Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1607 от 17.03.2025, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 4001/2023
Вид
Решение № 1607
Подписан
17.03.2025
В сила
17.03.2025
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Ивета Антонова, Йоана Красимирова Кацарска

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1607 гр. София, 17.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100504001 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение от 06.12.2022 г., постановено по гр. д. № 52031/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 36-ти състав, е отхвърлен предявеният от М. В. Н. срещу „МП21-ИНФРАСТРУКТУРА“ ЕООД и Т. Н. П., пасивно субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за продажба на дружествени дялове от капитала на „МП21-ИНФРАСТРУКТУРА“ ЕООД, сключен на 09.02.2017 г., поради противоречие с добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на престациите по договора.

Със същото решение ищцата М. В. Н. е осъдена да заплати на ответницата Т. Н. П., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1500,00 лв., представляваща направените разноски в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца – М. В. Н., чрез процесуалния си представител – адв. Цв. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.

Поддържа, че при така приетият непълен доклад и без събиране на относими и допустими доказателства по делото, е настъпила естествената последица състояща се в неправилно установена фактическа обстановка, която не отговаря на фактите в тяхната съвкупност и комплексност. Счита, че първоинстанционният не е изследвал в дълбочина каква е истинската воля на прехвърлителя и без да се произнася по доводите за фиктивност на тази сделка, наведени с исковата молба, а вместо това съдът е изследвал факти и обстоятелства относно прехвърлянето на дружествени дялове на „МП21-ИНФРАСТРУКТУРА“ ЕООД между майката на ответницата и сестрата на В.А.Н. за периоди от 2009 г. и 2013 г., значително предхождащи процесния период определен в обстоятелствената част на исковата 1 молба. Твърди, че посоченият в договора за продажба на дружествени дялове от 09.02.2017 г. размер, който е бил предмет на продажба, е само номинала на прехвърлените дялове, като зад тези проценти от капитала обаче стои имущество и вещни права на стойност 449 215 лв. към 09.02.2017 г. Твърди още, че в процесния случай и доколкото ищцата твърди, че приобретателката на дружествените дялове не е платила нищо за придобиването им (няма нито едно доказателство за плащане на сумата от 5000 лв.) е налице „практически нулева престация“. Счита, че съдът е следвало да прогласи нищожността вместо да коментира несъществуващо дарствено волеизявление между страните по договора, предвид че няма никакви доказателства и доводи сделката от 09.02.2017 г. да е прикривала дарение и тези мотиви на решението излизат извън предмета на делото. Също така счита, че информация за наличието на задълженията на дружеството към В.А.Н. се съдържа в отговорите на вещото лице при изслушването на ССчЕ на лист трети от протокола от о.с.з. на 05.10.2022 г., където вещото лице описва минимум два начина за осчетоводяване на задължения на дружеството към собственика си. Изтъква, че са необосновани мотивите на първоинстанционният съд, с които не възприема приложения в допълнителното заключение на ССчЕ вариант за определяне на пазарната стойност на 100% от собствения капитал на дружеството в размер на 427 000 лв., с твърдението, че използваният метод бил приложим само и единствено при определяне размера на ликвидационния, но не и на дружествения дял на напускащия съдружник. Моли съда на отмени обжалваното решение и уважи предявения иск, както и да присъди съдебни разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата ответница – Т. Н. П., чрез пълномощника си – адв. Р. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подала в срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Въззиваемият ответник – „МП21-ИНФРАСТРУКТУРА“ ЕООД, в законоустановения двуседмичен срок не е подал отговор на въззивната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Между страните не съществува спор по отношение на обстоятелството, че на 09.02.2017 г. между В.А.Н. – наследодател на ищцата и ответницата Т. Н. П., с чиято майка – 2

М.Х.П., В.Н. е живеел във фактическо съжителство, е сключен Договор за продажба и покупка на дялове от капитала на „МП21-ИНФРАСТРУКТУРА“ ЕООД (л. 33 от делото пред СРС), с нотариална заверка на подписите и съдържанието, по силата на който В.Н. е прехвърлил на Т. П. собствените си 50 дяла от капитала на дружеството, на обща стойност 5000,00 лв., по номиналната им стойност. Съгласно чл. 2 от договора, продажната цена е заплатена напълно и в брой от купувача. Спорът по делото се свежда до действителността на сключената сделка предвид въведеното с исковата молба основание за нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в нееквивалентност на престациите по процесния договор.

Съгласно константната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК , Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК и др. страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Според ТР № 1 от 15.6.2010 г по т. дело № 1/2009 г на ОСГК на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общоустановените нравствено-етични правила на морала. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. Само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес.

Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева.

Предвид изложеното и с оглед ангажираните по делото доказателства, както и с оглед обстоятелството, че преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел и удовлетворяване на значим допустим от закона интерес, настоящият съдебен състав приема, че същите не обуславят извод в поддържаната от ищцата насока за необоснованост на извода на СРС относно липсата на противоречие на оспорената сделка с добрите нрави. Съгласно практиката на ВКС, при прехвърляне на дружествени дялове на съдружник или на трето лице по реда на чл. 129 ТЗ възникват облигационни отношения между продавача и купувача и в правото на напусналия съдружник е да определи цената на дяловете си в дружеството чрез свободно договаряне с купувача. Цената, срещу която съдружник прехвърля дружествения си дял, е предмет на пряко договаряне между продавача и купувача, без да е обвързана от пазарната или балансовата стойност на активите на дружеството към датата на прехвърлянето (в този смисъл Решение № 227 от 29.04.2008 г. на ВКС по търг. д. № 762/2007 г., I о., ТК, Решение № 64 от 9.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 504/2008 г., II т. о., ТК).

В конкретния случай се явява неоснователно наведеното от ищцата възражение, че липсва доказателство за плащане на продажната цена по процесния договор в размер на 5000,00 лв., тъй като е налице нотариално удостоверяване на подписите на страните на процесния 3 договор, в който е изрично посочено, че сумата е изплатена изцяло и в брой от купувача на продавача. Следва да се отбележи, че съпоставката между цената на сделката, срещу която са прехвърлени дружествените дялове със стойността на имуществото на дружеството, не би могла да бъде приета като аргумент в подкрепа на поддържаната от ищцата теза за нееквивалентност на престациите, доколкото законът не въвежда изискване изчисляването на размера на дружествения дял да става на база пазарна цена на активите, а това може да стане само в случай на хипотезата на прекратяване на членственото правоотношение , когато наличните активи ще бъдат осребрени по тяхната пазарна стойност и на всеки съдружник ще се изплати съответствуващия му се ликвидационен дял – арг. чл. 125, ал. 3 ТЗ. Следва да се има предвид още, че понятията дружествен дял и ликвидационен дял са различни, както са различни (по размер и начин на определяне) и имуществените последици на прекратилия участието си в дружеството съдружник и този, който е съдружник в дружество, обявено в ликвидация, макар че и в двата случая при определяне размера на имуществените последици броят на дяловете ще е от значение. Различно ще е положението и на съдружник, който продава (прехвърля) дружествения си дял - в този случай цената се определя свободно по договаряне и не е необходимо нито изготвяне на междинен баланс, нито определяне на размера на дружествените дялове да става по пазарни цени, а това означава, че в различните хипотези правните и имуществените последици на съдружника не могат да се поставят под един знаменател (в този смисъл Решение № 64 от 9.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 504/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 206 от 6.08.2018 г. на ВКС по т. д. № 1108/2017 г., II т. о., ТК).

В допълнение на изложението следва да се отбележи, че преценката за нееквивалентността на престациите не се ограничава единствено до тяхното количествено сравнение, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по конкретното дело, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително – близки родствени връзки, отношения на привързаност и грижи между продавача и купувача, интересите на прехвърлителя и мотивите да сключи договора. и грижи между продавача и купувача, интересите на прехвърлителя и мотивите да сключи договора (в този смисъл Определение № 50130 от 27.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3101/2022 г., IV г. о., ГК). По делото не е спорно обстоятелството, че към момента на сключването на процесния договор, В.Н. е съжителствал на съпружески начала с майката на ответницата Т.