Определение № 676 от 21.12.2022, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 676 гр. София, 16.12.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Касационно търговско дело № 20228002902323 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерския съвет на Република България, представляван от министъра на енергетиката, чрез пълномощника му П.Й против решение № 349 от 27.05.2022 г. по т.д.№ 1044/2021 г. на Софийския апелативен съд т.о., 5 състав, с което е потвърдено решение № 261153 от 21.07.2021 г. по т.д. № 1403/2020 г. на Софийския градски съд, т.о., 12 състав. Със споменатото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Министерския съвет, представляван от министъра на енергетиката срещу „Латит“ООД, гр. София иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 61, ал.1 от Закона за подземните богатства за установяване на съществуването на вземания за концесионни възнаграждения, дължими за периода от 31.07.2013 г. до 31.03.2017 г. в размер на 52 020 лева, по договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства от 16.08.2011 г., както и за законната лихва върху тази сума от 4.05.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 6.12.2017 г. по гр.д.№ 28433/2017 г. по описа на Софийския районен съд.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, касаещи преценката на събраните по делото доказателства - основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че съдът не е преценил правилно събраните доказателства и е приложил неправилно материалния закон – нормата на чл. 61 от Закона за подземните богатства, поради което е достигнал до неправилни изводи при тълкуването на установени по делото безспорни между страните факти. Изложено е, че въззивният съд не е съобразил, че още през 2012 г. е било налице влязло в сила отрицателно решение по ОВОС, като още тогава концесионерът е знаел, че не може да осъществява добив от находището, но въпреки това не е предприел мерки за провеждане на нова процедура по ОВОС или за подаване на заявление за прекратяване на концесионния 1 договор. Поддържа се, че е недопустимо ответникът да черпи права от своето недобросъвестно поведение, като не изпълнява концесионния договор по причини, за които самият той отговаря. Изложено е, че минималното годишно концесионно възнаграждение, уговорено в клаузата на чл. 17, ал. 4 от договора, в размер на 9000 лева, определено на база 30 000 тона добита суровина, не зависи от действителното наличие на добив и от неговия размер, дължи се независимо от крайния финансов резултат от дейността на концесионера и се внася от него на две вноски, за всеки отчетен период (от 1 януари до 30 юни и от 1 юли до 31 декември) в срок от тридесет дни след изтичане на съответното шестмесечие по посочена от концедента сметка. Посочено е, че до предявяването на исковете по делото на 04.05.2017 г. концесионерът - „Латит“ООД не се е възползвал от правото по чл. 34 от концесионния договор да поиска спиране на неговото действие, или прекратяването му на основание чл.

36, т. 2 от него, поради обективна невъзможност за осъществяване на дейностите по предоставената концесия, поради което, с решение на Министерския съвет № 14 от 10.01.2020 г., концесионният договор за добив от находище „Караново“ е бил прекратен едностранно поради неизпълнение на задълженията на концесионера, подробно описани в него, в това число и процесните задължения за заплащане на концесионно възнаграждение.

Изложено е, че в договора от 16.08.2011 г., не е предвидено освобождаване на концесионера от задължението за заплащане на концесионно възнаграждение в случай че не е предприел действия за получаване на положително решение по ОВОС, което е задължително условие за започването на добив от находището. С позоваване по аргумент a contrario на разпоредбата на чл. 61, ал. 6 от ЗПБ в редакцията до изм. обн. в ДВ, бр. 79 от 2020 г., касаторът поддържа, че доколкото в случая не са налице изрично предвидените в нея хипотези на освобождаване на концесионера от задължението за заплащане на концесионно плащане или за неговото намаляване до 50% за период до 5 години, неосъществяването на добив, поради липсата на положително решение за ОВОС не обуславя извод за недължимост на възнаграждението в уговорения минимален размер. Наведен е довод, че въззивният съд не е съобразил и установеното от заключението на съдебно-счетоводната експертиза осчетоводяване от страна на концесионера на фактурите, издадени от концедента за вземанията, представляващи възнаграждение по концесионния договор. Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на решението и за неговата отмяна, като резултат от произнасяне по съществото на инвокираните оплаквания.

В изложението на основанията за достъп до касация по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са формулирани следните въпроси, които касаторът счита за относими към хипотезата на чл.

280, ал. 1, т. 3, поради значението им за точното прилагане на закона, и за развитието на правото, както и към ал. 2 от ГПК, а именно следните :

1. Дължи ли се минимално концесионно плащане на основание чл. 61 от Закона за подземните богатства (в редакцията му до изм., обн. в ДВ, бр. 79 от 2020 г.) и Наредбата за принципите и методиката за определяне на концесионно възнаграждение по реда на ЗПБ във всички случаи след влизане в сила на концесионния договор и при неосъществяване на добив от находището? ;

2

2. Дължи ли се концесионно плащане по влязъл в сила и действащ концесионен договор за добив на подземни богатства, съгласно чл. 61 от ЗПБ, в случай че от находището не се извършва добив на подземни богатства, поради липса на предпоставки, уговорени в концесионния договор за започване на добив от находището, чието реализиране е право и задължение на концесионера - да проведе процедура по Закона за опазване на околната среда и да получи положително решение по ОВОС за реализиране на инвестиционното намерение на концесионера за добив?

Изложено е, че понастоящем не е формирана практика на Върховния касационен съд по дела във връзка с дължимостта на концесионни плащания за период, през който концесионният договор за добив на подземни богатства е влязъл в сила, но такъв не се осъществява по причини, които зависят изцяло от волята на концесионера, каквото, според касатора е задължението му да се снабди с положително решение по ОВОС или да измени предназначението на земите за целите на осъществяване на добив от находището. Поддържа се, че от една страна Законът за подземните богатства в приложимата му към конкретния спор редакция е непълен, а от друга- липсва съдебна практика по формулираните от касатора въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение.

Изложено е, че в нормата на чл. 61 от ЗПБ, която регламентира задължението на концесионера за заплащане на концесионното възнаграждение не е изрично уреден въпросът дали такова се дължи за периода от действието на договора, когато не се осъществява добив от находището. Наведен е довод, че в чл. 61, ал. 6 от ЗПБ (в редакцията до изм. бр. 79 от 2020 г., сега - ал. 8), изрично са предвидени само две хипотези, при които с решение на концедента, концесионерът може да бъде освободен от заплащане на концесионно плащане или размерът на дължимото такова може да бъде намален до 50% за период до 5 години, нито една от които не е налице в случая по настоящото дело. Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, поради прилагане на закона в смисъл, противоположен на този, който следва от нормата на чл. 61, ал. 1 от ЗПБ, която регламентира задължението за заплащане на концесионно възнаграждение, както и поради произнасянето му extra legem, изразяващо се в решаване на делото въз основа на несъществуваща правна норма, доколкото в мотивите към въззивното решение не е посочена такава, въз основа, на която съдът е приел, че концесионно възнаграждение не се дължи, ако не се осъществява добив от находището.

Ответникът по касация „Латит“ООД, чрез пълномощника си адв. Б. Р. от САК оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК е оспорено становището на касатора за наличието на влязло в сила отрицателно решение по ОВОС още през 2012 г. Изложено е, че с Решение № БС-35-ПР/16.05.2011 г., Регионалната инспекция по околната среда и водите - Бургас е решила да се извърши ОВОС за инвестиционно предложение „Добив на строителни материали - трахити и псамитови туфи от находище „Караново“, в землището на с. Караново, община Айтос“, с възложител „Латит“ООД, като съгласно представеното по делото становище на нейния директор, процедурата не е приключила и не е бил издаден краен административен акт по нея.

3

Наведен е довод, че поради бездействието на държавния орган, а не на „Латит“ООД, въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция е приел, че неосъществяването на добив на подземни богатства не може да се вмени във вина на концесионера, поради което той не дължи заплащане на концесионно възнаграждение. С позоваване на чл. 71 от ЗПБ, който за неуредените случаи по изпълнението на концесионните договори изрично препраща към Закона за задълженията и договорите, се поддържа, че съдът не е отрекъл задължението за заплащане на концесионно възнаграждение, когато концесионерът по свое субективно усмотрение не осъществява добив, а само в хипотезата, при която той е бил възпрепятстван да осъществява такъв по обективна и независеща от него причина, за която не отговаря. Твърди се, че формулираните въпроси не покриват основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като касаторът не е обосновал значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото нормата на чл. 61 от ЗПБ е ясна и непротиворечива. Оспорена е и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение по съображения, че самата необходимост от тълкуване на законовата норма изключва наличието на този порок, тъй като предпоставя допълнителна, самостоятелна правораздавателна дейност на касационната инстанция, едва с оглед резултата от която въззивното решение може да бъде потвърдено или отменено. По тези съображения ответникът по касация счита, че касационната жалба не отговаря на условията за допускане до касационно обжалване, а по съществото си е неоснователна, поради което е направил искане да не бъде допускана до касационен контрол по същество, както и да му бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По делото е установено, че между Министерския съвет, като концедент, представляван от министъра на икономиката, енергетиката и туризма, и „Латит“ООД е бил сключен договор за концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 5 от Закона за подземните богатства на строителни материали – трахити и палмови туфи, представляващи изключителна държавна собственост, от находище „Караново, в землището на с. Караново, община Айтос, Бургаска област, за срок от 25 години, в чл. 17 от който е подробно уговорен размерът на концесионното възнаграждение и начинът на неговото определяне – 7 на сто от средно претеглената продажна цена за съответния период за единица добито подземно богатство, не по-ниска от 0.30 лв./тон, както и минимално годишно концесионно възнаграждение в размер не по-нисък от 9000 лв., определен на база 30 000 тона добита суровина. Според клаузата на чл. 20, ал. 3 от договора, концесионният договор влиза в сила от датата на подписването му от страните, а в чл. 2 от него е предвидено, че добивът на подземните богатства по предмета на договора започва след влизането в сила на 4 положително решение за оценка на въздействието върху околната среда или на решение да не се извършва такава оценка на инвестиционното предложение. С представеното в първоинстанционно производство решение № БЗ-35-ПР/ 16.05.2011 г. на директора на РИОСВ- гр. Бургас е разпоредено да се извърши оценка на въздействието върху околната среда на инвестиционното предложение на „Латит“ООД, предмет на сключения концесионен договор, поради вероятността осъществяването на дейността да окаже отрицателно въздействие върху популациите и природните местообитания на видове, опазвани в защитените зони, находящи се на територията на концесионирания обект, а от писмо от 26.01.2021 г. се установява, че в архива на РИОСВ- гр. Бургас не е открито решение за ОВОС, и директорът на инспекцията не е издавал такъв окончателен административен акт, поради което процедурата по оценката не е приключила. Горната фактическа обстановка, установена от събраните доказателства, е възприета и от въззивния съд, което е видно както от препращането към съобразителната част на първоинстанционното решение, така и от изложените във въззивното решение мотиви, изцяло основани на установените в първоинстанционно производство релевантни за предмета на спора обстоятелства.