Решение № 1050 от 19.09.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1050 гр. София, 19.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-16, в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Валерия Братоева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Валерия Братоева Търговско дело № 20221100900172 по описа за 2022 година

РЕШИ:

РЕШЕНИЕ№ гр. София, 19.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно заседание на тринадесети септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА при участието на секретар Екатерина Тодорова, като разгледа търговско дело № 172 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по искова молба, вх. № 4485/27.01.2022 г., предявена от П.Л. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. Плевен, ул. ******* „К.****“ ООД, ЕИК ******* със седалище гр.

София и адрес на управление: гр. София, кв. „******* Ч. Д. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, ж.к. „******* ап. 6 и П. В. АЛ., ЕГН **********, без посочен адрес, за установяване, 1 че не дължат на „У.К.Б.“ АД, ЕИК 8*******, със седалище и адрес на управление: гр.

София, пл. „******* сумата 27647,82 лева – главница, която принудително се събирала в производството по изп. дело № 20189250400974 на ЧСИ Р. Г.а, като с влязло в сила на 16.03.2022 г. разпореждане исковата молба, в частта по предявените от „К.****“ ООД, ЕИК ******* и П. В. АЛ., ЕГН ********** искове, е върната и производството по търг. дело № 172/2022 год. по описа на СГС, ТО, VІ-16 състав, в тази част е прекратено.

Ищците П.Л. Й. и Ч. Д. Г. твърдят, че ответното дружество се снабдило със заповед за изпълнение и изпълнителен лист по частно гр. дело № 16664/2011 г. на СРС за сумата 77204,18 лева – главница и сумата 7276,24 лева – лихви. За събиране на вземанията си ответникът образувал изп. дело № 20117830400281, по което към 17.01.2012 г. непогасеният остатък бил в размер на сумата 27647,82 лева. Твърдят, че това вземане било погасено по давност, тъй като след 11.08.2014 г. изпълнителни действия не били извършвани. С оглед изтеклата давност претендират установяване несъществуването на вземанията на ответника, събирани в производството по изпълнително дело № 20189250400974 на ЧСИ Г.а.

Ответникът оспорва исковете и счита, че давност не е изтекла, но не излага фактически твърдения, обосноваващи съществуване на отричаните вземания и не твърди и доказва факти, прекъсващи или обуславящи спиране на давността, извън факта на образуване на изп. дело № 20117830400281 по описа на ЧСИ Ч., съответно образуване на изп. дело № 20189250400974 на ЧСИ Р. Г.а и на изп. дело № 257/2022 г. на ЧСИ Ч., въз основа на издадения по частно гр. дело № 16664/2011 г. на СРС изпълнителен лист.

Допълнителна искова молба не е депозирана, с което размяната на книжа в производството е приключена.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят, че въз основа на издадена на 27.04.2011 г. заповед за изпълнение въз основа на документ – извлечение от счетоводните книги на „У.К.Б.“ АД бил издаден изпълнителен лист и на 16.05.2011 г. било образувано изп. дело № 20117830400281 по описа на ЧСИ Ч., по което последното изпълнително действие било извършено на 11.08.2014 г. и се изразило в опис на движими вещи. Въз основа на изпълнителния лист било образувано изп. дело № 20189250400974 на ЧСИ Р. Г.а, а на 26.05.2022 г. било прекратено следващото образувано изп. дело № 20227830400257 по описа на ЧСИ Ч., видно от удостоверение, изх.

№ 1192/24.06.2022 г..

Други доказателства от значение за спора не са ангажирани, въпреки дадените на ответника указания за разпределена му доказателствена тежест.

По отношение на установителните искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 вр. чл.

439, ал. 2 ГПК.

Предмет на всеки от предявените активно субективно съединени отрицателни установителни искове, е установяване със сила на пресъдено нещо, че П.Л. Й. и Ч. Д. Г. не дължат на „У.К.Б.“ АД сумата 27647,82 лева – главница, която принудително се събирала в производството по изп. дело № 20189250400974 на ЧСИ Р. Г.а, поради погасяването по давност.

Твърдението за несъществуването на правното задължение се основава не на оспорване на правопораждащия го фактически състав, а на твърдението за осъществяване на нов – проявен след момента на стабилизиране на издадената по частно гр. дело № 2

16664/2011 г. на СРС заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК правопогасяващ го факт – изтекла по отношение на вземанията 5-годишна погасителна давност, доколкото вземанията са установени с влязла в сила заповед за изпълнение (аналогично на чл. 117, ал. 2 ГПК). В този смисъл решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., решение № 93 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2766 /2020 г., IV г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о..

Погасителната давност е фактически състав, включващ период от време, през който носителят на едно субективно материално право бездейства, който състав поражда правото на задълженото лице да се позове на давността и да откаже изпълнение. По отношение на задълженията, ищецът се позовава на общата давност, текла от 11.08.2014 г. – датата на извършване на опис на движими вещи, който представлява последното изпълнително действие по изп. дело № 20117830400281 по описа на ЧСИ Ч..

В тази връзка следва да бъдат съобразени задължителните разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г от 26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС, съгласно които предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ прекъсва давността (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. В тълкувателното решение е разяснено, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение, т. е. взискателят трябва със своите действия да поддържа висящността на изпълнителния процес.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд е приел, че Постановление на Пленума на Върховния съд № 3/1980 г. следва да се счита за изгубило сила и давността да не спира по време на изпълнителния процес, тъй като кредиторът избира дали да действа като иска прилагането на нови изпълнителни способи или да бездейства. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и това прекратяване настъпва по силата на закона, без за това да е необходим изричен акт на съдебния изпълнител. Съгласно мотивите на тълкувателното решение нова давност тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

В съдебната практика на Върховния касационен съд, постановена след посоченото тълкувателно решение, е прието, че с тълкувателните си решения и постановления 3

Върховният съд и Върховният касационен съд не дават разрешение на конкретен правен спор, а извършват общо тълкуване на конкретна правна норма, по прилагането на която е възникнала противоречива или е налице неправилна практика. В тълкувателните решения и постановления се изяснява действителният смисъл и съдържание на съответната правна норма, като в резултат на това разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в смисъла, посочен в тълкувателния акт. Законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове. Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Когато обаче се постановява нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново такова, е налице промяна в начина, по който ще бъде прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от съответния орган и подчинените на правопорядъка субекти да съобразяват действията си с тълкувателен акт, който все още не е постановен.

Когато последните са съобразили своето поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма, не може с обратна сила това съответно на даденото тълкуване тяхно поведение да бъде свързано с неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред.

Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на настъпването на последиците.

С оглед на горното извършената с ТР 2/2013 ОСГТК, т. 10, отмяна на ПП 3/1980 г. поражда действие от датата на обявяването на новото тълкувателно решение, като в тази си част то се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Това разбиране съответства и на практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), която приема, че при аналогични хипотези на нови тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04.02.2005 г. на ОСГК на ВКС/, отменящи стари ППВС /ППВС № 4/1964 г./ и придаващи различно задължително тълкуване на една и съща правна норма, да се придаде обратно действие на новия тълкувателен акт означава да се наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС. В този смисъл: решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д.

№ 2382/2017 г., ВКС, ІV г. о, решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г., ВКС, ІV г. о, както и oпределение № 735 от 6.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2019 г., III г. о, определение № 278/08.05.2019 г. по т. д. № 2469/2018 г., ВКС, II т. о..

Изводът е, че до 22.06.2015 г. тълкуването, дадено в ППВС № 3/18.11.1980 г. е в сила и задължава съда да приеме, че течението на давността за вземанията, които са били предмет на изпълнителното производство, е било спряно. Ето защо отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. – датата, на която е прието противоположното 4 тълкуване.