Решение № 11319 от 11.06.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11319 гр. София, 11.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20231110126280 по описа за 2023 година

Предявени са искове от Б. Ч. П., ЕГН **********, живуща в Кралство Норвегия, гр. .., чрез адв. Р. Ц. А., с адрес за призоваване гр. София, .., за признаване за установено по отношение на „...“ ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.София, .., представлявано от А.А., че ищецът не дължи на ответника сумата от 2573,26 лв., представяща дължима цена за консумирана топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 22.07.2019г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 337,37 лева за периода от 14.09.2017г. до 09.07.2019г., сумата 63,25лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода от 01.06.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва от 22.07.2019 г. до изплащане на вземането, начислени за абонатен № .., за които на 02.10.2019 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 42050/2019 г. по описа на СРС, 163 състав, поради погасяването му с извършено прихващане с вземания на ищеца Б. Ч. П. от кредитора „...“ ЕАД въз основа на договор за прехвърляне на вземане от 20.01.2017г. със „..“ ЕООД, ЕИК ..

В исковата молба се твърди, че ищецът е наследник на Л.К., която е била осъдена да заплати процесните суми на ответното дружество, като в тази връзка е издаден изпълнителен лист. В същото време наведени са доводи, че ищецът е придобил с писмен договор за цесия от 20.01.2017г. вземане на „..“ ЕООД от ответника, а именно 3100.00 лв. /частично от 15 000.00 лв./ обезщетение за ползване през периода от 28.06.2006 г. до 20.01.2017 г. на съоръжения за присъединяване, а именно присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се на адрес гр.София, ...

Отбелязва се, че цесията е съобщена на „...“ ЕАД на 18.04.2023 г. като се цитира входящ номер на уведомлението, като на същата дата ищецът е направил и изявление за прихващане на двете насрещни вземания които имат страните, при което помалкото от тях, а именно вземането на „...“ ЕАД от Б. Ч. П. по изп.лист от 02.10.2019г. по ч.гр.д.№ 42050/2019 г. по описа на СРС, 163 състав, е погасено изцяло.

1

В срока за отговора, ответникът по делото е депозирал такъв, в който изразява становище по допустимостта и основателността на предявения иск.

Ответникът обръща внимание, че с предявения иск се оспорва материалноправната законосъобразно на започналото принудително изпълнение срещу ищеца по изп.дело № ..2021 г. по описа на ЧСИ Б., което било образувано по посочения в исковата молба изпълнителен лист, като в същото време са изложени обстоятелства, касаещи претенция по чл.59 от ЗЗД вр. чл.137, ал.2 от ЗЕ, без да е формиран петитум по нея.

Освен това се поддържа становище, че искът по чл.439, ал.2 от ГПК може да се използва за доказване на вече настъпило прихващане или плащане и не е аналогичен на възражението за прихващане по предявен иск. По съществото на предявения отрицателен установителен иск се твърди, че ответникът не е давал съгласие за извършване на посоченото в исковата молба прихващане, още повече, че процесното вземане, което ищецът заявява, че притежава срещу ответника не е ликвидно и изискуемо. Ответникът оспорва представения договор за цесия като антидатиран и като симулативен, респ. като сключен при нарушение на добрите нрави. Оспорва цедента да е собственик на посочените съоръжения, доколкото не са заприходени като дълготраен актив, нито е било отчетено придобиването им счетоводно. Сочи се, че ответното дружество е изплатило обезщетение за ползване на посочения обект за периода от 26.01.2012г. до 25.01.2017г., като по отношение на него имало формирана сила на присъдено нещо по гр.д. 8950/2018г. на СГС и сумите били събрани по изпълнително дело №194/2019г. на ЧСИ М.Ц.. На самостоятелно основание вземането се оспорва и като погасено по давност за непогасената чрез плащане част. По така изложените съображения от съда се иска да отхвърли предявените искове като присъди на ответника направените от него разноски за юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност ответникът прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

По делото са събрани писмени доказателства, допусната и приета е съдебнотехническа експертиза.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Предявен са отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 от ГПК вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. Чрез иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да установява само факти, възникнали след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, от които факти длъжникът черпи права, изключващи изпълняемото право /например погасяване на правото на принудително изпълнение, поради изтекла давност, плащане, прихващане и др/.

Предмет на производството по чл. 439 ГПК е съществуването на изпълняемото материално право, за което е издаден изпълнителен титул, а не законосъобразността на провежданото изпълнение. Тъй като производството по така предявения иск се характеризира с оспорване на изпълняемото право, правният интерес на ищеца е обусловен от наличието на вземане срещу него, скрепено с изпълнителна сила, независимо дали това вземане се изпълнява или не към датата на предявяване на иска.

Ето защо в тежест на ищеца е да докаже наличието на издаден срещу него изпълнителен титул.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 год. на ВКС по 2 тълк.дело № 2/2020 год., ОСГТК, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. В съобразителната част на Тълкувателното решение е разяснено, че наличието или липсата на ликвидност на активното вземане се изяснява по спора за пасивното вземане, когато изявлението за прихващане е извършено в процеса - т.нар.

„съдебно прихващане“, или когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса - т.нар.„извънсъдебно прихващане“. Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане.

Гореизложеното налага следните изводи по отношение на иска с правно основание чл.439, ал.1 ГПК. За да е допустим същият на основание чл.439, ал.2 ГПК, изявлението за прихващане, на което се позовава длъжникът, следва да е извършено след приключване на съдебното дирене в производството по постановяване на съдебното решение (в случая влизане в сила на заповедта за изпълнение, с която е установено вземането) относно пасивното вземане - т.е. вземането, което принудително се изпълнява /следва да се посочи, че прихващането е материалноправна възможност за защита на длъжника и упражняването й не е ограничено със срок; правото на прихващане не се преклудира и губи и може да бъде упражнено от длъжника във всеки един момент/. Наличието или липсата на активното вземане се проверява в производството по чл.439 ГПК, като при постановено в друго производство влязло в сила решение, с което се установява съществуването на активното вземане, решаващият съд следва да зачете силата на пресъдено нещо на това решение. Независимо от начина на установяване на съществуването на активното вземане и на начина на осъществяване на правото на прихващане - извън процеса или в процеса, правният ефект на изявлението за прихващане настъпва с обратно действие от момента, когато прихващането е могло да се извърши - когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо - в този смисъл решение № 50160 от 24.11.2022 г., постановено по т.д.№ 2248/2019 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК.

В разглеждания случай ищецът оспорва съществуването на задълженията в общ размер на 3097,25 лв., установени с влязла в сила заповед за изпълнение от 21.08.2019 г., издадена по ч.гр.д.№ 42050/2019 г. по описа на СРС, 163 състав, въз основа на която е издадени изпълнителен лист от 02.10.2019г., като се позовава на отправено от нея до ответника изявление за прихващане с рег.индекс П-.. от 18.04.2023 г. - след влизането в сила на посоченото изпълнително основание, с насрещното му вземане по договор за прехвърляне на вземане от 20.01.2017 г., по силата на който Б. Ч. П. е придобила вземане в размер на 3100 лв. на „..“ ЕООД срещу „...“ ЕАД, представляващо част от обезщетение за ползване на основание чл.137, ал.2 ЗЕ на изградено от „..“ ЕООД съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа / присъединителен топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция / на жилищна сграда, находяща се в гр.София, .., за периода от 28.06.2006 г. до 20.01.2017 г. Т.е. релевираната претенция е основана на новонастъпил факт, което съответно обуславя наличието на правен интерес за ищеца да претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.

Страните не спорят, а и от приетите по делото доказателства се установява, че 3 срещу Л.Ив.К. е бил издаден изпълнителен лист от 02.10.2019г. по ч.гр.д.№ 42050/2019 г. по описа на СРС, 163 състав, а ищцата Б. Ч. П., като неин единствен наследник отговаря за задължението в цялост.

От представения по делото договор за цесия от 20.01.2017 г. се установява, че цедентът „..“ ЕООД е прехвърлил на цесионера Б. Ч. П. свое изискуемо вземане срещу „...“ ЕАД в размер на 3100 лв. на „..“ ЕООД срещу „...“ ЕАД, представляващо част от обезщетение за ползване на основание чл.137, ал.2 ЗЕ на изградено от „..“ ЕООД съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа / присъединителен топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция / на жилищна сграда, находяща се в гр.София, .., за периода от 28.06.2006 г. до 20.01.2017 г. Съдът намира възражението на ответника относно действителността на процесния договор за цесия за неоснователно, а и за неотносимо. Валидността на сключения договор за цесия и редовното уведомяване на длъжника за неговото сключване не е относимо към дължимостта на прехвърляното вземане, а би могло да бъде релевирано от него единствено във връзка с твърдения от негова страна за изпълнение на задължението към някоя от страните по договора за цесия и валидността на извършеното плащане за погасяване на вземането срещу длъжника. В настоящия случай ответникът „...“ ЕАД не твърди да е погасила в цялост задълженията си срещу цедента „..“ ЕООД за посочения в договора период 28.06.2006 г. до 20.01.2017 г. Следва да се отбележи във връзка с възраженията за антидатиране на договора с цел да се установи, че двете вземания са съществували към един и същи момент, от една страна, че с прехвърлянето на вземането не се прекъсва давност, нито се променя друг съществен елемент от правоотношението с длъжника, а от друга страна, че от значение за моментът, към който се счита извършено прихващането не е сключването на договора за цесия, а направеното възражение за прихващане. В настоящия случай към момента на сключване на договора за цесия, процесното задължение на ищцата Б. Ч. П. все още не е било възникнало, доколкото заповедта за изпълнение е издадена на 21.08.2019г. срещу нейната майка, а тя е станала длъжник по същото едва след смъртта на Л.К..

Извън изложеното съдът намира, че не се установи оспорването, поради което приема, че договорът за цесия е действителен и същия валидно обвързва страните.

Представеният договор е частен документ, като ищцата като страна по него не оспорва неговата валидност, нито положения от нея подпис, а напротив – с действията си потвърждава волята си за неговото сключване, поради което неоснователно е и възражението за неавтентичност на подписа й.