Решение № 41 от 06.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. София, 06.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20251100502698 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Н. К. И., чрез адв. Д. С., срещу решение № 18856/16.11.2023г., постановено по гр.дело № 63367/2022г. по описа на СРС, 72-и състав, в частта, в която по предявените от ищеца „Топлофикация София” ЕАД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.

150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено, че ответникът И. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата 552.78 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия през периода от 01.04.2019г. до 30.06.2020г. в топлоснабден имот – ап. № 33, находящ се в гр. ****, с аб. № 197115, ИД № 171605, ведно със законната лихва от 19.05.2022г. до окончателното плащане, сумата 91.07 лева – мораторна лихва за периода от 15.09.2019г. до 29.04.2022г., и сумата 23.71 лева – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.04.2019г. до 30.06.2020г., ведно със законната лихва от 19.05.2022г. до окончателното изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 26456/2022г. по описа на СРС, 72-и състав, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

Жалбоподателят излага доводи за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение в обжалваната част - заповедта по чл. 410 ГПК била нищожна по съображенията, изложени във възражението по чл. 414 ГПК. На следващо място твърди неправилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част, 1 поради нарушения на обективни закони на Земята – закон на Нютон-Рихман, втори закон на термодинамиката и др., нарушения на процесуалния закон – чл. 235 ГПК, вр. чл. 192а АПК, вр. т. 42 от Решение от 24.11.2022г. по дело С-289/21г. на съда на СЕС, нарушения на материалния закон и необоснованост. СРС не приложил задължителна практика на ВАС - решение от 25.11.2021г. по адм. дело № 13271/2017г., ВАС и на решение по адм. дело № 14350/2019г., ВАС, с които били отменени разпоредби от Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването и постановеното Решение от 24.11.2022г. по дело С-289/21г. на съда на СЕС. СРС не зачел основни принципи на правото, не изпълнил вмененото му от закона задължение служебно да прилага правото на ЕС, което довело до постановяването на незаконсъобразно решение – позовава се на решения на СЕС. Страните не били обвързани от валидна облигация – конструкцията по чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, нито договорна. Същата била скрепена с насилие и нищожна съгласно общностното право.

Неправилно било кредитирано заключението на СТЕ, което било необосновано и не било съобразено с основни физични закони, вещото лице се произнесло по правни въпроси от компетентността на съда. Неправилно било кредитирано заключението на ССчЕ, без да съобрази, че цената не била пазарна, фактури не фигурирали в НАП. В жалбата са изложени подробни съображения. Възразява за недължимост на лихви върху неликвидни суми. Иска въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявените срещу ответника И. установителни искове. Претендира разноски. Адв. С. претендира възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД не е депозирала писмен отговор.

Третото лице-помагач на страната на ищеца „Нелбо“ АД не заявява становище по жалбата.

Решението не е обжалвано в частта, в която предявените искове срещу ответника И. са отхвърлени, поради което в същата част е влязло в законна сила.

Предмет на разглеждане в настоящото производство е и частна жалба на ответника Н. К. И. срещу определение № 51388/18.12.2024г. по гр.д. № 63367/2022г. по описа на СРС, 72-и състав, с което молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските е оставена без уважение.

С частната жалба са наведени оплаквания, че СРС не съобразил, че исканите от ищеца експертизи били изготвени по отменена като незаконосъобразна методика и по поставени от ищеца и неотносими към спора задачи. На КРБ противоречала разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК – налице била положителна дискриминация в полза на общински и държавни учреждения. Моли за отмяна на обжалваното определение и изменение на решението в частта за разноските.

2

Ищецът „Топлофикация неоснователна.

София“

ЕАД оспорва частната жалба като

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Възраженията на ответника за нищожност на издадената заповед по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 26456/2022г. по описа на СРС, 72-и състав са неоснователни.

Заповедта по чл. 410 ГПК би била нищожна, ако е издадена от некомпетентен орган и не в предписаната в закона писмена форма. В разглеждания казус заповедта за изпълнение е издадена от съд, в пределите на правораздавателната му власт, в законен състав. Съдът в установената в закона писмена форма е издал заповед по чл. 410 ГПК с установеното от нормата на чл. 412 ГПК съдържание, предвид на което издадената по ч.гр.д. № 26456/2022г. по описа на СРС, 72-и състав заповед по чл. 410 ГПК представлява валиден акт на съда, издаден в законовоустановената писмена форма.

Възраженията, основани на неспазване на общностното право са такива по съществото на спора и не биха могли да доведат до нищожност на заповедта по чл. 410 ГПК, респ. до недопустимост на производството по установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК.

По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното:

Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия, респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл. 155 ЗЕ. От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – договор за продажба на държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на Наредбата за държавните имоти от 17.04.1991г., писмо на СО, район Връбница от 25.11.2012г. за идентичност на адресите, писмо на МО от 10.05.2014г. и молба на ответника до ДСК за жилищно кредитиране, се установява, че ответникът Н. К. И. бил носител на правото на собственост върху процесния апартамент № 33, находящ се в гр. ****. Същото обстоятелство не е оспорено от ответника в нито един етап от развитието на производстото по делото. По делото от третото лице помагач „Нелбо“ АД са представени талони за отчет от 11.05.2019г., 16.05.2020г. и от 05.01.2021г. за топлоснабдения имот, неоспорен от страните, в които ответникът И., е положил подпис като клиент /потребител/. Подписаните от ответника И. документи за отчет се ползват с формалната доказателствена сила по чл. 180 ГПК, а именно че изявленията, в т.ч. че е потребител /клиент/ на топлинна енергия, изхождат именно от него.

3

Страните по делото не спорят и от представените по делото писмени доказателства, в т.ч. протокол от общо събрание на етажните собственици от 11.09.2002г., договор от 23.09.2002г., сключен между ФДР и етажните собственици от адрес гр. София, ж.к. „****, вх. А, Б и В, извлечение от сметка за аб. № 197115/4000182125, съобщения към фактури, изравнителни сметки, документи за отчет и заключение на изслушана по делото СТЕ по делото се установява, че сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била топлоснабдена.

Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото писмени доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответникът Н. К. И., в качеството си на собственик на топлоснабдения имот – апартамент № 33, находящ се в гр. София, ж.к. „****, вх. Б, през процесния период бил потребител на доставяната в имота топлинна енергия. Предвид цитирания по-горе законов текст ответникът Н. К. И., като собственик на топлоснабдения имот, бил обвързан по силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната до собствения му имот топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от негова страна, че желае да закупува доставяната в имота от ищеца „Топлофикация София” ЕАД топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът И. да се възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.

Предвид изложеното между страните за процесния период бил сключен действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Неоснователни са възраженията на ответника, че били нарушени разпоредбите на директиви на Европейската общност, ЕСПЧОС или Конституцията на Република България.

При доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделен обект може да откаже 4 заплащането на доставено против волята му централно отопление в собствения му обект, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В този смисъл и ТР 2 от 25.05.2017г., постановено по тълк.д. № 2/2016г. ОСГК на ВКС приема, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. По делото не се твърди и не се установява направен отказ по надлежния ред за доставяне на услугите на ищеца в етажната собственост и прекратяване на топлоподаването и съответно горещо водоснабдяване, предвид на което не е налице противоречие с Директива 2011/83/ЕС.

Нормите на чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги - отменена и сегашния чл. 9 от Директива 2012/27 относно енергийната ефективност предвиждат, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат потребената енергия, когато това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия. Видно е, че условността на посочените норми не дава възможност да им се признае изначално директен ефект, тъй като не са в достатъчна степен ясни и безусловни. Същите предоставят възможност на държавата за преценка дали да въведе конкретно изискване. Поради това нормите на цитираните директиви не намират директно приложение. Те оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях.