Решение № 69 от 07.07.2023, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. София, 07.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20228002103851 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№296387/14.07.2022г., подадена от Б. А. А. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.Б. А. Е. срещу решение №261842, постановено на 02.06.2022г. от Софийски градски съд, ГК, IV-Е въззивен състав по в.гр.д.

№1959/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от Б. А. А. срещу К. Х. А. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на сумата от 12698лв., представляваща имуществена вреда от неизпълнение на съдебно решение за ползване на семейното жилище, находящо се в [населено място], кв.Княжево, [улица] през периода от 16.09.2018г. до 21.01.2019г. и иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на сумата от 10518.06лв., представляваща обезщетение за невъзможността за ползване на същото семейно жилище през периода от 28.06.2018г. до 28.01.2019г.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Навежда довод, че мотивите на съда относно едноличното ползване на семейното жилище от ответната страна са едностранчиви и не отчитат събраните по делото доказателства-признанията, направени от ответницата в производството по ЗЗДН; показанията на разпитаните по настоящето дело свидетели. За неоснователни счита мотивите на съда, че той не е бил препятстван да ползва семейното жилище, както и 1 мотивите, основани на нотариалната покана от 30.01.2019г. и изпълнителния лист, издаден по негово искане. Поддържа също така, че показанията на разпитаните по делото свидетели не са ценени според установените в ГПК правила. За неправилни счита и изводите на въззивния съд за неоснователност на предявения по реда на чл. 45 ЗЗД иск. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявените от него искове бъдат уважени изцяло.

Претендира присъждане на направените по делото разноски за всички съдебни инстанции.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответницата по касационна жалба К. Х. А. чрез процесуалния си представител адв.И. П., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание както и в представени писмени бележки.

Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С определение №304/28.02.2023г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Софийски градски съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса по чл. 57, ал. 2 или по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да се квалифицира искът за обезщетение за ползване на семейното жилище от неползващия съпруг, на когото е предоставено ползването на семейното жилище срещу ползващия съпруг, на когото ползването на семейното жилище не е било предоставяно от съда, но той не спазва съдебното решение и отказва да се изнесе от семейното жилище както и по въпроса неизпълнението на съдебно решение представлява ли противоправно деяние и подлежат ли на компенсиране и установяване вредите от това деяние в самостоятелно исково производство, когато те не могат да се компенсират в изпълнителното производство по принудително изпълнение на решението.

По първия от така поставените въпроси настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Когато ползването на семейно жилище, което е съсобствено между съпрузите, е предоставено на един от тях със съдебно решение или постигнато помежду им споразумение при прекратяването на брака, одобрено от съда, но другият съпруг не спазва съдебното решение, респ. споразумението и отказва да се изнесе от семейното жилище, неползващият жилището бивш съпруг може да претендира заплащане на обезщетение за ползването по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС. Отправянето на нарочна писмена покана в тази хипотеза не е необходимо.

Съображенията за това са следните:

Както ВКС приема в своята практика, при наличие на сключен договор между всички съсобственици на обща вещ, уреждащ условията за ползването й, не е необходима допълнителна писмена покана за плащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС (в този смисъл решение №154 от 10.06.2014г. по гр.д.№428/2014г. на I г.о. на ВКС). Това разрешение е относимо и при постигнато споразумение за ползването по реда на чл. 51 СК, когато семейното жилище е съсобствено между двамата съпрузи. Налице е знание за това кой да ползва жилището и постигнато съгласие за това.

Разрешението е приложимо и в хипотеза, при която ползването на съсобственото семейно 2 жилище е предоставено на единия съпруг с решението за прекратяване на брака – и двамата съпрузи знаят кой следва да ползва жилището, т.е. че един от тях ползва по-голям обем от права, отколкото притежава.

В сходна хипотеза, когато на един съсобственик по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС със съдебно решение е определена за ползване площ, по-голяма от неговия дял в съсобствеността, а на друг-по-малка площ, ВКС последователно приема, че ползващият по-голяма площ дължи парично обезщетение, съответстващо на гражданските плодове за частта, превишаваща неговия дял в съсобствеността и това обезщетение се присъжда с постановеното по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС решение (в този смисъл решение №41 от 20.06.2011г. по гр.д.№415/2010г. на I г.о. на ВКС и решение №139 от 16.11.2015г. по гр.д.№2715/2015г. на II г.о. на ВКС).

Допълнителна покана за плащане на обезщетение не е необходима.

По втория от така поставените въпроси настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Неизпълнението на влязло в сила съдебно решение представлява противоправно поведение, доколкото всяка от страните е длъжна да се съобразява със силата на пресъдено нещо, с установителното, респ. изпълнителното или конститутивното действие на решението.

Вредите от това противоправно поведение подлежат на установяване и компенсиране в самостоятелно исково производство, когато не могат да се компенсират в изпълнителния процес по принудително изпълнение на решението. Правните последици от неизпълнението на различните видове решения обаче не са идентични. Не съществува пречка по реда на чл.

45 ЗЗД да се претендират неимуществени вреди. Принципно не може да бъде отречена и възможността да се претендира обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 45 ЗЗД от неизпълнение на съдебно решение, но основателността на такава претенция следва да бъде преценявана винаги конкретно с оглед вида на подлежащата на изпълнение престация. Ако страната не изпълни доброволно осъдително съдебно решение за парично вземане, същото може да бъде изпълнено и принудително, като последиците от забавеното изпълнение подлежат на обезщетяване по реда на чл. 86 ЗЗД. Осъдителното решение за предаване на недвижим имот, както и постигнато между страните в исков процес споразумение за такова предаване или за начина на ползване на съсобствен имот, също подлежи на принудително изпълнение, като при забавено изпълнение на решението, респ. споразумението собственикът на имота може да претендира по общия исков ред присъждане на обезщетение за лишаване от ползването в размер на равностойността на гражданските плодове, които би могъл да получи срещу възмездното ползване на имота, респ. разноските, които той самият би направил, за да си обезпечи ползването на имот от същия вид. Съдебната практика обаче категорично приема, че в подобна хипотеза правното основание, на което следва да бъде заявена тази претенция е чл. 59, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като неизпълнението на съдебно решение, макар да представлява противоправно поведение, не може да бъде квалифицирано като деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, доколкото в основата на тази претенция стои забраната за неоснователно обогатяване. На обезщетяване по реда на чл. 45 ЗЗД биха подлежали имуществени вреди, различни от обезщетението за лишаване от ползването.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на 3 страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Б. А. А. е предявил срещу К. Х. А. иск за заплащане на сумата от 12698лв., представляваща имуществена вреда от неизпълнение на съдебно решение за ползване на семейно жилище и сумата от 10518.06лв., представляваща обезщетение за невъзможността за ползване на същото семейно жилище с твърдението, че с решение от 28.07.2016г. по гр.д.№9121/2016г. на СРС бракът между страните бил прекратен, като страните са постигнали споразумение семейното жилище, находящо се в [населено място], кв.Княжево, [улица] да се ползва от него, но след влизането на решението в сила ответницата отказала да се изнесе. Поддържа, че е направил опит да съжителстват заедно в жилището в продължение на 2 години, но това се оказало невъзможно и през месец юни 2018г. се наложило да го напусне. Твърди, че след изнасянето е наел стая в „Силвър хотел“, тъй като нямал жилище и за периода от 16.09.2018г. до 21.01.2019г. заплатил сума в размер на 12698лв., с която следва да бъде обезщетен. Поддържа, че следва да бъде обезщетен и с половината от размера на средния месечен пазарен наем за периода от 28.06.2018г. до 28.01.2019г., за който период би заплащал такава сума на ответницата, ако беше ползвал жилището, но в жилището останала да живее тя и съответно да го ползва.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК К. Х. А. оспорва така предявения иск, като поддържа, че при подписването на споразумението се е съгласила Б. А. да остане да живее в семейното жилище, тъй като той е следвало да осигури на децата друго подходящо жилище.

Твърди, че в периода от месец март 2016г. до декември 2016г. е живяла под наем в [населено място], [улица], като през месец декември Б. А. заявил, че не може да им осигури обещаното жилище и доброволно кани нея и децата да заживеят заедно в семейната къща в Княжево. Твърди също така, че през месец юни 2018г. отношенията им отново се влошили и тогава страните взели решение да отдадат къщата в Княжево под наем и с наемната цена да си обезпечат поотделно жилища, при което Б. А. напуснал къщата по собствено желание, а от лятото на 2018г. тя и децата напуснали къщата и заживели в апартамента на нейната майка, но и двамата продължили да посещават къщата и през целия период Б. А. имал достъп до къщата и възможност да я ползва, тъй като има ключове от нея и негови лични вещи се намират в къщата и към настоящия момент. Поддържа, че ищецът е могъл да си наеме жилище вместо да отсяда в хотел, както и че претендираните разходи за ползване на хотелска стая са необосновано високи. Оспорва и представените фактури. Твърди също така, че кумулативното съединяване на двата иска е недопустимо, тъй като целта и на двата иска е да обезщетят съсобственика за лишаването му от правото да ползва съсобствената вещ в един и същи времеви период и едновременното им уважаване би довело до неоснователно обогатяване. Поддържа също така, че до нея не е отправяна писмена покана, поради което предявената по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС претенция не може да бъде уважена.

При така очертания предмет на спора въззивният съд е приел, че правната квалификация на спорното материално право за обезщетение за ползване не е по чл. 57 СК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, с който иск разполага бившият съпруг, който не ползва семейното жилище (в случая К. А.) срещу бившия съпруг, комуто ползването на това жилище е предоставено с бракоразводното 4 решение (в случая Б. А.). Приел е, че предявеният от ищеца А. осъдителен иск е с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, според който когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Според въззивния съд, тъй като се касае за претенция на неползващ съсобствения имот съсобственик срещу ползващ го съсобственик, изискуемостта на вземането за обезщетение е предпоставена от отправяне на покана.