Решение № 4423 от 09.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4423 гр. София, 09.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина Ангелова

Милен Евтимов при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Валентина Ангелова Въззивно гражданско дело № 20221100500907 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 20285564 от 30.12.2020 г., постановено по гражданско дело № 37537 по описа за 2020 г., на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 92 състав, Р. А. Г. бил осъден да заплаща на непълнолетната си дъщеря И. Р. Г., действаща лично и със съгласието на своята майка И. Т. Х., месечна издръжка в размер на 300 лева, считано от една година назад от предявяване на исковата молба в съда – 13.08.2019 г. до 13.08.2020 г., както и от 14.08.2020 г. до настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане, допуснал, при условията на чл. 242, ал. 1 от ГПК, предварително изпълнение на решението в частта относно издръжката и осъдил Р. Г. да заплати по сметка на СРС държавна такса върху така определената издръжка в размер на 432, а на непълнолетната ищца И. Г., действаща лично и със съгласието на своята майка И. Х. сторените деловодни разноски в размер на 500 лева.

Недоволен от така постановеното решение

1 останал ответникът в първоинстанционното производство Р. А. Г. (въззивник в настоящето производство), който обжалва същото в частите му относно размера на присъдената в полза на непълнолетната му дъщеря издръжка над сумата от 200 лева до присъдения размер от 300 лева, началният момент, от който същата се дължи, както и за едногодишния период преди завеждане на исковата молба. В жалбата си излага оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението в тези му части, както и аргументи за сочените пороци на решението.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на Първоинстанционният съд в обжалваните части, като отхвърли исковата претенция по чл. 149 от СК изцяло, а тази по чл. 143, ал. 2 от СК над размера от 200 лева и постанови, че така присъдената издръжка се дължи от влизане на съдебния акт в сила.

В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира разноски по представен списък.

В срока по чл. 263 от ГПК непълнолетната ищца И. Р. Г., действаща лично и със съгласието на своята майка И. Т. Х. (въззиваема страна в настоящето производство) е депозирала писмен отговор по въззивната жалба, като оспорва същата като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в обжалваните от въззивника части, като моли съда да постанови решение, с което да го потвърди. Претендира сторените деловодни разноски за настоящата съдебна инстанция.

В съдебно заседание, чрез пълномощника си по делото, поддържа заявеното в отговора становище, като пледира за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.

Претендира разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК.

При произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното :

Първоинстанционния Софийски районен съд бил сезиран с предявени от непълнолетната И. Р. Г., действаща лично и със съгласието на своята майка И. Т.

Х. срещу Р. А. Г. искове с правно основание чл. 143, ал. 2 във връзка с чл. 149 от СК, обективно съединени с иск по чл. 146, ал. 1 от СК-за осъждане на ответника да й заплаща ежемесечна издръжка в размер на 300 лева, считано за една година назад от датата на предявяване на исковата молба на 14.08.2020 г. до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума от датата на падежа й до окончателното й изплащане. Ищцата поддържала, че е непълнолетна дъщеря на 2 ответника и на И. Х., като живеела при майка си. Твърдяла, че се нуждае от средства за съществуване, които не се й доставят от ответника, въпреки, че той разполагал с материалната възможност за това, а доходите на майка й били недостатъчни за задоволяване на нуждите й. Молела съда да осъди ответника да й заплаща месечна издръжка в размер на 300 лева, считано от 14.08.2020 г., както и за минал едногодишен период от 13.08.2019 г. до 13.08.2020 г., ведно със законната лихва за просрочие. Претендирала разноски.

В преклузивния едномесечен срок, ответникът подал отговор на исковата молба, като оспорвал предявените срещу него искове по основание и размер. Не оспорвал, че ищцата му е дете, както и че с майка й са във фактическа раздяла, но твърдял, че осигурявал необходимите средства за издръжката на детето.

За да постанови обжалвания съдебен акт, Първоинстанционният Софийски районен съд приел за установена следната фактическа обстановка :

По делото било безспорно, а се установявало и от представеното удостоверение за раждане на ищцата, че непълнолетната И. Р. Г. е дъщеря на ответника. Детето, през учебната 2020/2021 г. учело в редовна форма на обучение в осми клас, което се установявало от представената по делото служебна бележка, като не били установени изключителни негови нужди от каквото и да е естество.

За релевантния период бащата не му осигурявал доброволно средства за съществуване, като представените от него доказателства за сторени парични преводи в полза на майката на детето се отнасяли за период, предхождащ процесния, а разписките от 06.06.2020 г., 07.10.2020 г., 05.11.2020 г. и от 02.12.2020 г., удостоверяващи превод чрез ИзиПей , всяка за сумата от 170 лева следвало да бъдат приспаднати при заплащане на определената от съда издръжка.

Свидетелката Л.М. давала сведения, че ответникът е осигурявал средства за издръжката на детето, но те също се отнасяли за период, предхождащ процесния.

Тя не давала конкретни сведения за плащания и преводи, направени от ответника в процесния период.

Не било спорно също, че непълнолетната живеела при майка си И. Х., която поемала основната част от грижите за възпитанието й, както и голяма част от битовите и непредвидените разходи, свързани с отглеждането й. За периода месец септември 2019 г. – месец август 2020 г. майката реализирала брутни доходи в общ размер на 15116,90 лева, или средномесечен такъв в размер на 1374,26 лева.

За периода март 2020 г. – август 2020 г. ответникът реализирал брутен доход в общ размер на 15030,84 лева или средномесечен такъв в размер на 2505,14 3 лева. Той имал малолетно дете, към което също имал алиментно задължение за издръжка. Останалите представени от него документи, удостоверяващи правени разходи, съдът не взел предвид, като отчел, че същите следва да бъдат правени след осигуряване на издръжката на децата на ответника, които не са навършили 18 години.

По делото са призовани ДСП Перник и ДСП „Връбница“, които са приложили по делото социални доклади.

При тази фактическа установеност, Първоинстанционният съд постановил обжалвания съдебен акт, приемайки, че за цялостната месечна издръжка на ищцата е необходима сумата от 500 лева, в която участието на бащата следва да е в размер на 300 лева за релевантния едногодишен период преди завеждане на исковата молба, както и от датата на завеждане на исковата молба на 14.08.2020 г. до настъпване на законни причини, обуславящи изменение или прекратяване на издръжката.

Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, прие за установено следното :

Въззивният съд изцяло споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК. Същата се установява от събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, както и от показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел. От представените писмени доказателства относими към предмета на доказване се явяват следните такива : удостоверение за раждане на И. Г., служебна бележка, издадена от 88 СУ „Димитър Попниколов“; служебна бележка и удостоверение за доходите на И. Х.; удостоверение за доходите на Р. Г., удостоверение за сключен граждански брак; удостоверение за раждането на детето П.Р. Г.; 14 броя разписки за преводи чрез ИзиПей, направени в периода 13.03.2018 г. до 02.12.2020 г.; служебна бележка от Професионална гимназия по техника и строителство „Арх. Йордан Миланов“, гр. Перник.; удостоверение за настоящ адрес на И. Х. и удостоверение от Община Перник за административен адрес на недвижим имот.

Въззивният съд, като прецени показанията на свидетелката Л.К.М., съпруга на въззивника, по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в обсъдените от 4 първоинстанционния съд части, като обективни, подробни и логично последователни и дадени в резултат на личните впечатления на свидетелката за изнесените пред съда данни.

Във въззивното производство са събрани доказателства относно доходите на майката на въззиваемата, а именно удостоверение от 07.02.2023 г., издадено от АГТ СП, съгласно което за периода 01.02.2022 г. до 31.01.2023 г. И. Х. реализирала брутен доход в общ размер на 30083,07 лева, като за същият период й били изплатени обезщетения за временна нетрудоспособност в размер на 165,99 лева, или за посочения период средномесечния й брутен доход е в размер на 2520,76 лева.

Въззивникът не се е ползвал от дадената му възможност да ангажира доказателства за актуалните си доходи, като чрез пълномощника си по делото поддържа, че не е настъпила промяна доходите му, в сравнение с тези, установени в първоинстанционното производство.

С определение от 16.02.2023 г., въззивният съд обявил за безспорно и ненуждаещо от доказване в отношенията между страните, че за месеците януари, февруари и март 2021 г. въззивникът ежемесечно е превеждал суми от по 200 лева за издръжката на непълнолетната си дъщеря.

Други доказателства за твърденията на страните не са ангажирани в настоящето производство.

При тази фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от правна страна :

Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи.

Въззивният съд в цялост споделя правните изводи, изложени в обжалвания съдебен акт, като не счита за необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт.

С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното :

Несъстоятелни да доводите в жалбата, касаещи предявения иск по чл. 149 от СК за периода 13.08.2019 г. – 13.08.2020 г. Следва да се отбележи, че въззивникът не е ангажирал доказателства да е осигурявал издръжка за непълнолетната си дъщеря в този период, в какъвто смисъл са направените констатации от първоинстанционния съд. Представените от него доказателства, касаят периоди, предхождащи или следващи процесния период, но не се установиха регулярни плащания в полза на непълнолетната И. в течение на 5 периода, респективно такива имащи характер на издръжка. При това положение устните договорки с майката на въззиваемата, за които също не са ангажирани доказателства, се явяват ирелевантни. Също така следва да се отбележи, че даването на джобни пари на детето, в случаите, когато е осъществявало режим на контакти с бащата (доколкото не се установи в процесния период то да е живяло при бащата), респективно купуването на подаръци, не погасяват задължението му за издръжка, още повече при липсата на доказателства да е правил това в релевантния на спора период. Единствените установени плащания за 2019 г. въззивникът направил на 03.05.2019 г. и на 06.06.2019 г., като същите са неотносими към предмета на доказване по делото. Също така, свидетелката М. установява плащания за издръжка и даване на средства на детето през 2017 и 2018 г., но липсват конкретни данни за такива в процесния период. Изключение прави заплащането на сумата от 170 лева на 06.06.2020 г., като това действие на въззивника не може да обоснове извод за изпълнение на алиментното му задължение за издръжка към непълнолетната. Тук следва да се отбележи, че издръжката по чл. 149 от СК е дължима, когато тя не се доставя доброволно от родителите. В случая, въззиваемият е твърдял липсата на грижи, в това число и за издръжката му, в едногодишният период, предхождащ завеждането на исковата молба на 14.08.2020 г. В релевантния период, въззивникът не е доказал участие в грижите и издръжката на непълнолетната, с изключение на посоченото еднократно плащане от 170 лева, което не обуславя различни правни изводи.