Определение № 1788 от 22.06.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1788 гр. София, 22.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Емилия Донкова като разгледа докладваното от Камелия Маринова Касационно гражданско дело № 20228002104640 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Г., чрез пълномощника й адвокат Е. Т. против решение № 892 от 23.06.2022 г., постановено по гр. д. № 1285 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260215 от 18.03.2022 г. по гр. д. № 5042/2020 г. на Районен съд - Пловдив за допускане на съдебна делба на апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** между Т. С. А. и Р. Г.

Г. при права в съсобствеността от по 1/2 ид. ч.

Т. С. А. е подала чрез пълномощника си адвокат К. К. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че Р. Г. Г. и Н. И. Д. са бивши съпрузи, чийто граждански брак е прекратен с решение от 11.01.2002 г., постановено по бр. д. № 678 по описа за 2001 г. на РС - Пловдив, в сила от 27.02.2002 г. Процесният недвижим имот е придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавните имоти (отм.) от 28.02.1995 г. Със споразумение, утвърдено с бракоразводното решение, бившите съпрузи са постигнали съгласие процесното жилище да се предостави за ползване на Р. Г. Г. и да остане в обикновена съсобственост между тях при равни дялове. С договор за дарение Н. И. Д. е прехвърлил на сестра си Т. С. А. 1/2 ид. ч. от процесния имот.

Съдът е констатирал, че спорът се концентрира в релевираното от Р. Г. възражение, че е придобила по давност идеалната част на бившия си съпруг Н. Д..

1

Посочил е, че презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота Представлява владение от момента на установяването си.

След като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл. 79 ЗС.

При такава хипотеза, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Това е така, тъй като общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани.

Направил е извод, че доколкото по силата на споразумението, утвърдено с бракоразводното решение по гр. д. № 678/2001 г. ПРС, бившите съпрузи са се легитимирали като съсобственици при равни права върху процесния недвижим имот, се налага извод, че ответницата е била владелец на своите части и държател на частите на бившия си съпруг.

Следователно в доказателствената тежест на ответницата, релевирала възражението за придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, е да установи, че е манифестирала пред бившия си съпруг, като праводател на ищцата, промяната в намерението си да държи процесните идеални части за него и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност.

Съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели.

И. Н. Д., син на ответницата и праводателят на ищцата, сочи, че родителите му са разделени от 2001 г. и считано от тогава той и майка му са останали да живеят в апартамента и продължават да живеят в него. Майка му плащала разходите и данъците за имота, поддръжката, извършвала ремонтни дейности. Баща му не е имал претенции и възражения, не разполагал с ключ от апартамента. Майка му не се е консултирала с баща му по време на ремонтните дейности. Баща му не посещавал имота, през 2002 г. или 2003 г. заминал за [населено място]. Адресът на баща му бил на въпросния апартамент, същият не си бил сменил адресната регистрация. Свидетелят предавал на баща си постъпвалите на адреса писма. От 2016 г. говорил с баща си за апартамента и че ще му го препише. Удостоверява за среща между него, дядо му и баща му през януари 2020 г., във връзка с възможността баща му да ползва апартамента. Това искане било предадено на майка му, която категорично отказала. Преди януари 2020 г. такива разговори по отношение на апартамента не били водени.

А. Г. Г., брат на ответницата, сочи, че сестра му живее в процесното жилище от 94-95 г. и понастоящем продължава да живее в него. До 2000 г. сестра му живяла в апартамента със 2 съпруга си и детето, а след това е останала да живее там със знанието на съпруга си и без неговото противопоставяне. Посочва, че сестра му е извършвала ремонтни дейности по апартамента - боядисвали, по тоалетната правили ремонти, полилеи, врати, обичайни ремонти в домакинството. Посочва, че ремонтът в тоалетната е правен миналата година.

С. Х. Т., баща на ищцата, посочва, че след развода синът му Н. се е преместил да живее в [населено място]. От както синът му се развел, същият не контактувал с ответницата, според свидетеля по нейна вина. Знае от сина си Н., че пази своята част от апартамента като подарък за сватбата на сина си И.. Посочва, че през годините когато синът му живял в [населено място] е получавал много пъти документи от Община Пловдив, които са му изпращани от сина му И., за да плаща данъци и задължения. Когато прехвърлили партидата се наложило дъщеря му да плати всички задължения. Удостоверява за среща през 2020 г. между него, сина си Н., внука си И. и зет му, на която се е коментирал варианта за осигуряването на стая за живеене на Н. в жилището, който вариант бил отказан от сина му И..

Н. И. Д., брат на ищцата и бивш съпруг на ответницата, посочва, че след развода е поддържал връзка със сина си, на който обещал, че когато се зажени ще му прехвърли своя дял от апартамента. Синът му И. му препращал данъчните задължения, за да ги заплаща. Не чувал и не виждал бившата си съпруга след развода.

Съдът е отчел и приетата по делото приходна квитанция от 28.01.2020 г. за заплатени данък за недвижимия имот и такса битови отпадъци от 2001 г. до 2019 г. от Н. И. Д..

Счел е, че от посочените доказателства не се установяват действия на ответницата, от които да се заключи, че е демонстрирала промяната в намерението си да престане да държи идеалните части на бившия си съпруг за него и да започне да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност, за период повече от 10 години. За да обоснове възражението си за придобивна давност Р. Г. се позовава на обстоятелството, че бившият й съпруг е напуснал семейното жилище през месец май 2000 г. Този факт не е спорен по делото, но в случая същият не следва да бъде ценен, доколкото безспорно се установява, че в последствие бившите съпрузи са установили съсобствеността си върху придобитото по време на брака имущество със споразумението по бракоразводното дело № 678 2001 г. на РС – Пловдив.

Посочил е, че по делото не се установяват действия на ответницата, с които след постановяването на бракоразводното решение да е манифестирала промяна в намерението си да свои идеалните части на бившия си съпруг от имота за себе си, които да са били доведени до неговото знание. Изнесените данни от свидетелите са, че ответницата е заплащала разходи и данъци за имота, разходи за поддръжка и ремонтни дейности.

Сочените от брата на ответницата ремонтни дейности са се изразявали в боядисване, ремонтни в тоалетната, полилеи, врати, обичайни ремонти в домакинството. Коментираните действия не обективират по недвусмислен и явен начин манифестиране на промяна на намерението на ответницата за преобръщането на владението, съответно завладяването на идеалните части на бившия съпруг, за която същият да е узнал. В предвид естеството на сочените действия по заплащане на разходите за поддръжка и текущи ремонти на 3 съсобствения имот, не може да се обоснове категоричен извод за промяната на намерението и своенето на идеалните части на бившия съпруг, доколкото и тази промяна следва да е демонстрирана явно и недвусмислено. Следователно дори Н. И. Д. да е знаел за извършените разходи и ремонти, доколкото се касае за обичайни такива за съсобствената вещ, не би могло да се приеме, че с тях недвусмислено е обективирано намерението на ответницата да завладее неговите идеални части и че същите са били възприети като такива от бившия й съпруг. По отношение заплащането на данъци за имота, задължението за същите произтича от данъчното законодателство и няма правно значение в отношенията между съсобствениците по повод на владението на имота от друг съсобственик, но за пълнота съдът е отбелязал, че недоказано твърдението на ответницата за заплащането на данъците за имота, доколкото се установява, че дължимите от бившия съпруг са заплатени от него с платежно нареждане от 28.01.2020 г.

Съдът е посочил и че по делото няма спор, че бившият съпруг не е посещавал процесния имот, не е разполага с ключ от същия и не е имал искания за заплащане на обезщетение.

Това поведение на бившия съпруг само по себе си обаче не обосновава извод за преобръщането на владението, доколкото определящо за последното е обективирането на промяната в субективното намерение на ответницата да свои частта на бившия си съпруг.

Съсобственикът, като владелец на своите идеални части и държател на идеалните части на другия съсобственик, който претендира правото на собственост върху последните по силата на придобивна давност, следва да установи както упражняване на фактическа власт, така и намерение за своене на вещта, а не другият съсобственикът да доказва, че е владял своите идеални части от имота за себе си. В аспекта на изложеното е неоснователно възражението в жалбата, че бившият съпруг не е предприел действия за прекъсване започналата да тече давност в ползва на жалбоподателката, доколкото с бракоразводното решение е установена съсобствеността на бившите съпрузи и след това не се установяват действия за преобръщането на държанието във владение от страна на ответницата по отношение на притежаваните от бившия й съпруг идеални части от имота. Така и обстоятелството, че повече от 20 години имотът се е ползвал от жалбоподателката със знанието и без противопоставянето на бившия й съпруг не обосновава преобръщането на държането във владение, тъй като последното не следва да остане скрито, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия. Такива действия не се установяват по настоящото дело, доколкото удостоверените от свидетелите не следва да се ценят като действия, с които ответницата е манифестирала промяната в намерението си. Както се приема в съдебната практика, за да се придобие по давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо намерението за своене да му бъде противопоставено по категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права. След като подобни действия не се установяват по настоящото дело като настъпили преди повече десет години, съобразно нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС, за настоящия казус е неприложима визираната в жалбата съдебна практика, която е постановена при различна фактическа обстановка. За такива действия след да се счита отказът на ответницата през 2020 г. да предостави на бившия си съпруг достъп 4 до имота, но доколкото от тези действия не е бил изтекъл предвиденият в нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок, същите не обосновават придобиването на имота по силата на давностно владение.

Разпечатката съдържа 33 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/0b57710e-4949-4d4d-a4d6-695994b8067c