Определение № 3137 от 13.12.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3137 гр. Бургас, 12.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501729 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.

Образувано е по частната жалба на заявителя „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представляван от изпълнителния директор Зорница Банкина, действаща чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Иван Недков против разпореждане № 11230 от 11.10.2024г., издадено по ч.гр.д. № 6618/2024 г. по описа на РС-Бургас, с която е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника К. Ж. Б., ЕГН: **********, за сумата от 2999.46 лв., представляваща платена главница на „Кредисимо“ ЕАД във връзка със сключен помежду им договор за потребителски кредит № 2775987/18.05.2023 г., сумата от 678,93 лв., представляваща въдзнаградителна лихва за периода 20.10.2023 г. – 13.02.2024 г. във връзка със същия договор за потребителски кредит № 2775987/18.05.2023 г., и сумата от 359.10 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 21.10.2023 г. – 29.09.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда на 30.09.2024 г. до окончателното й изплащане, както и направените в заповедното производство разноски за сумата от 130.75 лв.

В частната жалба се изразява недоволно от отхвърлителното разпореждане на първоинстанционния съд, с твърдения за неговата неправилност и незаконосъобразност.

Твърди се, че процесния договор за кредит е сключен от разстояния по реда на ЗПФУР, като се сочи, че потребителят е кандидатствал за кредит, подавайки лично заявление по образец до Ай Ти Еф Груп. Излага се, че след като кандидатстващия длъжник попълни наименованието на кредитния продукт, размера и срока на кредита чрез кандидатстване на 1 сайта на Ай Ти Еф Груп той получава достъп в чекбоксите чрез хиперлинк до преддоговорната информация, в т.ч. пълния текст на кредитната документация, вкл. проекта на договора, Стандартния европейски формуляр и всички декларации, които има право да приеме, декларирайки с електронно изявление чрез маркиране в съответните чекбокси и натискане на бутона „Вземи парите сега“, декларирайки, че се е запознал с всички документи и е проверил въведените данни, като по този начин заявлението за кандидатстване за кредит е изпратено на кредитора. Позовавайки се на цитиран в жалбата съдебна практика жалбоподателят изрично заявява, че не твърди, че заявлението е подписано от длъжника с квалифициран електронен подпис, позовавайки се на нормата на чл. 13 ал. 4, изр. второ от ЗЕДЕП, като счита, че в случая с натискане на бутона „подпиши“ се счита, че кредитополучателя е подписал всяка страница от договора за кредит и ОУ.

Освен това се излага, че получаването от длъжника на сумата с разписка, в която изрично е посочено като основание на превода процесния договор за кредит следва да се счита за признание за неизгоден за него факт за сключване на договора за кредит. На следващо място счита, че заповедният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, след като е констатирал недействителност на процесния договор за кредит. В подкрепа на това становище се цитира Решение на СЕС от 30.06.2002г. по дело С-170/21, в което е посочено, че съдът е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, на която се основава част от предявеното вземане, в която хипотеза може да отхвърли частично заявлението, при условие, че договора може да продължи да действа и без каквито и да е други изменения, допълнения и поправки. Позовава се и на практика на българските съдилища и на разясненията, дадени в ТР 1 от 27.04.2002г. на ОСГТК на ВКС. Моли за отмяна на разпореждането и постановяване на ново, с което да съдът да се произнесе по съществото на заявлението.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за основателна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника К. Ж. Б. платените от поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД на кредитора „Кредисимо“ ЕАД по сключен между длъжника и „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № 2775987/18.05.2023., като вземането на „Ай Тръст“ ЕООД към длъжника е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД съгласно Приложение № 1 от 15.02.2024г. към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.02.2022г, а именно: сумата от 2999.46 лв., представляваща платена главница на 2

„Кредисимо“ ЕАД във връзка със сключен помежду им договор за потребителски кредит № 2775987/18.05.2023 г., сумата от 678,93 лв., представляваща въдзнаградителна лихва за периода 20.10.2023 г. – 13.02.2024 г. във връзка със същия договор за потребителски кредит № 2775987/18.05.2023 г., и сумата от 359.10 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 21.10.2023 г. – 29.09.2024., както и разноски по делото в размер на сумата от 80.75 лева - платена държавна такса сумата от 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.Към заявлението са представени договора за потребителския кредит и ОУ към него, договора за предоставяне на поръчителство и договора за поръчителство.

С разпореждане от 03.10.2024г. заповедният съд е оставил без движение производството с указания до заявителя в тридневен срок от съобщението да представи екземпляр от договора за кредит, подписан от страните по него, тъй като приложения към заявлението препис не съдържа подписи, както и да представи подписан екземпляр от договора за предоставяне на поръчителство.

В указания срок заявителят е депозирал писмена молба, в която е посочил,че договора е сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, което изключва приложението на ЗПК, доколкото същият е общ, а първите два закона- специални по отношение на него. Сочи, че не противоречи на закона искане за издаване на заповед за изпълнение по недействителен договор, както и, че изискването на чл. 410, ал. 3 от ГПК е с цел единствено за извършване от съда на проверка по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Излага, че длъжника има възможност да направи възражения за липса на подпис, само след депозира възражение по чл. 410 от ГПК.

Сочи, че договорите са сключени от разстояние при спазване на изискванията на чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР и при наличие на предпоставките на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ, като в случая длъжникът е предоставил всички изискуеми за сключване на договорите, отправявайки до кредитора предложение за сключване на договор за кредит и такова е последвало в предписаната от закона форма.

С обжалваното разпореждане районният съд е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК. Мотивирал е отказа си със съображения, че представената от заявителя хартиена разпечатка на договор за кредит от разстояние не представлява саморъчно подписан документ и той не се ползва с формалната доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Посочил е, че няма доказателства, че длъжникът е подписал и договора за предоставяне на поръчителство, поради което е приел, че „Ай Тръст“ ЕООД не може да претендира от длъжника платените на кредитора от това дружество суми по договора за кредит, респективно не може да прехвърля тези „вземания“ на заявителя. макар договорът за кредит да е сключен във формата на електронен документ.

Бургаският окръжен съд, след служебно извършена пълна въззивна проверка на атакувания съдебен акт, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, намира разпореждането в обжалваната му част за валидно и допустимо, а по същество и за правилно, поради следните съображения:

На първо място въззивният съд намира за неоснователен довода на жалбоподателя, 3 че сключването на процесният договор от разстояние при условията на ЗПФУР не подлежи на доказване в производството по чл. 410 от ГПК, при условие, че са налице доказателства за получаване от длъжника на предоставената му в заем сума. Този извод следва от обстоятелството в чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР е предвиден специален ред за доказване факта на сключване на подобен вид договор, съгласно който доказателствената тежест за този факт е възложена върху доставчика на услугата от разстояние и същият следва да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. Същевременно в чл. 18, ал. 2 от същия закон е предвидено, че за доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕУУ. Отделно от това разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ЗПФУР урежда и съответните доказателствени средства, с които следва да се извърши доказването – преддоговоранта информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видео връзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата съдържащи се в тях. Затова именно в изпълнение на тези законови задължения и указанията на заповедния съд в тази връзка по чл. 410, ал. 3 от ГПК заявителят е следвало да представи доказателства за електронния документ, обективиращ електронните изявления и на двете страни по правоотношението, за да докаже съществуването на договорната връзка, на която основава вземанията си.

Както правилно е приел районният съд в конкретния случай от представените към заявлението писмени документи не може да се установи съгласието на потребителя за сключване на договора или съгласието му за приемане на Общите условия, които са предпоставка за валидно обвързване на потребителя по процесното договорно правоотношение, чрез полагане на подпис в съответните документи съобразно изискването н а чл. 11, ал. 1, т. 27 от ЗПК, а представеното копие от неподписан договор за кредит е равносилно на непредставяне на такъв, което е в противоречие с чл. 410, ал. 3 от ГПК.

От гореизложеното следва, че въпреки доказателствената тежест, която носи кредиторът не е провел е успешно доказване на този факт съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 от ЗПФУР вр. с чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ, то правилно заповедният съд е приел, че договорът не е надлежно подписан от длъжника и, че липсва изискуем реквизит по чл. 11, ал. 1, т. 27 от ЗПК. Неоснователно е възражението в жалбата, че в процесния случай, констатирайки недействителност на процесния договор за кредит заповедният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл. 23 от ЗПК и да уважи заявлението само за чистата стойност на кредита.

Следва да се отбележи, че липсата на доказателства за валидно сключване на договора на кредит води до извод за недоказаност на възникнало изобщо между страните облигационно правоотношение. В случая не се касае за недействителност на договора за кредит, поради неспазване на някое от изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, визирани в чл. 22 от ЗПК или поради неравноправност по смисъла на чл. 143- чл. 148 от ЗПК на отделни негови клаузи съгласно чл. 24 от ЗПК, в които случаи са приложими последиците по чл. 23 от ЗПК. В настоящата хипотеза се касае за липсата на представени доказателства за постигнато съгласие между страните за сключването на 4 процесния договор, т.е. липса на подписи на страните по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 27 от ЗПК, което обстоятелство не е предвидено от закона обстоятелство за настъпване на последиците по чл. 23 от ЗПК. Непредставяне на доказателства за подписан от страните договор съставлява недоказаност на възникнало облигационно правоотношение и води до невъзможност за съда да извърши преценка по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК. Затова изложените в жалбата доводи, че в случая заповедният съд е следвало да приложи чл. 23 от ЗПК се явяват неоснователни.