Решение № 973 от 14.07.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 973 гр. Пловдив, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева при участието на секретаря Петя Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Изева Въззивно гражданско дело № 20265300501103 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на адв.К. К. като пълномощник на ищцата Е. М.

Б.,ЕГН-********** против решение № 103/22.03.26г.,постановено по гр.д.№ 1274/24г.по описа на Районен съд-Карлово,1-ви гр.с.,с което е отхвърлен предявения от същата иск с правно основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД против „Кредисимо“ЕАД,ЕИК-175330437,със седалище гр.С.,за заплащане на сумата общо от 1984,03лв.,внесени за периода 16.02.2023г. до 18.07.2023г.с банков превод,както следва: на 16.02.2023г-сумата от 265,92лв.,на 21.03.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 24.04.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 26.05.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 21.06.2023г.-сумата от 265,92лв. и на 18.07.2023г.-сумата от 654,43лв.,ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2024г. до окончателното й изплащане,като неоснователен.

С въззивната жалба решението се оспорва като неправилно,постановено в нарушение на материалния закон,процесуалните правила и при липса на обоснованост.Поддържа се,че претендираните суми са платени без основание, като договор за потребителски кредит № ***.не бил сключван между страните.По делото нямало доказателства договорът да е подписан от жалбоподателката.Независимо от това се установявало,че дори и да имало сключен договор за потребителски заем при условията на ЗПФУР,то той бил недействителен заради застрахователната премия от 178,31лв.,която не била представена по 1 делото и преписката била непълна.Иска се отмяна на атакуваното решение, вместо което се иска да бъде постановено ново, с което да бъде уважен предявения иск.

Въззиваемата страна- „Кредисимо“ЕАД,ЕИК-175330437,гр.София,не е изразило становище по жаллбатта.

Пловдивският окръжен съд,след като обсъди исканията,доводите и възраженията на страните и прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна,против обжалваем съдебен акт,поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

След извършена служебна проверка по чл.269 ГПК въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.Не се констатират нарушения на императивни материално-правни норми,които въззивният съд е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните указания дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.

Пред първоинстанционния съд е предявен иск по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД о т Е. М. Б. против „Кредисимо“ЕАД за присъждане на сумата в общ размер на 1984,03лв.,платена без основание,ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Твърденията в обстоятелствената част на исковата молба са,че ищцата е имала сключени множество договори за парични заеми с ответното дружество. За периода 16.02.2023г.-18.07.2023г. била заплатена сумата от 1984,03лв.чрез банков превод както следва: на 16.02.2023г-сумата от 265,92лв.,на 21.03.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 24.04.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 26.05.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 21.06.2023г.-сумата от 265,92лв. и на 18.07.2023г.-сумата от 654,43лв.Твърди се,че към датата на извършване на плащанията ищцата нямала вече парични задължения към ответника,въпреки което последният претендирал заплащането на исковата сума.Поради това извършените плащания били без правно основание.Ако ответникът твърди наличие на договорно правоотношение за потребителски кредит,то същото било недействително на основание чл.22 от ЗПК.

Доколкото с отговора на исковата молба ответникът е твърдял наличието на договорно правоотношение-сключен по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит № * * * ,с допълнителна молба ищцата чрез пълномощника си е направила уточнения,като твърди,че заплатената сума в общ размер от 1984,03лв.е без наличие на правно основание – по прекратени правоотношения, по които нямало непогасени парични задължения към ответника.Към датата на извършените плащания ищцата нямала неуредени отношения с ответника по действащ договор.Не била подписвала ДПК № ***-нито с електронен подпис,нито на хартиен носител.

По делото са представени писмени доказателства,вкл.ДПК № ***на хартиен носител,копия на извлечения за банкови преводи (л.62-66 от делото) на Банка ДСК АД в полза на „КРЕДИСИМО“ ЕАД,неоспорени от ответната страна,както и Удостоверение № 2

***/09.01.2024г. на „Кредисимо“ЕАД,от което е видно,че към 09.01.2024г. задълженията на Е. М. Б. по Договор за потребителски кредит № ***., сключен за сумата от 1978,31лв.,са напълно изплатени.Изготвена е и СТЕ с в.лице С. К..

По делото не се оспорва,че по кредита са извършвани плащания от ищцата, както следва - на 16.02.2023г-сумата от 265,92лв.,на 21.03.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 24.04.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 26.05.2023г.-сумата от 265,92лв.,на 21.06.2023г.-сумата от 265,92лв. и на 18.07.2023г.-сумата от 654,43лв.,като общият размер на всички плащания възлиза на 1984,03лв.Ответникът не оспорва и че кредита е погасен доброволно предсрочно.От представения ДПК е видно,че с него на ищцата е отпуснат кредит в размер н а 1984,03лв.,платим на 18 месечни вноски при ГЛП-40%,ГПР-48,21% и обща сума за връщане-2680,38лв.В договора не е посочен размерът на дължимата възнаградителна лихва.От представения погасителен план се изчислява,че договорната лихва е в размер на 628,07лв.Договорът е сключен като необезпечен,по желание на ищцата е включена застрахователна премия от 178,31лв.,за която няма данни как е платена.

Районният съд е приел в мотивите си,че и щцата доказва плащането на сумите,представеното банково извлечение не е оспорено в процеса,но по делото безспорно се установило при доказателствена тежест на ответника,че сумите са платени на договорно основание.В тази връзка съдът се е позовал на изготвената СТЕ,която е кредитирал по подробно изложени мотиви.Представените писмени доказателства категорично установили,че към 09.01.2024г.задълженията на Е. М. Б. по договор за потребителски кредит № ***.,сключен за сумата от 1978,31лв.са напълно изплатени. Поради което КРС е приел,че по делото се ангажирани категорични доказателства от ответника,от които да се направи извода,че именно внесената от ищцата сума в размер на 1984,03лв.,удостоверена с Извлечение от Банка ДСК,касаят погасяване на вземания по Договор за потребителски кредит №****г.

Тези мотиви на първоинстанционния съд напълно се споделят и от настоящата инстанция,която,на осн.чл.272 от ГПК препраща към тях в тази им част.

По отношение на възражението за недействителност на посочения договор районният съд е посочил,че по договора липсват данни за парични задължения по поръчителство или неустойка.Според разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит трябвало да съдържа ГПР по кредита и общата сума,дължима от потребителя,изчислени към момента на сключване на договора за кредит,като се посочат взетите предвид допускания,използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.От представените писмени документи се установявало,че тези изисквания са спазени,изпълнено било и изискването за посочване на ГПР,като доколкото липсвали други данни по облигационната връзка,то посочения ГПР съответствал на условията по отпуснатия заем,спазени били изискванията на чл.22 от ЗПК.

Настоящата инстанция не споделя този извод на КРС.

Видно е от самият ДПК,че възнаградителната лихва не е посочена като размер,но от погасителния план се установява какъв е размера й.ГЛП е определен на 40%,т.е.предвижда 3 се задължение за потребителя да заплаща договорна лихва в размер на 40%,но това не е посочено ясно в договора и въвежда кредитополучателя в заблуждение.Действително,според разпоредбата на чл.9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,н о доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.В случая е налице накърняване на добрите нрави.

По смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип,който може и да не е законодателно изрично формулиран,но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.Такива са принципите на справедливостта,на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Договорната (възнаградителна) лихва принципно съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума,но когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена,се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В случая се касае за потребителски договор,при който едната страна е по-слаба икономически,поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК и следва да се приеме,че максималният размер на лихвата (било възнаградителна,било за забава) е ограничен.Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.

Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния размер на законната лихва за необезпечени кредити,а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва.Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави,следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта,поради което при сключване на договора размерът на законната лихва е 10%.Т.е.уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,00% е повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва.

Предвид характера на предоставяната по договора услуга,(предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните),следва да се приеме,че процесната уговорка не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите.Горният извод не се опровергава от разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,която регламентира максималния размер на ГПР по потребителски кредити,включващ като компонент както възнаградителната лихва,така и другите разходи,посочени в чл.19,ал.1 от ЗПК.Законодателното ограничение по чл.19,ал.4 от ЗПК не касае конкретно възнаградителната лихва,а всички разходи,като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи,комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.При 4 липсата на нормативна уредба относно размера,до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието с добрите нрави не следва да се извършва въз основа на максимално допустимия размер на ГПР,доколкото възнаградителната лихва е само компонент от същия и той не се изчерпва с нея,а от конкретната клауза,регламентираща възнаградителната лихва.

Отделно не е ясно дали застрахователната премия е включена в ГПР и съответно дали,ако е включена,не би бил реално надвишен посочения в договора ГПР.Поради изложеното въззивния съд намира,че ДПК е недействителен на осн.чл.22 от ЗПК,а съгласно чл.23 от ЗПК,когато договорът за потребителски кредти е недействителен,потребителят връща само чистата стойност на кредита,без за дължи лихва и други разходи по кредита.

В конкретния случай обаче се установява,че ищцатата е заплатила именно чистата стойност на отпуснатия с ДПК № ****.кредит.Ето защо искът е неоснователен,макар и по съображения,различни от изложените от КРС.