Решение № 2549 от 23.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2549 гр. Пловдив, 23.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20245330122264 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от Т. Н. П. срещу „Вива Кредит“ АД. Твърди се сключен договор за кредит от 19.10.2022 г. за заемна сума от 700 лв. Ищецът иска от съда прогласяване нищожността на клауза от договора, а именно чл. 4, ал. 2, която предвижда заплащане на неустойка в размер на 279,45 лв. в случай на неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение по договора.

Счита, че същата противоречи на добрите нрави, заобикаля закона, неравноправна е, нарушава чл. 11 ЗПК.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът намира иска за неоснователен, тъй като не съществува забрана страните да уговарят обезпечение. Счита, че размерът на неустойката не може да я направи изначално нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер, като рискът за кредитора е увеличен. Твърди, че не би сключил договора при липса на уговорките за предоставяне на обезпечение и неустойка, като ищецът е можел да забави сключването на договора, за да си осигури обезпечение, или изобщо да не встъпва в договорни правоотношения, както и да се откаже от договора. По отношение на ГПР твърди, че същият следва да се изчисли към момента на сключване на договора. Моли за отхвърляне на иска и възразява по исканото адвокатско възнаграждение.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 146 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 11 ЗКП. Същите следва 1 да се разгледат при условията на алтернативност, доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното им разглеждане в съответствие с Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. 196/2011г. на I т.о. на ВКС, нито определена поредност.

За основателността на исковете следва е осъществен следният фактически състав – сключен между страните договор за паричен заем, съдържащ клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение, както и такива характеристики на сочената уговорка, които да водят до нейната недействителност.

Установява се от представения от ищеца договор – неговото сключване за сумата в заем от 700 лв. и уговарянето в чл.4, ал.2 на неустойка в размер на 279,45 лв. при непредставяне на договореното в чл.4, ал.1 от договора обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора. В този случай неустойката се дължи разсрочено с погасителните вноски.

Въз основа на така установените уговорки между страните съдът намира, че клаузата на чл.4, ал.2 от договора за заем, предвиждаща неустойка, накърнява добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.

На първо място, следва да се вземе предвид размерът на уговорената неустойка, която съставлява повече от 1/3 от размера на кредита. Този размер следва да се съпостави и с другите условия по договора, а именно - краткия тридневен срок за предоставяне, който прави задължението трудно изпълнимо, разсрочването на неустойката с погасителните вноски.

Краткият срок за изпълнение на задължението от три дни, поставянето на условия, на които обезпеченията да отговарят, както и разсрочването на задължението за неустойка сочат, че същата не е уговорена да обезпечи изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, тъй като изначално е предпоставено трудното му изпълнение. Ето защо за уговорената неустойката липсва функцията да обезпечава изпълнението.

Размерът на неустойката и предмета на задължението, за неизпълнението на което е уговорена, дават основание да се приеме, че клаузата не отговаря на обезщетителната, а и на санкционната функция на неустойката. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили 2 само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя.

Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск. В този смисъл е и нормата на чл.71 от ЗЗД. Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави.

Въз основа на всичко изложено искът е основателен на първото основание и следва да се уважи, като се прогласи нищожността на клаузата. Не следва да се разглеждат останалите основания за нищожност.

При този изход на спора право на разноски има ищецът, който е поискал и доказал разноски в следния размер: 50 лв. за държавна такса и 200 лв. за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА. Такова е уговорено в договора за защита и съдействие. В тази връзка ответникът сочи множество образувани дела между същите страни и данните в Търговския регистър. Тези данни са служебно известни на съда и от тях става ясно, че между същите страни има само две заведени дела в ПРС, което не дава основание за извод за злоупотреба с права. От ТР се установява, че ищецът е управител и едноличен собственик на капитала на търговски дружество, чийто капитал е 150 лв. и от 2022г. няма данни за подаден ГФО. Ето защо не се оборват предпоставките на чл.38 от ЗА.

3

Ниската правна и фактическа сложност на делото не оправдават по-висок размер на хонорара, поради което следва да се определи сумата от 200 лв., която се претендира без ДДС.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г, по предявения от Т. Н. П., ЕГН:**********, с адрес: *** иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, че е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, уговорката в чл.4, ал.2 от сключения между страните Договор за паричен заем № ***/19.10.2022г., която предвижда неустойка при непредставяне на уговорено в договора обезпечение.

ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК: 207343548 да плати на:

Т. Н. П., ЕГН:**********, сумата от 50 лв. – за платена държавна такса;

Адв. С. К. Н., ЕГН:**********, с адрес: ***, на основание чл.38 ЗА , сумата от 200 лв. за адвокатски хонорар.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 4