Решение № 566 от 16.12.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 566 гр. Пловдив, 16.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Георги В. Чамбов

Членове:

Емил Люб. Митев

Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20225001000482 по описа за 2022 година

С решение № 260102/18.04.22 г., постановено по т.д. № 603/19 г. по описа на П. окръжен съд, ЗАД „Б.В.И. Г.“ ЕИК ********* е осъдено да заплати на В. П. М. ЕГН ********** и Х. М. М. ЕГН ********** сумата от по 50 000 лв. за всеки, представляваща част от общо претендирана сума от по 250 000 лв. за всеки, съставляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на сина им П. Х.в М., настъпила в резултат на получената тежка телесна повреда на П. М. при ПТП от 16.08.2013 г., причинено от Д.К. при управление на лек автомобил „ФИАТ МАРЕА“ **********, за който собственикът е сключил договор по риска „Гражданска отговорност“ към момента на настъпването на ПТП от 16.08.2013 г., изразяващи се в скръб, мъка, тъга, ведно с обезщетение за забава от 19.03.2019 г. до окончателното изплащане.

ЗАД „Б.В.И. Г.“ ЕИК ********* е осъдено да заплати на адв.Е.

Б. С. – К. сумата 4060 лв. представляваща адвокатско възнаграждение за двата субективно съединени иска, а по сметка на ОС – П. – сумата 4000 лв. дължима ДТ и 451.30 лв. разноски за СМЕ.

Въззивна жалба против горното решение е подадена от ЗАД „Б.В.И.

Г.“ с оплакване за неправилност, материалноправна незаконосъобразност, необоснованост и постановяване при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се решението да бъде отменено изцяло и вместо него се постанови друго, с което предявените 1 искове да бъдат отхвърлени изцяло със законоустановените последици по отношение на разноските. Претендират се разноски за въззивната инстанция по представен списък на разноските.

Въззиваемите страни В. П. М. и Х. М. М. оспорват жалбата като неоснователна. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния им представител адв. Б. на осн. чл.

38, ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.

П. апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените от страните оплаквания и доводи, намира за установено следното:

Съдът е бил сезиран със субективно съединени искове, предявени от В. П. М. и Х. М. М. против ЗАД „Б.В.И. Г.“ по чл. 226 от КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на техния син П. Х.В М., починал на 19.03.2019 г., настъпила в резултат на получената тежка телесна повреда на П. М. при ПТП от 16.08.2013 г., причинено от Д.К. при управление на лек автомобил „ФИАТ МАРЕА“ **********, за който не е било спорно, че момента на ПТП е била налице валидна застраховка „ГРАЖДАНСКА ОТГОВОРНОСТ НА АВТОМОБИЛИСТИТЕ“, сключена с ответното застрахователно дружество.

Исковете са предявени като частични – в размер на по 50 000 лв. за всеки един от ищците, частично от общо претендирани 250 000 лв. за всеки един от тях, ведно със законна лихва, считано от 19.03.19 г. до окончателното плащане.

Със споразумение, одобрено по нохд 7307/2014 г. по описа на Районен съд – П., Д.К. е признат за виновен в извършване на 16.08.2013 г. на престъпление по чл.343, ал.1,б.Б, предл.1 НК във връзка с чл.342, ал.1 НК, изразяващо се в това, че на път, свързващ с.Г. и с. М., при управление на лек автомобил „ФИАТ МАРЕА“ **********, е нарушил правилата за движение – чл.5, ал.1,т.1 ЗдвП, чл.15, ал.1 ЗДВП, чл.20, ал.1 ЗдвП и чл.20, ал.2 ЗдвП и по непредпазливост е причинил на П. Х.в М. тежка телесна повреда, изразяваща се в състояние на пълно откъсване от външния и социален свят за повече от една година, представляващо продължително разстройство на съзнанието.

За репариране на претърпени от пострадалото лице П. М. вреди /имуществени и неимуществени/ е било образувано гр.д № 12411814 г. на СГС, 11-ти с., като за окончателното уреждане на спора, предмет на делото, е сключено споразумение от 17.12.14 г. между застрахователното дружество и П. Х.В М., съгласно което застрахователят се е задължил да му заплати 350 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, 15 000 лв. – за 2 имуществени вреди по разходооправдателни документи.

Няма спор между страните относно плащането на горните суми в полза на пострадалия П. М., като предмет на делото е претенцията на неговите родители за претърпени от тях неимуществени вреди вследствие смъртта на П. М., настъпила на 19.03.19 г. като пряк и непосредствен резултат от ПТП и получената тежка телесна повреда /състояние на будна кома/.

Първоинстанционният съд е приел, че родителите /наследници по закон на пострадалия П. М./ имат самостоятелно право на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на смъртта на сина им съгласно Постановление № 4/61 г. на Пленума на ВС, като настъпването на смъртта на сина им е в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП.

Приел е, че обстоятелството, че застрахователят е заплатил обезщетение за вреди лично на пострадалия М. за търпените от него физически болки и страдания и имуществени вреди във връзка с лечението, не рефлектира върху самостоятелното право на родителите да получат обезщетение за своите неимуществени вреди от смъртта на сина им П. М., защото всеки притежава самостоятелни права, свързани с вредите, които търпи, макар те да произхождат от едно и също ПТП – това от 16.08.2013 г., като упражняването на правото на един от увредените да получи възмездявяне на собствените си вреди, не погасява правото на останалите да претендират обезщетение за вредите, настъпили в техния патримониум. Приел е за неоснователно възражението на застрахователното дружество за погасяване на иска поради изтичането на петгодишния давностен срок, основано на нормата на чл. 197 КЗ /отм./, според който правата по застрахователния договор по риска „Гражданска отговорност“ се погасяват с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието. Счел е, че началото на давностния срок е настъпването на смъртта на П. М. на 19.03.2019 г. и от този момент започва да тече петгодишният давностен срок, който до момента на подаването на исковата молба 17.06.2019 г. не е изтекъл.

Горните изводи се оспорват като незаконосъобразни от жалбоподателя ЗАД „Б.В.И. Г.“, който счита, че с извършване на плащанията за претърпените от пострадалото лице неимуществени и имуществени вреди застрахователното дружество е изпълнило задълженията, за които е поело риска да носи отговорност във връзка с настъпилото в срока на действие на застрахователния договор събитие; настъпилата близо 6 години след произшествието смърт на пострадалия не представлява покрит застрахователен риск, не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между застрахователното събитие, настъпило в срока на действие на застрахователния договор и вредите – предмет на настоящия спор, като е изтекъл срокът по чл. 197 КЗ /отм./ Счита, че не е налице изключението, въведено по тълкувателен път с ТР № 1 от 23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 на ОСТК на ВКС, т.4, което касае единствено случаите на ексцес, а смъртта на пострадалия, настъпила 6 години след застрахователното събитие, не представлява ексцес. Оспорва се наличието на пряка и непосредствена причинна връзка по смисъла на чл. 45 от ЗЗД между противоправното деяние, 3 за което водачът е понесъл своята наказателна отговорност, и смъртта на пострадалото лице. Оспорва се като незаконосъобразен и неправилен изводът, че родителите на П. М. имат самостоятелно право на обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди наред с правата лично на пострадалия, като се излагат доводи, че когато пострадалият от ПТП е упражнил правото си за получаване на застрахователно обезщетение, независимо от последващи събития, неговите роднини не придобиват ново самостоятелно право да бъдат обезщетявани въз основа на нова събитие, каквото представлява настъпилата впоследствие смърт. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд е следвало да съобрази задължителната сила на споразумението по нохд № 7307/14 г., с което прекият причинител е признат за виновен за причинена тежка телесна повреда на П. М., изразяваща се в продължително разстройство на съзнанието; след като не са налице основания прекият причинител да отговаря за вредите от съставомерен резултат, различен от този, за който е понесъл наказателна отговорност, не би могла да се ангажира и отговорността на застрахователя за такива вреди предвид функционалния характер на застраховката ГО спрямо отговорността на прекия причинител. Излагат се и оплаквания относно справедливия размер на обезщетението и възражението за съпричиняване, в случай, че не се споделят доводите за неоснователност на предявените претенции.

Настоящият въззивен състав намира жалбата за неоснователна.

Безспорно, в случая е настъпването на застрахователно събитие в срока на действие на застрахователния договор – непозволено увреждане от ПТП, при което на пострадалия е причинена тежка телесна повреда, изразяваща се в състояние на пълно откъсване от външния и социален свят за повече от една година, представляващо продължително разстройство на съзнанието, за което прекият причинител на увреждането е признат за виновен с цитираното споразумение, одобрено по нохд 7307/2014 г. по описа на Районен съд – П.. Отговорността на застрахователя по застраховка „ГРАЖДАНСКА

ОТГОВОРНОСТ

НА

АВТОМОБИЛИСТИТЕ“ е фунционално свързана с отговорността на прекия причинител на увреждането, уредена от нормите на чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите.

Съгласно чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Обемът на тази отговорност е регламентиран от нормата на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, според която обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. При тази законова регламентация следва да бъде споделен изводът на първоинстанционния съд, че правото на обезщетение на родителите от смъртта на сина им не може да бъде принципно отречено само поради обстоятелството, че на последния са изплатени обезщетения за имуществени и неимуществени вреди за претърпени от самия него болки и страдания от получената тежка телесна повреда. Законът не съдържа 4 подобни ограничителни клаузи, напротив, повелява, че на обезщетение п од л е ж а т всички вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от увреждането. Т.е. в случая същественият въпрос, на който следва да се даде отговор, е дали смъртта на сина на ищците представлява пряка и непосредствена последица от полученото увреждане. Това тълкуване не влиза в противоречие с постановките на ППВС № 4/61. Кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди според цитираното ППВС, е посочен в т. ІІІ.2 от същото, според която кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга.

Цитираната в въззивната жалба постановка, че на първо място, право на обезщетение има пострадалото лице, а в случай на смърт неговите деца, съпруг, родители и т.н. е част от разрешението по т. ІІІ.1, което се отнася за имуществените вреди. Според същото постановление неимуществените вреди са неизмерими с пари и затова следващото се за тях обезщетение, както и кръгът на лицата, които имат право на него, се определят на принципа на справедливостта; обезщетението за имуществени вреди, предвидено в чл. 52 ЗЗД, възмездява главно страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредения вследствие на увреждането. Т.е. текстовете на ППВС 4/61, на което се позовава жалбоподателят, по никакъв начин не отрича правото на родителите да получат обезщетение за смъртта на сина им в хипотезата, когато този син лично е получил обезщетение за претърпените от него вреди от телесни повреди.

Обстоятелството, че прекият причинител е признат за виновен в причиняването на тежка телесна повреда с одобрено от съда споразумение по нохд № 7307/14 г. на РС П., не представлява пречка гражданският съд да изследва въпроса дали тази тежка телесна повреда е довела в един по-късен момент до смъртта на пострадалия. Споразумението е задължително за гражданския съд, изследващ гражданскоправните последици от деянието, съгласно чл. 300 от ГПК вр. чл. 413, ал.3 вр. ал. 2 от НПК, според който актовете на районния съд по глава ХХІХ „Решаване на делото със споразумение“ имат същите последици за гражданския съд като влязлата в сила присъда. Зачитането на тези последици – задължителна сила относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, означава, че посочените въпроси не могат да бъдат пререшавани от гражданския съд. В случая тези последици безспорно са зачетени, като е признато за установено извършването на деянието от прекия причинител извършването на нарушения на правилата на ЗДвП, което е довело до причиняване на тежка телесна повреда на пострадалия М.. От това обаче не следва извод, че за гражданския съд съществува забрана да изследва въпроса дали не са настъпили впоследствие и други вреди, които да са пряка и непосредствена последица от увреждането, доколкото наличието на такива вреди е относим факт по отношение на деликтната отговорност. Такива вреди могат да се изразяват както в усложнения на здравето /ексцес/, така и в смърт, 5 като настъпването им се осъществява в един по-късен момент. Както се посочи и по-горе, и в тези случаи, за да възникне деликтната отговорност е необходимо да се установи пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между настъпилия ексцес или смърт с причиненото увреждане.