обективно съединени иска, като делото е с ниска фактическа и правна сложност.

Настоящият състав намира, че буквалното тълкуване на чл. 2, ал. 5 НМРАВ не следва да намира приложение при обективно съединени обуславящи и обусловени искове(доколкото по главния иск се твърди нищожност на посочената клауза, връщането на платени суми по която е предмет на съединения осъдителен иск) при дела с предмет ниска фактическа и правна 5 сложност на делото при определяне размера на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗАДв., поради което следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 540 лева. Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.

Съдът намира, че с оглед актуалната практиката на ВКС, която и настоящият състав споделя (Определение № 917 от 2.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1323/2023 г., IV г. о., ГК, без да е необходимо да се преповтарят подробните мотиви), не следва да се присъжда ДДС върху размера на адвокатското възнаграждение, което ответната страна е осъдена да заплати на основание чл.