Решение № 150 от 22.04.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 150 гр. П., 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Ил. Димитрова

Членове:

Албена Г. Палова

Иванина Игн. Иванова при участието на секретаря Стоянка Ст. К.а като разгледа докладваното от Иванина Игн. Иванова Въззивно гражданско дело № 20255200500107 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1299/30.10.2024 г., постановено по гр. д. № 1112/2023г. по описа на Районен съд - П. е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, с адрес: гр. С. бул. „Ген. Н.Г.С.” № 21, да заплати, на основание чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, на П. И. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. П., ул. „П.Б.“ №116, ет.6, ап.11, дължимото му допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 24.03.2020 г. до 24.03.2023 г. в общ размер на 1084,35 лева, както и обезщетение за забава в размер на 117,91 лева, представляващи общ сбор на мораторните лихви върху всяко вземане от възникването му до датата на завеждане на исковата молба в съда /27.03.2023г./ , ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 27.03.2023 г., до окончателното изплащане, като са отхвърлени като неоснователни исковите претенции на П. И. П. за присъждане на главница над присъдената сума от 1084,35 лева до претендирания размер от 2 084,24 лева и за останалия претендиран период, както и иска за обезщетение за забава над присъдената сума от 117,91 лева до претендирания размер от 228,95 лева.

С решението ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” е 1 осъден да заплати на адвокат А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „Р.В.“ № 14 Б, офис 2, сумата от 416 лева адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцовата страна, съразмерно на уважената част от иска, както и е осъден да заплати по сметка на Районен съд П. държавна такса в размер на 100,00 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 182 лева, а ищецът П. И. П. е осъден да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 96 лева.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН).

Решението се обжалва в частта, с която е осъдена ГДИН да заплати на ищеца сумата от общо 1084,35 лева - допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.03.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и обезщетение за забава в размер на 117,91 лева, представляващи общ сбор на мораторните лихви върху всяко вземане от възникването му до датата на завеждане на исковата молба в съда /27.03.2023г./, както и в частта за разноските. Жалбоподателят намира решението в обжалваната му част за неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Съдът стигнал до погрешни изводи, като не съобразил действителната фактическа обстановка и установените по делото обстоятелства, като грубо нарушил принципа на равнопоставеност на страните, както и принципа на безпристрастност и оттам - задължението за пълно и всеобхватно изясняване на фактите преди постановяване на решението. Сочи, че била издадена заповед, предвиждаща заплащане на 30 минути извънреден труд, като единствено за затвора в С. допълнителното заплащано време било в размер на 45 минути. Във всички останали затвори в страната допълнителното време било 30 минути и за процесния период то било заплащано на всички надзиратели. Позовава се на практика по идентични спорове. Намира, че тези допълнителни 30 минути, които от 2019г. работодателят ГДИН заплащал на всеки надзирател, били достатъчни и съответствали на допълнително отработеното време от всеки един от тях при 12 и 24 часови дежурства. Сочи, че съдът неправилно не бил взел под внимание показанията на свидетеля Ф., доколкото бил заинтересован от изхода на делото, тъй като заемал ръководна длъжност в затвора – П., а били кредитирани показанията на свидетеля на ищеца – Б., който според жалбоподателя бил пряко заинтересован от изхода на делото, доколкото също бил предявил иск срещу ответника със същия предмет - гр.д. № 1080/2023 г. по описа на PC-П.. Сочи, че неправилно съдът не бил кредитирал предоставените от ответника видеозаписи, тъй като били оспорени от 2 процесуалния представител на ищеца. Сочи, че не са му давани указания да ангажира специалист със специални познания във връзка с прочитането на тяхното съдържание, с оглед цененето на доказателствената им стойност, като въпреки това съдът приел, че не следва да ги взема предвид, доколкото такова искане не било направено от жалбоподателя. Намира, че посочените видеозаписи потвърждавали показанията на Ф. и опровергавали показанията на свидетеля Б.. Сочи, че районният съд бил приел, че след като служителят се подпишел за сдаване на поста, му оставало да извърви известно разстояние до КПП на затвора, където се намирала стаята за отвод, след което следвало провеждането на отвод до 5 минути и напускане на района на Затвора, тоест не се отричало, че в установения период от време след сдаването на поста, ищецът е бил длъжен физически да присъства на мястото, определено от работодателя. След сдаване на постовете служителите се отправяли към стаята за отвод, за да се съберат и докладват на дежурния надзирател, ако има проблеми, като това били част от всички дейности относно инструктажа, приемане, сдаване на постовете и отвод по чл. 305, 306, 307, 311 и 314 от ПП3ИНЗС, които се зачитали за работно време, съгласно Заповед от 13.05.2019 г. на главния директор на ГДИН. Намира решението за необосновано и неточно, доколкото по делото било установена невъзможността да бъдат дадени цялостни и точни заключения на вещото лице относно изчисляването на отработените от ищеца часове за последното тримесечие. Това се дължало на факта, че краят на исковия период - първото тримесечие на 2023 г. не съвпадал с края на отчетния период, който администрацията на Затвора - П. е отчитала и смятала сумарно. Реално се получавала разлика от осем дни към изчисленията от 23.03.2023 г. до 31.03.2023 г.- период от време, през който служителят може да е бил в компенсация и да не е идвал на работа, или да е извършил смяна със служител от друго отделение за началото на следващия месец, или да е бил болничен.

Това на практика водело до неточности относно изчисленията на вещото лице, които неточности се отразявали и на крайното заключение по експертизата.

Въпреки това, при постановяване на решението, съдът възприел изцяло заключението на вещото лице. Наред с това, първоинстанционният съд бил допуснал противоречие в мотивите си относно приложимата нормативна уредба в случая и по-конкретно по въпроса дали специалните нормативни актове, регламентиращи процесните правоотношения съдържат или не съдържат изрична уредба на труда, положен извън нормативно установеното работно време. Намира, че показанията на свид.Б., че времето за инструктаж, сдаване и предаване на смяната отнемат повече от 30 минути, а именно повече от 1 час, не се подкрепяли от събраните по делото доказателства.

Ищецът следвало да докаже, че за всяко дежурство, дадено в исковия период, всеки път се е налагало да чака да бъде освободен от територията на затвора и 3 то извън рамките на времето за сдаване и освобождаване от наряд. Сочи, че свидетелите и на двете страни потвърдили, че на територията на затвора, след бариерата, имало служебен стол и лавка, където служителите, които идвали сутрин за работа, можели да закусват и пият кафе, след като преминат бариерата, но с това не започвало тяхното работно време. Работното време на служителите започвало съгласно съответните заповеди в 08,15 часа в стаята за развод на наряда. Сочи се разпоредбата на чл. 305, ал. 1 от ППЗИНЗС, според която назначените в наряд се явяват в поделението в определеното за инструктаж време, годни да изпълняват служебните си задължения, като кредитирайки показанията Б., съдът пренебрегнал тази разпоредба. Намира, че идването с 30, 45 или повече минути по-рано на работа не задължавало ответника да плаща допълнителен труд на служителя, след като нямало писмено разпореждане или нормативен акт, който да го задължава да прави това. Намира, че показанията на Б. категорично не кореспондирали с обективната истина, като действията, които ищецът твърдял, че извършва преди и след края на работното време, установено със заповед на началника на затвора, не му били вменени в задължение. Обстоятелството, че служителят, явявайки се по собствена инициатива на работното си място във време, което той самият е определил, не давало основание да се отчита и заплаща извънреден труд. Прави се искане решението в обжалваните части да бъде отменено, като се присъдят и разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение. С жалбата е направено доказателствено искане в съдебното заседание пред въззивната инстанция да бъдат прегледани представените по делото видеофайлове.

В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от процесуалния представител на ищеца– адвокат А. Д., с който същата се оспорва изцяло като неоснователна. Излагат се подробни съображения, във връзка с наведените в жалбата доводи. Набляга се, че съвсем логично било когато противоречията в показанията касаят работното време на служителите, превес да вземат показанията на свидетеля, който имал същото работно време с това на ищеца.

Сочи, че разпитаният свидетел Ф. е бил служител в редовна смяна, като приключвал работа в 16,45 часа, а служителите, работещи в наряд, приключват нарядите си около 21 часа, поради което неговите впечатления относно края на всеки наряд не са преки и непосредствени. Сочи, че първоинстанционният съд в присъствието на двете страни, възпроизвел в съдебно заседание и прегледал предоставените 2 броя дискове, което коствало много време, като било невъзможно да бъде разпознат ищеца - дали изобщо присъства на самия запис. Поради това ищцовата страна оспорила записите, а ответникът не се е възползвал от предоставената законова възможност и не поискал назначаване на видео-техническа експертиза, въпреки дадените 4 указания от съда в този смисъл. От събраните доказателства било установено, че определените в заповедта на началника 30 минути допълнително за всеки наряд са безкрайно недостатъчни, за да бъдат пълноценно извършени всички необходими съпътстващи постовата дейност действия. Оспорват се твърденията на жалбоподателя за наличие на противоречие между възприетата нормативна уредба и постановеното решение, както и на доводите за неправилно възприемане на допълнителната СИЕ, която била приета и неоспорена от страните в последното съдебно заседание. Прави се искане жалбата да бъде отхвърлена, съответно решението да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения, като представя и писмена защита. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Процесуалният представител на въззиваемия поддържа подадения отговор на въззивната жалба по подробно изложените в него съображения, като претендира и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.

С протоколно определение от проведеното на 20.03.2025 г. открито съдебно заседание е оставено без уважение доказателственото искане на въззивната страна за преглеждане на видеофайловете пред въззивната инстанция.

Съдът намира въззивната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата следва да бъде разгледана по същество.

При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно и допустимо, поради което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност по изложените във въззивната жалба съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.