Решение № 265 от 13.07.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 265 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мина Топузова

Членове:

Валя Рушанова

Татяна Грозданова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора М. Б. Бенчев като разгледа докладваното от Валя Рушанова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200379 по описа за 2023 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. П. С. И. срещу решение № 5/ 07.03.2023г., постановено по внохд № 55/2022г. по описа на Военноапелативен съд.

В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- т. 3 от НПК.

Твърди се, че въззивният съд не е извършил собствен доказателствен анализ, а показанията на двете пострадали са възприети безкритично и без съпоставката им в контекста на цялата доказателствена съвкупност.

Претендира се недопустимост на показанията на родителите на пострадалите, поради производния им характер. Сочи се и тенденциозност в показанията на свидетелите- психолози. Оспорва се и необходимостта от назначаване на последните две тройни СППЕ. Без анализ останали и съществените противоречия в показанията на св. И. и показанията на пострадалите.

Пространно се оспорва причинността между деянието и преживения от пострадалите стрес, довел до напълняването на една от тях. Поставя се и акцент на обстоятелството, че след 2013г. отсъстват данни за друго 1 посегателство над пострадалите от страна на подсъдимия, поради което се сочи, че подсъдимият „ сам се е отказал да продължи извършването на твърдените деяния..“, а това е останало без коментар във въззивния съдебен акт. Подобно- без коментар били оставени и доводите за това, че показанията на свидетелките са копирани.

Като последица от посочените процесуални пороци се претендира неправилно приложение на материалния закон – обвинението срещу подсъдимия било недоказано, съдът неправилно го е признал за виновен, като уважил и предявените граждански искове при неправилно тълкуване на началния момент по чл.114 от ЗЗД.

Справедливостта на наложеното наказание се оспорва по съображения за подценяване значението на констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства.

Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на оправдателна присъда или изменяване на акта и намаляване размера на наложеното наказание, както и размера на уважените граждански искове.

В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подс. И. поддържа касационната жалба и моли за уважаването й.

Подсъдимият И. поддържа заявеното от защитника му.

Представителят на ВКП дава заключение, че съдебният акт е правилен и законосъобразен, при постановяването му са спазени изискванията на процесуалния и материалния закон, а наложеното наказание е съответно както на личността на подсъдимия, така и на тежестта на извършеното от него.

Повереникът на частните обвинители и граждански ищци пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт поради неговата законосъобразност.

Подсъдимият, в последната си дума, заявява, че не е извършил престъплението, в което е обвинен и че „ всичко е нагласено“.

Моли да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното:

Жалбата е частично основателна.

С обжалваното пред ВКС решение по внохд № 55/22г. на Военноапелативен съд изцяло е потвърдена присъда № 6/18.07.22г., постановена по нохд № 61/21г. на Военен съд- Пловдив.

С първоинстанционната присъда, подс. И. е признат за виновен в това, че в периода 25.06.20 13 г. – началото на м. септември 20 13г., при условията на продължавано престъпление, в с. Граф Игнатиево, извършил блудствени действия (подробно описани в диспозитива на обвинителния акт и в диспозитива на присъдата), с цел да възбуди и удовлетвори полово желание 2 без съвкупление по отношение на малолетните, ненавършили 14 години лица, от женски пол – В. И. Б. на 12 години и Р. С. П. на 10 години, заедно и поотделно, поради което на осн. чл. 149, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК му е наложено наказание 6 (шест) години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието.

Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на пострадалите В. Б. и Р. П. обезщетение за причинените им от деянията неимуществени вреди в размер на по 20 000 (двадесет хиляди) лева на всяка от двете ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.

С присъдата Военният съд се е произнесъл по разноските и по веществените доказателства по делото.

По доводите, ангажиращи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК относно допуснати съществени процесуални нарушения.

В обобщен вид съображенията в подкрепа на посоченото касационно основание могат да бъдат отнесени към няколко категории процесуални нарушения – отсъствие на отговор по наведените от защитата възражения по смисъла на чл. 339, ал. 2 от НПК; пороци в процесуалната дейност на съдилищата по събиране, проверка, анализ и оценка на преобладаващата част от свидетелските показания на св. В. Б., Р. П. и на техните родители – св. И. и Е. Б. и св. С. и В. П., както и на показанията на св. С. И. – син на подсъдимия; процесуални недостатъци в дейността по изясняване психичното състояние на двете пострадали, както и естеството, обема и вида на преживените от тях психични страдания.

Преди всичко е необходимо да се посочи, че основната претенция за оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението, не може да бъде удовлетворена от касационната инстанция. ВКС е инстанция по правилното приложение на правото и като такава не разполага с правомощия да да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд разполага единствено с правомощие да провери процесуалната дейност на съда, гарантираща правилното формиране на вътрешното му убеждение при установяване на релевантните обстоятелства. Затова, когато констатира пороци в процесуалната дейност на съдилищата при установяване на значимата за процеса фактология, ВКС може да упражни правомощието си по чл. 354, ал.1, т. 5 от НПК – да върне делото за ново разглеждане, при което, чрез стриктно съблюдаване изискванията на процесуалния закон, да се изгради правилното убеждение относно фактите. За разлика от тази хипотеза на касационен контрол, правомощието по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК - „да отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното производство в предвидените от закона случаи, а в случая по чл. 24, ал.1, т.1 - да оправдае подсъдимия” се реализира, когато инстанциите по същество са установили 3 правилно и законосъобразно фактологията, а тя е била неправилно оценена от правна страна - т.е. когато иначе вярно установените факти указват на това, че „деяние не е извършено или че то не съставлява престъпление”. Така посоченото принципно положение указва на невъзможност да се пристъпи к ъ м директно оправдаване на подсъдимия (така както се претендира в жалбата) от касационния съд, тъй като приетите за установени факти относно извършени от подсъдимия блудствени действия не позволяват заключение за липса на престъпно деяние.

Част от доводите в жалбите не могат да бъдат предмет на обсъждане в касационното решение, тъй като са такива по необоснованост. Такива са съображенията за неправилност на преценката за факта на напълняването на една от пострадалите, като последица от преживения стрес, като в касационната жалба отсъстват доводи поради какви причини тази преценка е погрешна, а единствено се предлага собствена интерпретация на този факт от защитата.

Неоснователно е възражението, че въззивният съд не е дал отговор на доводите на защитата в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК.

Вярно е, че при проверката на присъдата въззивната инстанция напълно е утвърдила установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, като е изложила убедителни съображения защо намира, че същата е правилно установена. Мотивирала е становище за това, че решаващите изводи на военния съд, относно приетите за установени факти по делото и правната им оценка са законосъобразни и обосновани, а обективираното в обжалваната присъда вътрешно убеждение на съда е формирано при спазване изискването за цялостен анализ на събрания доказателствен материал. В тази част въззивният състав е изпълнил и основното си задължение по чл. 339, ал. 2 НПК, обсъждайки направените възражения за допуснати от решаващия съд нарушения по фактите и закона, като отказът да ги приеме за основателни е убедително аргументиран. На всички развити във въззивната жалба оплаквания (които впрочем се поддържат и в касационната жалба) – за недоказаност на обвинението, отдаване на необоснован превес на показанията на двете пострадали и производните показания на техните родители, за наличие на противоречия между тях и показанията на останалите свидетели, за неправилен анализ на изготвените по делото СППЕ и на показанията на св.

С. И. – е даден задълбочен отговор (вж. л. 34 - 38 от внохд № 55/22г. на Военно– апелативния съд). Въззивният съд е съпоставил, анализирал и оценил съобразно действителното му значение, събрания и проверен от първоинстанционния съд доказателствен материал, което му е позволило да постанови решението съобразно изискванията на чл. 14 НПК - по вътрешно убеждение и съобразно закона.

В мотивите на проверяваното решение убедително е защитен извода за процесуално допустима, пълна и безпротиворечива доказателствена основа, на базата на която законосъобразно са обосновани изводите за авторството на деянието и механизма на извършването му. Събраните в хода на 4 първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а в анализа на доказателствените материали не се констатира едностранчивост, тенденциозност и неспазване принципите на формалната логика.

Действително, обвинението, съответно присъдата, се градят основно на показанията на пострадалите св. В. Б. и св. Р. П., при това съвсем без да е било необходимо първоинстационният съд да прибягва до процесуалния механизъм да приобщава дадените от св. Б. показания на досъдебното производство показания по реда на чл. 281, ал. 4 или ал. 5 от НПК. Що се отнася до прочитане показанията на св. П., дадени на досъдебното производство (при това със съгласие на защитата - вж л.140, т.1 от нохд № 61/21г. на Военен съд- Пловдив), предпоставка за това са се явили противоречия относно три факта: дали подсъдимият е сложил една от ръцете си на нейното бедро или на бедрото на св. Б.; дали подсъдимият е използвал оръжие, какво на вид; какво е било съдържанието на заплахата спрямо св. Б. след насочване на оръжието срещу нея. По отношение на всички други обстоятелства, значими за авторството и механизма на деянието, в показанията на св. Б. и П. не само не са констатирани противоречия, но и такива обективно не съществуват. Следователно, при условията на устност, непосредственост и състезателност, двете пострадали последователно и еднопосочно, в детайли, са пресъздали събитията, които са възприели. Нито изтеклият период от време,нито малолетната им възраст по време на извършване на деянието, нито качеството им на пострадали в процеса, са се отразили на степента на достоверност на казаното от тях. С основание въззивният съд е утвърдил извършения от първостепенния съд анализ и оценка на коментираните доказателствени източници, като не само ги е съпоставил помежду им, но и с останалите доказателствени материали.

Информацията, изнесена от пострадалите не просто не е изолирана, но и в най-пълна степен е намерила подкрепа в показанията на техните родители- св.

И. и Е. Б., св. П., св. Н., К., Я., Г.а, В., Б., Ц., М., В., И., М., К. и П.. С решаващо значение за достоверността на заявеното от двете пострадали се явяват заключението на СМЕ на подсъдимия(подкрепяща заявеното от свиделките за анатомичните особености по половия орган на подсъдимия), заключението на СППЕ относно тяхната свидетелска годност и изтеклия период от време, който по никакъв начин не се е отразил на детайлността и последователността на спомените им. Поради това, касационната проверка на атакуваното решение, потвърждаващо присъдата, не констатира въззивната инстанция да е придала на обвинителните доказателства смисъл, какъвто те нямат, така както неоснователно се претендира в касационната жалба.