Решение № 936 от 25.05.2022, Административен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№936 гр. Пловдив, 25.05.2022 год.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на трети май, през две хиляди и двадесет и втората година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева, при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Калоян Димитров, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 570 по описа на съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на Глава

Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.

Образувано е по искова молба от С.А.И. с ЕГН **********,***, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, които вреди се твърди да са причинени по време на задържане на ищеца в Затвора Пловдив по изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ в периода от 18.02.2021 г. до 18.02.2022 г., като резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от ЕКЗПЧОС. Неимуществените вреди са определени от ищеца като такива, съставляващи болки и страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност. Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от КЗПЧОС, допуснати от администрацията на Затвора Пловдив, в резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди, според ищеца са се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца под 3 кв. метра; без постоянен достъп до течаща топла и студена вода; заразеност на килиите с гризачи, дървеници и хлебарки; предоставяне на работа, без осигуряване на предпазни средства и работно облекло при липса на аспирация, както и при неизвеждане за престой на открито. Обезщетението, което се претендира се иска да бъде присъдено ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до изплащането му. Претендира се присъждане на направените разноски за държавна такса.

Ответникът Г. – София, представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето му.

Задължително участващият по реда на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за частична доказаност и основателност на исковата претенция, като моли при присъждане на обезщетението съдът да се съобрази с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.

Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че исковата претенция е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС.

Ищецът С.И. претендира вреди от посочените нарушения за период на задържането му в Затвора Пловдив. Искът е предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил задържан в места за лишаване от свобода. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби. В случая се претендира обезщетение за извършено нарушение на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото е Затвора – Пловдив, като съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на Г. Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвора следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което има, както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.

По същество исковата молба е само частично основателна.

От събраните по делото доказателства се установява от фактическа страна, че ищецът И. действително е бил задържан за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив още преди началото на посочения от него исков период, като първоначално е изтърпял приведено в изпълнение на основание чл.68 от НК отложено наказание от една година лишаване от свобода, считано от 05.10.2020 г., а след това от 12.08.2021 г. е започнал да търпи определено му общо и най-тежко наказание от две години лишаване от свобода, като на 15.02.2022 г. е бил приведен в Затвора Пазарджик за доизтърпяване на наказанието. Към началото на периода, посочен в исковата молба 18.02.2021 г. ищецът И. е бил настанен в спално помещение № 39 в корпуса на Затвора Пловдив, което било с площ от 47,80 кв.м и разполагало със самостоятелен санитарен възел от 2,50 кв. метра с постоянно течаща студена вода. В това помещение ищецът престоял до 17.06.2021 г., като за различни периоди от време на престоя в стая № 39 същият бил настаняван с още между пет и дванадесет лица. От 18.06.2021 г. до 15.02.2022 г., когато бил преместен в Затвора Пазарджик, ищецът бил настанен в спално помещение № 24, което било с площ от 30,95кв. метра и разполагало със санитарен възел от 4,44 кв. метра с постоянно течаща студена вода. В това помещение по време на престоя му ищецът бил с най-малко пет и най-много още десет лишени от свобода. За времето на престой в Затвора Пловдив ищецът бил разпределен на работа в обособено производство в цех на територията на затвора като „ръчник“ по зачистване на изделия от термоактивна пластмаса, считано от 16.02.2021 г. за един месец доброволен труд с цел обучение, а след това преминал на платен труд. За работата на ищеца били осигурявани ръкавици и защитни маски, като залата, в която ищецът работел, била снабдена с климатик, без изградена аспирация, но на практика прозорците в същата били изпочупени и постоянно се осъществявало естествено проветрение отвън. В рамките на осемчасовия работен ден ищецът можел да ползва обедна почивка, в която отивал на обяд в столовата на затвора и два пъти през деня по петнадесет минути почивки, при които имал право да излиза навън, извън цеха по месторабота. Предвид факта, че бил работещ, ищецът имал правото да посещава банята на затвора ежедневно след работа, където ползвал течаща топла вода.

В рамките на периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив били осъществявани по договор периодични дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на затвора, включително и спалните, за които се съставяли и съответни протоколи.

Посоченото от фактическа страна се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и само отчасти от разпита на свидетеля Л., чиито показания съдът кредитира, но само доколкото са съответни на останалите кредитирани доказателства. Съдът разглежда показанията на посочения свидетел критично, предвид факта, че се касае до лице, също изтърпяващо наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, за което на съда е служебно известно също да е завело дело с правно основание по чл.284 от ЗИНЗС против Г. със сходни на оплакванията на ищеца. В тази връзка и е налице обосновано съмнение относно достоверността на твърденията на свидетеля, предвид тяхната заинтересованост да сочи обстоятелства, свързани с неблагоприятни битови условия в Затвора Пловдив.

На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:

На първо място, съдът намира, че следва да отхвърли иска отчасти, без да обсъжда оплакванията на ищеца по същество за частта от исковия период, за която се установява категорично от писмените доказателства, че същият не е пребивавал в Затвора Пловдив, предвид превеждането му в Затвора Пазарджик, а именно за времето от 15.02.2022 г., когато е бил преведен в Затвора Пазарджик, до посочения край на исковия период 18.02.2022 г.

Установява се иначе от началото на исковия период 18.02.2021 г. до 14.02.2022 г. ищецът действително да е пребивавал в Затвора Пловдив, поради което и за този период ще следва да се разгледат по същество оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба и с оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от тях, съдът ще следва да осъществи и преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на престоя му в място за лишаване от свобода, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.

Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно човешко право.

Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.

На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства за посочения като разглеждан от съда период, че в рамките на същия за част от времето на престой в затвора, а именно за общо 112 дни, ищецът е пребивавал при условията на пренаселеност. Това касае, както престоя на ищеца в помещение № 39, така и този в помещение № 24. Установява се от приетата по делото справка, съдържаща се в становище на ИСДВР, че за 29 от дните в периода, когато ищецът се е помещавал в стая 39 и за 83 дни от периода на престой в стая 24, същият е бил при условия на пренаселеност, доколкото с оглед площта на помещенията и броят на настанените заедно с ищеца там лица е било налице несъотвествие с минималната жилищна площ на един лишен от свобода, съобразно с предвидения в ЗИНЗС законов стандарт от 4 кв. метра /чл.43, ал.4 от ЗИНЗС/. Освен това, при престоя в помещение № 24 се установява, че за пет от дните на пренаселеност, когато в помещението са били настанени общо 11 души, посочената пренаселеност е била и особено съществена, защото е била в противоречие с международно установения минимум разполагаема площ на един лишен от свобода от три квадратни метра жилищна площ, което само по себе си съставлява особено сериозно нарушение, не само на чл.3 от ЗИНЗС, но и пряко на чл.3 от КПЧОС. Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.