Решение № 5940 от 01.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5940 гр. София, 01.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Анелия Ст. Янева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20231100508134 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по пощата на 23.05.2023 г., на ищеца Х. Х. Ц. срещу решение № 7034/04.05.2023 г., постановено по гражданско дело № 47447/2021 г. на Софийски районен съд, 25 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „АВАЛООН“ ООД искове по чл. 49 ЗД вр. чл. 45 ЗЗД, както следва: 1/ за сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, изразяващи се в стойността на постройка – гараж, разрушен от действия на служители на ответника; 2/ за сумата 13 428 лева, представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, изразяващи се в стойността на унищожени вещи, намирали се в гаража, описани в исковата молба и в молба от 08.11.2021 г. и 10.02.2022 г.; 3/ за сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за стойност на унищожени книги, подробно посочени в молба от 24.01.2022 г.; 4/ за сумата 6 000 лева, представляваща пропуснати ползи от невъзможност за реализиране на месечен наем от гаража за периода 01.02.2020 г. до 30.06.2020 г.; 5/ за сумата над 1000 лева до пълния предявен размер от 5 500 лева, представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от унищожаване на посоченото от ищеца имущество, като жалбоподателят е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 995,95 лева – разноски по делото.

Подадена е и въззивна жалба от 19.04.2024 г. на ответника „АВАЛООН“ ООД срещу решение № 5454/27.03.2024 г., постановено по 1 гражданско дело № 47447/2021 г. на Софийски районен съд, 25 състав, с която е допълнено на основание чл. 250 ГПК описаното по-горе решение в частта по уважения иск, като жалбоподателят „АВАЛООН“ ООД е осъден да заплати на ищеца и законната лихва за периода от 03.06.2018 г. до 10.08.2021 г. върху присъденото с решението обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000 лева,

Жалбоподателят ищец поддържа, че обжалваното решение било недопустимо – съдът се произнесъл по непредявени претенции. Евентуално счита, че било и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Претенцията за заплащане на сумата 6000 лева – обезщетение за пропуснати ползи, била предявена за периода 11.08.2016 г. – 11.08.2021 г., за 60 месеца, по 100 лева на месец, а съдът се произнесъл по различен период – 01.02.2020 г. – 30.06.2020 г. Без да даде указания на ищеца, съдът приел, че ищецът претендирал 2 250 лева за неимуществени вреди от погиването на постройката и 2250 лева – от погиването на движимите вещи. Претенциите за заплащане на обезщетения за имуществени вреди не следвало да се квалифицират по чл. 49 ЗЗД, а по чл. 59 ЗЗД. Не се доказвало погиването на движимите вещи, от което следвало, че ответникът се обогатил за сметка на ищеца без правно основание - с движимите вещи, находящи се в гаража и със стойността на материалите от разрушената постройка. При такава претенция /по чл. 59 ЗЗД/ в тежест на ответника било да установи, че не се бил обогатил, вкл. че вещите били погинали. Доколкото липсвали доказателства за издадени заповеди за събаряне на постройката, то на ищеца се следвало обезщетение за имуществените вреди от разрушаването й. След като същата не била описана в нотариалните актове за прехвърляне на правото на собственост върху имота, то ищецът не го бил прехвърлил и бил собственик на тази постройка към момента на разрушаването. Освен това, постройката имала характеристиката на преместваем обект, не била заснета и в кадастъра. Неправилно съдът приел за недоказана претенцията за обезщетение за пропуснати ползи, доколкото се доказвало, че постройката била годна за ползване като гараж. Съдът неправилно не кредитирал изцяло показанията на свидетеля К., приемайки че не бил допуснат за установяване на обстоятелствата относно състоянието на сградата и установяване на движимите вещи, намиращи се в нея. Наличието на вещите в гаража се доказвало от показанията на свидетелите К. и К., а собствеността върху тях – от представените писмени доказателства. Освен това, ответникът признал факта, че гаражът бил пълен с вещи. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди не било определено съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД. С въззивната жалба моли въззивния съд да обезсили решението на първоинстанционния в обжалваната част. Евентуално – да го отмени в тази част и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. В отговора на въззивната жалба на „АВАЛООН“ ООД поддържа доводи за неоснователност на същата и искане съдът да потвърди решението по чл. 250 ГПК. Претендира разноски.

Ответникът „АВАЛООН“ ООД намира обжалвания от ищеца акт за правилен, като моли въззивния съд да го потвърди в обжалваната част. В жалбата, подадена срещу решението по чл. 250 ГПК, поддържа доводи за недопустимост – искане за допълване не било релевирано с нарочна молба по реда на посочения законов текст, а било наведено като оплакване във въззивната жалба. Актът бил постановен при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила – не бил даден срок за отговор на ответника 2

/доколкото оплакванията относно датата, от която била присъдена законна лихва, се съдържали във въззивната жалба/. В тази част решението било постановено по нередовна искова молба, защото не бил посочен размер на претенцията за законна лихва за периода от увреждането до датата на предявяване на иска. Не било доказано и изпадането на ответника в забава.

Моли съда обезсили решението по чл. 250 ГПК в обжалваната част, евентуално - да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли претенцията за законна лихва за периода до датата на предявяване на иска.

Претендира разноски.

Третото лице помагач на ответника „СИЕД БГ“ ЕООД не е депозирало писмен отговор на жалбата на ищеца, не взема становище по допустимостта и основателността на жалбите.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на обжалваните съдебни актове, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирани лица и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което същите са процесуално допустими.

По същество на въззивните жаби намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Контролът за правилността на първоинстанционното решение по принцип е в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми /така т. 1 ТР № 1/09.12.2013 г., ОСГТК, ВКС/.

По въззивната жалба на ищеца срещу решение № 7034/04.05.2023 г.:

Решението е допустимо в обжалваната част. Периодът на претенцията за обезщетение за пропуснати ползи, обективиран в диспозитива, е в рамките на заявения – т.е. решението не е постановено по непредявен период. Въззивният съд намира, че по отношение на този период е допусната фактическа грешка.

Ищецът не е заявил каква част от сумата 5 500 лева претендира за неимуществени вреди от унищожаването на постройката и каква – за вреди от погиване на движимите вещи, от което следва, че обезщетението се претендира общо. СРС е приел, че ищецът претендира половината от тази сума като обезщетение за неимуществени вреди от погиване на постройката и половината – от унищожаване на движимостите. Дори и да са неправилни, тези изводи сами по себе си не водят до недопустимост на акта в тази му част, защото съдът се е произнесъл в рамките на заявения петитум.

По отношение на оплакванията за неправилна правна квалификация въззивният съд намира, че дори и да са основателни, това не води до недопустимост на решението, ако първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените факти.

На следващо място, правната квалификация на претенциите е точна. Тя се определя от съда съгласно твърденията на страните относно фактите /обстоятелствата, на които се основава/, а не относно правото /виж чл. 146, ал.

1, т. 2 ГПК/. Съдът не е длъжен да се съобразява с правната квалификация на правоотношението, която ищецът сочи /словесна или с посочване на текстове 3 от закона/. Дължи определянето й, след като съобрази заявените обстоятелства, на които се основават исканията. В случая както в исковата молба, така и във всички уточнителни молби ищецът твърди и противоправно поведение на работници на обекта, и пълно унищожаване на гаража и подробно описаните движимости. За последните поддържа, че с багер и тежкотоварна техника били изгребани и натоварени на камиони и изхвърлени на неизвестно място, били погинали на „100 процента“. Така е уточнен изразът „погиване“ в първото заседание – сочи, че са отнети от ищеца, както и че не съществуват към момента на подаване на исковата молба /виж протокол на л. 159, стр. 2 СРС/. При тези твърдения точната правна квалификация на претенциите е чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Дали фактите, включени във фактическия им състав, се доказват или не няма отношение към правната квалификация на иска, а към неговата основателност.

Решението е и правилно в обжалваната част, като въззивният състав споделя мотивите, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Връзка с доводите в жалбата следва да се посочи и следното:

Неоснователни за доводите във връзка с отхвърлената претенция за заплащане на обезщетение за стойността на постройката. Вреди от разрушаването й настъпват за собственика, поради което и именно той е лицето, имащо право на обезщетение /така решение № 271/05.11.2013 г. по гр.д. № 1532/2013 на ВКС, 3 ГО/. Ищецът твърди, че бил собственик на тази постройка. Видът на същата се установява единствено от твърденията на страната, но не е и спорен, като бегла представа може да се придобие и от представените фотоснимки. Установява се /както е приело и вещото лице по СТЕ от 08.02.2023 г./, че постройката има смесена конструкция - с основа от стоманенобетонови блокчета, метални сандвич панели с пълнеж от дървесни частици, и обкантени с масивни дървени греди, масивни дъски по покривната част с битумна заливка и защитени с балатум, интериорна ламперия от бял фазер по стените и тавана, масивна врата от метал. При това положение не може да се приеме за основателен доводът на ищеца, че гаражът представлявал отделна от поземления имот движима вещ - „преместваем обект“. Не отговаря на дефиницията, дадена в пар. 5, т. 80 ЗУТ /в редакцията към 2016 г./. Такъв при премесването следва да запази субстанцията си и земята под него да може да се използва без изменение. В случая, с оглед бетонната основа и конструкцията, сградата нито може да се премести без да се наруши конструкцията, нито би се запазила субстанцията на земята. Тук е мястото да се посочи и че фактически твърдения за това не са заявени от ищеца включително и с въззивната жалба. Дали имотът е нанесен в кадастъра или не, не е факт, който да е от значение за преценката дали представлява преместваем обект. Следователно постройката представлява сграда, като липсват твърдения и доказателства да е самостоятелен обект на правото на собственост.

Ето защо въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че същата е обект на допълващо застрояване. Според приетото в мотивите на ТР № 5/18.05.2017 г. по т. д. № 5/2015 г. на ВКС, ОСГК при наличие на сгради, представляващи допълващо застрояване, които не представляват самостоятелен обект на правото на собственост, трайно прикрепени към земята или принадлежност към основния обект – земя или сграда, на общо основание следват собствеността на земята, респ. сградата, към която са прикрепени, респ. която са предназначени да обслужват, и за тях е приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС /респ. чл. 98 ЗС/ и при публичната 4 продан на имота. Приетите разрешения са приложими и при прехвърляне на правото на собственост с договор. Ето защо, дори и постройката да не е описана в нотариалните актове – конкретно или общо /като подобрение/, то по силата на посочените текстове от ЗС правото на собственост върху нея е преминало към прибретателя Ж.. Към момента на разрушаване на постройката ищецът не е бил неин собственик, респ. той не търпи вредите за стойност й. На последно място, искът не е отхвърлен поради извод за законност или незаконност на строежа, поради което доводите в тази връзка са ирелевантни и не следва да бъдат обсъждани.