Решение № 21346 от 27.12.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21346 гр. С., 27.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20231110103117 по описа за 2023 година

Предявени са следните искове от Б. Г. Б., ЕГН: **********, адрес: гр.

С., кв. „Ф.“, ул. „Д.“ № 33А, срещу „С. К.“, ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7: по чл. 26, ал. 1 ЗЗД - за прогласяване нищожност на клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на потребителя, по договор за потребителски кредит № ***** от 31.12.2021 г., сключен между страните; по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 22,44 лв. (след допуснато изменение на иска на основание чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК с протоколно определение от 23.10.2023 г.), представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № *****.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № *****, по силата на който му бил отпуснат заем в размер на 200 лв., който бил изцяло погасен предсрочно, като била изплатена едно от дължимите 11 седмични вноски или 9 %, като с уточнителна молба от 12.04.2023 г. сочи, че сумата от 350 лв. е формирана от всички заплатени суми над отпуснатия кредит от 200 лв. Твърди нищожност на различни основания на неустоечната 1 клауза, което довело до неправилно изчисляване и посочване на ГПР, което обстоятелство превръщало процесния договор в нищожен, макар и да не иска обявяването му за нищожен.

В срока по чл. 131 ГПК „С. К.“ ООД признава исковете.

Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , като в тежест на ищеца е да докаже сключване на процесния договор със соченото в исковата молба съдържание по иска по чл. 26 ЗЗД и плащане на процесните суми във връзка със сключените договори. В тежест на ответника е да докаже, че процесните договори съдържат валидни и равноправни клаузи, както и своите възражения по иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а по иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва да докаже наличие на основание за получаване на платените от ищеца суми въз основа на валидно обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия кредит в размерите на така извършеното плащане.

Страните не спорят и съдът с доклада по чл. 146 ГПК, приет за окончателен в проведеното на 17.07.2023 г. съдебно заседание, е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че на на 31.12.2021 г. между страните е сключен договор за паричен заем № ***** със соченото в исковата молба съдържание, по силата на който договор на ищеца е предоставен заем в размер на 200,00 лв., изцяло предсрочно погасен от ищеца със заплащането на първата от 11 бр. седмични вноски по договора, както и че клаузата в процесния договор, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на едно от посочените в договора обезпечения в срок, е нищожна и неравноправна на основанията, заявени от ищеца.

От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 200,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05% и годишен процент на разходите от 50%, като договорната лихва за периода на заема е в размер на 10,26 лв. Установява се, че уговорената неустойка при непредоставяне на обезпечение от страна на потребителя е в размер на 53,74 лв. Общо дължимата сума по процесния догвор е в размер на 264,00 лв., която включва главница в размер на 200,00 лв., договорна лихва в размер на 10,26 лв. и неустойка в размер на 53,74 лв, платима на 11 бр. погасителни вноски всяка в размер на 24,00 лв. Вещото лице е установило, че стойността на начислената неустойка не е включена при изчисляване на ГПР, който е посочен в договора. Експертът е изчислил, че действителният размер на ГПР по процесния договор, като се включи в него и предвидената в договора и включена в погасителния план неустойка, е в размер на 1134,78 %. От заключението се установява, че кредитът е бил погасен предсрочно на 2

07.01.2022 г., като ищецът е заплатил сума в общ размер на 224,00 лв., която била разпределена по пера, както следва: 200,00 – главница; 1,56 лв. – договорна лихва и 22,44 лв. – начислена неустойка поради непредоставяне на обезпечение от страна на потребителя.

Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, а ответникът кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 53,74 лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката е в размер над 1/4 от отпуснатия заем. С оглед на това, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за 3 кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.

Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед относително самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата не води до нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение. Отделно от това, видно от заключението на вещото лице, задължението по оспорената неустоечна клауза не е включено в ГПР, който е посочен в договора, поради което и размерът на ГПР не съответства на действителния размер на ГПР, който възлиза на 1134,78 %.

Това влиза в противоречие с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. На следващо място, видно от заключението по съдебносчетоводната експертиза, по процесния договор за паричен заем от страна на кредитора са начислени задължения в общ размер на 224,00 лв., от които 200,00 – главница; 1,56 лв. – договорна лихва и 22,44 лв. – начислена неустойка поради непредоставяне на обезпечение от страна на потребителя, като същите са погасени изцяло още на падежа на първата вноска. Така заплатената от ищеца сума в размер на 22,44 лв. по предвидената договора неустоечна клауза, е платена без основание с оглед нищожността на клаузата, поради изложените по-горе съображения.

С оглед изложеното, съдът намира, че предявените искове са доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло. Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, върху сумата от 22,44 лв. следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на молбата за изменение на иска по чл. 55 ЗЗД – 23.10.2023 г. до окончателното плащане.

По разноските

Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 960,00 лв. (480,00 лв. за иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и още толкова за иска по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД), на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие (л. 67от 4 делото). Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение, което е основателно. Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането му е приключило с проведени две открити съдебни заседания.

Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т.о.,).

Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с интерес до 1 000 лв. минималният размер на възнаграждението е 400 лв. Неоснователен е доводът на ответника, че не дал повод за завеждане на иска, тъй като видно от извънсъдебното му поведение същият е начислил неустойка по оспорената договорна клауза, приел извършеното от ищеца плащане въз основа на тази клауза и платената сума е отнесъл за погасяване именно на задължение по нищожната договорна клауза.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 850,00 лв., от които 100,00 лв. за държавна такса, 400,00 лв. за адвокатско възнаграждение и 350,00 лв. за съдебно-счетоводна експертиза.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между ищеца Б. Г. Б., ЕГН:

**********, адрес: гр. С., кв. „Ф.“, ул. „Д.“ № 33А, и ответника „С. К.“, ЕИК:

*******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № 29, ет. 7, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредит в размер на 53,74 лв., уговорена в Договор за паричен заем № ***** от 31.12.2021 г., сключен между тях, е нищожна като противоречаща на закона и добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и като неравноправна клауза на основание чл. 143 ЗЗП.