Решение № 577 от 30.10.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 577 гр. Враца, 29.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

М. Д. Досов

Пламен К. Кучев при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно гражданско дело № 20241400500494 по описа за 2024 година

Въззивното производство е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София против Решение № 49/12.03.2024 г. на Районен съд-Оряхово, постановено по гр. дело № 659/2023 г., в частта му, в която предявените искове от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД-гр.София по чл. 422 ГПК за главница за сумата над 357,76 лв. до 1305,34 лв., както и за договорно възнаграждение в размер на 519,53 лв., дължими на основание ДПК № *** срещу С. В. С., са били отхвърлени.

В жалбата се твърди, че в посочената част решението на районния съд е неправилно.

Жалбоподателят поддържа, че районният съд неправилно е заключил, че ДПК № *** е нищожен, поради което С. В. С. следва да заплати само чистата главница по него.

Посочва, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания.

Счита, че в процесния договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите и е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като страните са уговорили ГПР в размер на 48.93 % и глобален фиксиран размер на годишния лихвен процент от 41.00 %, който отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. На следващо място жалбоподателят счита за неправилно заключението съда, че длъжникът по ДПК № *** не дължи претендираното от дружеството договорно възнаграждение, тъй като в уговореното между страните ГПР не е включено възнаграждение за пакет от допълнителни 1 услуги. Твърди, че в качеството си на кредитор не създава задължение за потребителя при сключване на договор за потребителски кредит, да сключи и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, тъй като тази възможност на клиента се явява опционална и е уредена в разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 4 ЗПК и ал. 2 и ал. 3 на чл. 10а ЗПК.

Поддържа, че в процесния договор за потребителски кредит изрично е посочено, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия, поради което разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР, т.е. дължимото по процесните допълнителни услуги възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че относително осведомен потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, може без затруднение да прецени напълно точно ефекта за него от сключване на договор за потребителски кредит, ведно със споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Изтъква, че в своята съвкупност предоставената от него преддоговорна информация не накърнява способността на потребителя да вземе търговско решение, т.е. не е налице съществено изменение на икономическото му поведение. Счита, че съдът неправилно и незаконосъобразно е направил прихващане на платени суми по договора от дължимата главница. Посочва, че съгласно чл. 26 ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните части. С оглед на всичко гореизложено счита, че процесния договор, както и клаузата за договорна лихва са действителни и че следва да бъдат присъдени дължимите главница и договорно възнаграждение.

Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на исковете за главница и договорна лихва в същата част. Претендира разноски за настоящето производство.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от въззиваемата страна С. В. С., чрез пълномощника й-адв. М. В. М. от АК - Пловдив, е постъпил писмен отговор. Посочва се, че правилно Районен съд – Оряхово е обявил за нищожен процесния договор за потребителски кредит, тъй като последният не отговарял на всички изисквания на чл. 22 ЗПК.

Развиват се доводи, че процесният договор не отговарял на изискванията на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В него била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена възможност и на възнаграждение за поръчителство. Не ставало ясно защо има разлика в процентите на ГЛП и ГПР, доколкото ответната страна заявявала в първоинстанционното производство, че в процента на ГПР не било включено възнаграждението за поръчителство. Договорът бил недействителен поради заобикаляне на 2 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и поради неправилно приложен ГПР. Налице били нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водело до нищожност на целия договор, тъй като чл.11, ал.1, т.10 ЗПК било част от задължителното съдържание на всеки един договор за кредит, съгласно чл. 22 ЗПК , нарушението му водело до нищожност на целия договор за кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по –висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Поради невключването на уговорките за заплащане на разходи в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното отношение. В случая не била налице нито една от двете хипотези – нищожната клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата, определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал.1, т.

10 ЗПК. В случая не била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза за ГПР обуславяла недействителността на целия договор.

Иска се потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Претендират се разноски.

По делото е депозирана и частна жалба от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООДгр.София, чрез юрисконсулт Е. К., срещу против постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение № 302/02.05.2024 г. Счита посоченото определение за неправилно и незаконосъобразно. Неправилни били изводите на първоинстанционния съд, че размерът на разноските не е прекомерен, доколкото същите били определени в съответствие с материалния интерес, броя на предявените искове и фактическата и правна сложност на спора. Счита, че следва да бъдат намалени присъдените разноски, тъй като не било налице нито фактическа, нито правна сложност на делото, които да обосноват адвокатски хонорари в размер на 590,40 лв. за заповедното и исковото производство на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Присъденият размер бил необосновано висок и прекомерен. По делото не били извършвани действия или разходи от страна на длъжника или нейния процесуален представител, които да оправдавали разноски в посочения размер. В решението по делото бил приложен единствено критерият за материалния интерес, но не и този за реално извършените от адвоката действия по защита на ответника. Адвокатският хонорар не следвало да бъде изчисляван и отделно за всеки предявен иск, тъй като се счита, че не можело да става дума за повече от един иск в настощия казус. В случая се претендирала сума, която била в резултат от неизпълнението по процесния договор. Главницата, договореното възнаграждение и лихвите били част от задължението, възникнало на основание сключения договор за потребителски кредит. Цитира се практика на ВКС. В хода на делото не били събрани голям обем доказателства, които следвало да бъдат обсъдени, провело се едно открито съдебно заседание, тоест било безспорно, че нямало никаква фактическа сложност. Следвало да бъде съобразено приетото в Решения на СЕС – Решение 3 от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/2016 и С 428/2016, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04. Счита се, че следва и можело да бъде определено адвокатско възнаграждение под минимума по Наредбата за минималните размери за адвокатски възнаграждения. Цитира се и Решение на СЕС по дело С438/22. Посочва се, че присъждането на адвокатско възнаграждение в полза на ответника по заповедното производство е неоснователно и ощетяващо ищцовата страна. Следвало да се приеме, че в полза на длъжника, на неговия процесуален представител в производството по чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК не се дължали отделно разноски за подаденото възражение по чл. 414 ГПК.

Иска се уважаване на частната жалба и намаляване на разноските, възложени в тежест на ищеца за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника, съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, както и да се приеме, че за заповедното производство разноски не се дължат.

Постъпил е отговор на частна жалба от адв. М. В. М. от АК – Пловдив. Счита се, че постановеното определение е правилно. Съгласно Решение на СЕС по дело С438/22 при определяне на адвокатското възнаграждение, съдът бил органът, който определял неговия размер, като същият следвало да бъде справедлив и обоснован. Цитира се практика на ВКС, както и на окръжни съдилища, засягаща фактическата и правна сложност на делата и определянето на размера на адвокатското възнаграждение. Видно от предоставените по делото доказателства било, че във връзка с издадено от Национална агенция по приходите удостоверение за регистрация по ЗДДС, адв. М. е регистрирано по ЗДДС лице. В цитирани от последния съдебни актове на ВКС се приемало, че при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения за регистрираните по ДДС адвокати, дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията за регистрираните по ДДС адвокати. Предвид посочена правна норма, върху минимално дължимото според Наредба № 1/09.07.2004 г. следвало да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката, съответно адвокатското дружество, включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, пир която адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл. 38, ал.

2 ЗАдв. Във връзка с размера на адвокатското възнаграждение в заповедното производство, се посочва, че е приложима разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Цитира се Определение № 102/14.03.2022 г. по ч.т.д. № 2481/2021 г. на ВКС, I отделение, която давала отговор на относимия за казуса въпрос – приложима при представителство на длъжник в заповедното производство била разпоредбата на чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения по аналогия, съгласно която дължимото възнаграждение на адв. М. е в размер на 400 лв. или 480 лв. с ДДС.

При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 ГПК, при което следва да бъде насрочено 4 открито съдебно заседание за разглеждането й.

Частната жалба също е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С жалбите и отговорите им страните не представят доказателства и не правят доказателствени искания.